ЗА ХУМАННОСТТА И КРАСОТАТА

В ТВОРБИТЕ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

140 години от рождението на писателя

Със своето литературно творчество Йордан Йовков никога не ще потъне в забрава. Никога. Неговият чуден дар на разказвач е съчетание на безспорна художествена дарба и стремеж да прониква в живота на хората, да разбира техните тежнения и чувства, да осветлява в творчество си всичко онова, което е прекрасно и хубаво. Това обуславя народностната основа на неговото творчество като го подтиква да отрази физическата и духовна красота, както и нравствените добродетели на обикновените хора.

Започнал своята писателска дейност със стихове, няколко години преди  Първата световна война, Йовков се изгражда най-напред като баталист, за да се наложи след нея като един от най-талантливите и любими наши белетристи. Твърде показателна е  изповедта на писателя в едно негово признание, с което той споделя, че не е написал нито една творба, в която да не стои действително преживяване и почти всеки мотив отнася в средата, в която е живял и добре познавал. Вън от всичко това не би могъл да напише нито ред.

Всяко поколение е преосмисляло от своя гледна точка непреходните ценности, завещани от големия писател, но винаги най-вълнуващи са били и ще бъдат онези Йовкови произведения, които са отразявали нравствените и естетически проблеми и същевременно са пропити от хуманизъм и одухотвореност. И докато живее Сали Яшар с неговите пеещи каруци, докато в сърцата ни е жив Моканина и летят „белите” лястовици, разказите на Йовков ще останат дълголетни. Повествованието тече  естествено, непринудено и съвсем човешки. Писателят отива при своите герои: Моканина, Иван Белин, Василена, Боряна, Сали Яшар и Шибил, търси при тях нравствено удовлетворение и непомрачена духовна красота.

Роден в с. Жеравна, Сливенско, на 9 .11.1880 година, Йовков прекарва в родния  край детските и юношеските си години и учи в селското училище до ІІІ прогимназиален клас, но още тринадесет годишен се запознава с Добруджанските  полета, където по установена традиция Жеравненските и Котленски овчари повеждат овчите си стада на паша. След късо време и Йовковото семейство се заселва всред  тучните добруджански  полета в с.  Чифуткьой /днес с. Йовково/. Макар и широка да е  Добруджанската равнина, бъдещият белетрист я напуска и отива в София, където завършва гимназиалното си образование, след което се завръща като учител в добруджанските села. Напуска за кратко учителската си професия, за да отбие военната си служба вШколата за запасни офицери в Княжево. Записва се да учи и право, но поради  липса на средства прекъсва обучението си в Университета, за да се върнe  пак в Добруджа, където става учител в селата  Мусубей /Долен извор/, Сараджа /Росица/, Каралии /Красен/. Там го заварва и обявяването на  Балканската война. След нея пак е  в Добруджа,  установява се в Добрич  и се жени за любимата си млада съпруга Деспина Колева. Но-о-о Европа… По волята на Европейските Велики сили Добруджа е предадена във владение на Румъни и писателят напусне земята, която е обикнал сърдечно; земята, с която се е свързал кръвно като човек и като творец. Загубата на Добруджа Йовков понася тежко, а носталгията обагря спомена му за нейния специфичен пейзаж и живот. И затова  като творец  завинаги ще си остане в своята Добруджа и в своята Жеравна, т. е. в света, създаден от своеобразното преплитане на спомен, блян и мечти, които за него стават по-действителна от живата реалност.   Важен дял в творчеството на Йордан Йовков заема войната. Чрез военните му разкази  до нас долита гласът и завещанието на онова поколение, което е тръгвало с готовност на смърт за едно свещено освободително дело, за обичта и родолюбието на майка България. Този писател е и художник с изострени сетива. За всички прояви в живота авторът на „Земляци”, „Балкан”, „Българка”, „Те победиха”, „Последна радост” ни оставя богатство от мотиви, образи, идейно-емоционално внушения и изображения на войната в българската проза от баталната картина на масовия боен устрем /“Белия ескадрон“/ до малките човешки драми, които са тъжно ехо на този саможертвен устрем. Тези разкази  на носителят на  Ордена за храброст подпоручик Йордан Йовков са и първи етап от творчеството му. С особена художествена сила се откроява разказът „Последна радост”. Той звучи като възторжен химн в прослава на човека и като безпощадно заклеймяване на войната с неизбежните злини, които носи на човечеството: смърт, глад, болести, нищета и страдания. Пресекли съдбовно историята на България, тези войни са изстрадани от Йовков като  лична участ. Мобилизиран като подпоручик, по време на войната той участва в боевете при Одрин и Чаталджа, по време на Междусъюзническата война е отново на фронта и е ранен в крака. От бойните полета започва да изпраща до военните издания своите патетични разкази и кореспонденции. Още по време на  войната Йовков се налага като нова надежда в българската проза. Лично изстраданата  национална драма помага на автора да намери верния път за извеждане на българския разказ  в нов етап от неговото развитие. Писателят създава стил в българската белетристика с тематични кръгоа: селският живот, войната и героичното минало.

