„Оптимизмът на Ракитин се проявява в няколко посоки – споделя Петър Динеков в предговора си към сборника „Стихотворения“ (1946 г.) – и в настроения, които засягат личния, интимния му живот, и в неговото отношение към природата, човека и света“. Този непомръкващ оптимизъм на Никола Ракитин личи най-вече в умението му да види, възприеме и пресътвори с най-подходящото слово всички нюанси от живота на природата, като Ј придаде особена романтична окраска. Дори тогава, когато използва образи, които по принцип в поезията на други автори са заредени с негативни усещания и представи – като образите на нощта и мъглата:
Другите се плашат от нощта
и заключват портите пред нея.
В нейната велика самота
аз обичам волно да се рея.
Тя – нощта – за него е дом, но без ограничаващи духа му стени, тя е онова необятно пространство, което е отворило небето на книгата с великите тайнства на битието, чиито пътища човекът може да извърви докрай единствено когато е сам. За Ракитин нощта е онази примамлива, нежна, изпълнена с обич любима, която всеки мъж носи в сърцето си като видение, недокоснато от никого:
Дори по време на война, когато се превръща в „страшна нощ“, тя не загубва романтичния си ореол, защото се изпълва с блянове, които бродят по Млечния път и връщат изгубения по мрачните бойни друмища войн отново в родния кът и бащиния дом („Страшната нощ“, „Една пролетна нощ“). Ракитин умее с еднаква сила да рисува и статични, и динамични състояния на природата. Богатата оркестрация на стиха завладява и създава усещането, че се намираме в сърцето на развихрената стихия. Достатъчно е да прочетем само заглавията на поредиците стихотворения в книгите на Ракитин („Равнина“, „Небето бавно се разтваря“, „Припадна сякаш здрач“, „Водопад“, „Пролет“, „Какъв простор, каква е тишина“ и т.н.), за да усетим онова преклонение и магнетична сила, с които природата изпълва душата на поета. В едно от своите стихотворения младият поет признава:
Балканът моя пръв учител бе,
люля ме волността му, раснах в нея,
учих се от потоците да пея
и да чета по звездното небе.
Тази обич Никола Ракитин пренася и в малкия провинциален Плевен, където през 1908 г. е назначен за учител. Неговите колеги и ученици говорят с благоговение за преподавателските и педагогическите му умения. Ракитин вярва в доброто у младия човек, опитва се да опази чистотата на помислите и устрема на мечтите му такива, каквито ги носи в собствената си душа. Той е не само поет и учител, но и деен общественик – член е на управата на Върховния читалищен съюз и на настоятелството на читалище „Съгласие“, чете сказки и участва в литературни четения в различни градове из страната заедно с Атанас Далчев, Енрико Дамияни, Дашко Радоев (баща на Иван Радоев), Димитър Пантелеев и други видни творци – негови съвременници. Издава 26 стихосбирки и е активен сътрудник на списанията „Мисъл“, „Златорог“, „Везни“, „Знание“, „Българска сбирка“, „Листопад“, „Отечество“, както и на детските списания „Венец“, „Светулка“, „Детска радост“ и „Българска реч“, а Константин Дмитриевич Балмонт посвещава на Ракитин един свой сонет, който му изпраща от Кламар (Франция) по повод 25-годишния юбилей на поета, организиран от читалище „Съгласие“ на 30 април 1933 год.
Според Кръстьо Куюмджиев в живота на Ракитин „всичко е предварително програмирано, програмиран е кръгът от явления, които могат да събудят поетическото му любопитство: сънното еднообразие на провинциалното градче, ласкавата природа на Дунавската равнина, Балканът, трудът на земеделеца…“. Едва ли обаче великата сила на сътворението е заложила предварително злостната клевета, която става причина за самоубийството на поета. Тази клевета може да бъде рожба само на примитивната и груба човешка природа. Току-що поел директорския пост на Военно-историческите музеи в Плевен, той е обвинен, че е присвоил значителна сума от средствата, предназначени за поддръжката им.Той, вярващият в доброто начало у човека, с болка признава в своите непубликувани приживе „Черни мъниста“:
Коварство с подлост ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук…
На 3 май 1934 год., преди да се хвърли под влака в тунел № 3 по линията Плевен – София, той завещава на децата си: „Аз ви оставям едно богатство – моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия татко ще бъде винаги с вас.“
С болка в сърцето четем и мъдрите песни на българския Дон Кихот, сразен от нашенските пресмехулници. Те ни учат, че животът не е само велика радост и свята благодат, той е и онзи човешки подвиг на земята, който ни убеждава, че „живот живота оплодява“.
Лалка Павлова