Продрум ДИМОВ
ВДЪХНОВЕН ЗНАМЕНОСЕЦ НА ХУМАНИЗМА И НАУЧНОТО ЗНАНИЕ
140 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПРОФЕСОР АСЕН ЗЛАТАРОВ (1885 – 1936)
За пръв път видях неговия портрет и статия за този уникален учен през далечната 1946 г. Бяха намерили място на страниците на детското вестниче „Септемврийче“, посветени на 10 годишнината от неговата внезапна и ненадейна смърт през 1936 година. Името му и написаното за него останаха в послушната ми детска памет, а реката на годините не го беше изоставила и ме връщаше към неговото авторитетно присъствие в националното духовно битие. Незалязващото уважение към този именит съотечественик назова улици и учебни заведения не само в родния му край, но и из цялата страна.
Сега, когато прехвърлихме 140 годишнината от появата му на бял свят, твърде малко се говори за този голям наш предшественик, реших с тези скромни редове да върна нашите съвременници с някои по-съществени щрихи от достойния му житейски и творчески път.
Асен Христов Златаров е роден на 4 февруари 1885 г. в град Хасково, в семейство на виден революционер от Възраждането. Учи гимназия в Пловдив, но завършва през 1903 година средното си образование в София. Будните му родители, открояващи се с преклонение пред просветното дело, му осигуряват обучение в Швейцария и през 1907 г. в Женевския университет се дипломира като специалист по химия. Там, паралелно с лекциите в студентските аудитории, младият българин се запознава с Жан Жорес, навлиза в средите на тогавашната прогресивна обществена мисъл, не остава чужд и на произведения на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Затова не е случайно, че след завръщането си в България се приобщава към широките социалисти на БРСДП. Не остава безразличен към обществените борби за социална справедливост, за която е мечтаел.
Асен Златаров не прекъсва връзките си с чужбина и с живота в европейските висши училище. В това увлечение ни убеждава престоят му в Гренобъл, където в тамошния университет работи като уважаван лектор по химия и физика. По това време младият Златаров изпитва удовлетворение да раздава придобитите си знания и в Пловдив, където работи известно време като учител.
Негова стихия обаче остава стремлението му да обогатява знанията си в сферата на химията и през 1909 – 1910 г. специализира в Мюнхен.
Синът на Христо Златаров не се примирява с преподавателската дейност. Той се заема с популяризирането на натрупания интелектуален капитал и, за да достигне до по-голяма аудитория, започва да издава списанията „Химия и индустрия“, „Природа и наука“, „Наука и живот“…
В столичните академични среди Асен Златаров развихря своя интелектуален потенциал, печели симпатиите на студентите си, а студенти от други катедри и факултети слушат неговите лекции. И през 1935 г. избран за редовен професор.
Нещо повече, името му привлича вниманието на негови колеги от чужбина и е поканен да присъства в работата и на международни форуми. През 1935 г. участва в ХV международен конгрес на биолозите и биохимиците в Ленинград. Оползотворява максимално пребиваването си в родината на Пушкин, Толстой и Чехов, стараейки се да навлезе любознателно в дълбините на тогавашния социално-икономически, политически и духовен живот на славянската страна, оплювана, както и днес, от злостни русофобски среди… За своите впечатления оттам ученият разказва обективно в бележитата си книга „В страната на Съветите“, посрещната възторжено и оказала облагородяващо въздействие в обществото ни, макар това издание да не допада на управляващата върхушка в царска България.
Погледнат в човешки план, Асен Златаров се е отличавал със завидна скромност, наследена от родолюбивото му семейство. Останал съм с впечатление, че от всич-ко, което съм чел и слушал за него, е бил надарен с дълбока и образна мисъл, с мек тембър на гласа, което го прави блестящ оратор. Това доказват и масовите стълпотворения, с които са го удостоявали по време на магнетичните му сказки в столицата и страната.
Паралелно с непрестанните усилия да разширява обхвата на своите знания и да обогатява професионалната си подготовка на педагог, той започва все по-често да общува с белия лист и така се появяват първите му съчинения: „Според настроението“, „Те трябва да победят“, „Цветя за него“, „Песен за нея“… Той умело съчетава своето художествено развитие с научното мислене. В това ни убеждава появата през 1920 г. на книгата „Слънцето и животът“, претърпяла няколко издания. Непрестанно го вълнуват събитията, свързани с генезиса на художественото слово и съдбата на неговите творци. Твърде показателни са книгите му: „Трагедията на Яворов“, „Спомени и бележки“, „В града на любовта“.
Асен Златаров живее и твори в епоха, раздирана от социални и политически сътресения, оказали влияние върху формирането на неговия мироглед. В противен случай не би се появила и книгата „Социализмът и проблемите за изкуството“.
Изумителната честност, неизчерпаема обич към хората, вроденият му демократизъм, острата му реакция срещу арогантността в политическия живот печелят симпатиите не само на българската академична общност, но и на широките обществени среди. Достатъчно е само да припомним, че проф. Асен Златаров осъжда категорично и смело приемането на Закона за защита на държавата (ЗЗД) и това още повече укрепва позициите му на демократ, защитаващ самопожертвователно застрашените права и свободи на българските граждани.
Моите наблюдения показват, че за този знаменит българин започва да се говори след неговата потресающа и неочаквана кончина. За това свидетелстват и първите публикации за него, чиято датировка започва от 1937 г. Останал съм с впечатление, че пишещите братя се сещат за него, след като сме го загубили. С преклонение за неговата личност и творчество са писали: Петър Пондев, Стефан Младенов, Д. Б. Митов, Цветан Минков, Георги Караславов, Людмил Стоянов и други изтъкнати интелектуалци.
Разхождайки се из неговия кратък, но съдържателен житейски и творчески път, ме впечатли синовното му преклонение пред Константин Величков – близък приятел на семейството му. Изключително ме развълнува и споменът на Асен Златаров от месец октомври 1907 година, когато К. Величков по време на представлението в Народния театър на пиесата на Островски „Доходно място“, се надига от публиката и гневно разобличава продажната политика на тогавашните управници, заявявайки, че срамната и унизителна българска действителност е оживяла на сцената. Огненото Величково слово взривява спонтанно залата и хвърля в бясна тревога присъстващите министри, намесва се полиция, опитвайки се да усмири „злосторника“, който обаче не ѝ обръща внимание. „Градоначалникът – връща ни в онези напрегнати мигове някогашният млад студент от Хасково, − който беше в същата ложа с Константин Величков, посяга към него, но гласът на Величков ечи: „Долу нечестивите ти ръце! Не ме докосвай!“ След това се измъкна навън и припадна в ръцете на приятели. Разбира се, действието се прекъсна, завесата се спусна. Аз бях така развълнуван и трогнат, че, когато Величков се поуспокои, отидох при него и му целунах ръка. Няколко дена след това той замина за Гренобъл, за да не се завърне повече. Правителствената преса, разбира се, го обяви за „луд“. Но колко жалко е, че България е обедняла от такива луди! Ако ги имахме, може би по-озонирана щеше да бъде политическата атмосфера у нас и нямаше да се реди тази тъжна летопис на партизанска корист и безсрамие, с което е богато Третото българско царство.“
Пиша развълнуван тези редове, усещайки невероятната мащабност на завидната му нравственост. Проф. Асен Златаров е понасял болезнено социалните неправди и недопустимата уродливост на своето време. Всичко това се отразява пагубно на здравето му и този величав българин преждевременно напуска белия свят.