Известно е, че Йовков добре е  познавал европейската класика, вълнувал се е от руските писатели като Гогол, Достоевски, Тургенев, Куприн, Чехов, но най-обичал литературните издания на Лев Николаевич Толстой. Този, усвоен от писателят световен художествен опит оформя и убеждението, че изкуството е и трябва да бъде преди всичко национално. Всичко това помага на Йовков наистина да акцентира на българските нрави и обичаи, да търси нравствено и душевно изживяване на своите съвременници. Авторът на „Старопланински легенди”, „Вечери в Антимовския хан”, „Ако можеха да говорят”, „Албена”, „Земляци”, „Те победиха” успява да стигне до сътворяването на дълбоко национални образи. Извличането на националното от конкретните специфично обагрени черти на една  кръвно свързана с биографията на писателя  географска област, в чиито характерен бит писателят оглежда нещо  много по-широко и значимо от този бит – душевността на българина.

Много силна  и богато емоционална е Йовковата  селска проза. Основните успехи на неговия художествен свят се градят върху подчертаната  селска действителност. Сред широките добруджански полета човекът живее сякаш в още не нарушена хармония с природния свят – равнината, тишината, въздухът, просторът и звуците на не наплашените птици. Светът на Йовков е някогашният довоенен живот в Добруджанските села и, по-точно, споменът за него.

Винаги съм чел Йовковите разкази на селска тематика с тръпка. Защото тъкмо в тези разкази моралната извисеност е обоснована с удивително художествено майсторство. Чрез селският бит писателят ни въвежда в света на общочовешките ценности. В разказа „По жицата” по неповторим начин са обрисувани  беднотията и страданието на  селския труженик. А в образа на Моканина са въплътени физически и духовни черти, типични за нашето трудово селячество от онова време. Усетил по внимателен начин болката  на бедния селянин  Гунчо, тръгнал да търси бялата лястовица за изцеление на болната си дъщеря, Моканина също с болка и с безпределна човешка добрина, макар че никога не е виждал бяла лястовица, с тих прелом в душата си уверява съкрушената  майка и болното момиче, че скоро бил видял такава птичка в близкото село, че и те ще я видят като вървят по теля, по теля… А след тях, загледан в силуета на селянина, който води кончето по пътя, каруцата със съкрушената майка и болното момиче, просълзен  ще възкликне: „Боже, колко мъка има на тоя свят…”.

Силно ме вълнува с благородната си постъпка Серафим от едноименния  разказ. Цяло лято работи, за да си купи ново палто, но дава всичките си пари на бедната селянка да заведе болния си съпруг на лекар. Умиление пълни душите ни благородната  Серафимова усмивка и съкровеното му желание да помага на хората, изпаднали в беда; да облекчи участта им и  внесе малко радост в техния живот..

С не по-малко умение и богатство на художествени средства има в разказа „Другоселецът”, където Йовков е показал нерадостната съдба на сломения от тежкото житейско бреме селянин, за когото кончето му представлява неразделна част от неговото съществуване. Авторът мотивира първоначалното отношение на селяните към „пакостника”, чието конче е навело глава, за да откъсне късче трева от техните ниви. Те са готови да се нахвърлят към него, но само след минути писателят с умел подход на разказвач обосновава прелома в душите на селяните, които разбират дълбоката мъка на другоселеца, породена от тежката участ на единственото му болно конче. Всички разбират душата на чужденеца, съчувстват му и с готовност  търсят начини да му помогнат. Дори кметът, готов да го глоби преди минути, изпраща пъдаря да донесе комат хляб и бучка сирене за другоселеца.

Поразява  Йовковото умение да разкрива нравствените и естетически стремления проблеми на човека във великолепния разказ „Песента на колелетата”. Чрез образа на майстора на каруци Сали Яшар, писателят търси и намира смисъла на живота на един  чудат човек със златни ръце.

Имам приятел немец, женен за българка. Почти всяко лято той прекарва отпуската си в България. Понякога привечер сядаме с него на раздумка. Говорим си за българската и за немската литератури… И винаги ме е поразявал з познанията си за творчеството на Йордан Йовков. Няколко дни преди да си замине, сподели най-откровено, че ако Йовков е бил немец,  отдавна е щял да бъде сред най-заслужилите носители на Нобеловата награда за литература. Тръпки ме полазиха. И му благодарих с топла българска прегръдка.

Каква по-голяма награда за нашия писател от това признание  на един европеец?!

Август 20.08.2020 г.                             ПЕТЪР ДОНЕВСКИ

гр. Враца