Юлий ЙОРДАНОВ

Евтим Пандурски: Купих на Гео Милев билет при посещението му в Медковец

Непознат епизод хвърля нова светлина върху поемата „Септември”

Бурната метежна есен на 1923-а ще остане завинаги в историята на Отечеството ни. А с нея и червеният поп Андрей, обезсмъртан в поемата „Септември”. Нейният автор Гео Милев посещава инкогнито с. Медковец /Ломско/ след потушаването на въстанието. За малцина е познат героизмът му при Дойран, който остава минорна увертюра, предрекла изгаряне докрай и отне от народа ни една искряща и неповторима пламенност! Мислите му са задъхани, изстреляни направо в десятката на времето! Неординарните му възгледи бягат  напред преди него с революционния си устрем! А хуманизмът – мисъл за бъдното.

Ето тая мисъл за метежните септемврийски дни и нощи терзаят съзнанието му и той тръгва из изпепелените села на Златията, унесен в размисъл, сам, за да види с единственото си око последиците от пожара. Изследователите твърдят: „Гео Милев написва поемата „Септември” в най-страшните дни и не се поколебава да разкаже на лейбъристките депутати, когато посетили нашата окървавена родина истината за чудовищния терор, на който бил подложен българският работен народ. И не случайно, когато съпругата на поета прочела незавършената още поема „Септември”, се видяла вдовица, а децата – сираци. Но Гео Милев не вярвал в това. „Аз съм поет – казал той. Какво престъпление съм направил? Гледам, чувствам и откликвам на вълненията на народа. В това няма нищо лошо.” Но сам не подозирал колко опасен е бил за фашистите. И те го осъждат. На 14 май Гео Милев застава пред съда и сам защитава свободата на словото и съвестта си с думите: „Светът не знае до сега поет да е бил осъждан за поезия. Пред българския съд стои големия въпрос – ще осъди ли един поет за поезията му!” И това става. Не другаде, а в България. Заради поемата „Септември” поетът е обречен от цанковисткия режим на „безследно изчезване”, но тя надживя своето раждане и надхвърли границите на своето време.”

Тръгнах по геомилевите стъпки преди десетилетия. В село Медковец, недалеч от железопътната гара, закътана сред лози и овошки, се гуши къщурката на един човек, който би трябвало да получи по-голяма популярност сред обществеността. Неговото име е Евтим Пандурски – един най-обикновен селски труженик, свидетел и сам участник в метежните събития през есента на 1923 година. След преврата на девети юни той е жестоко инквизиран от цанковистите в селото. Това обстоятелство обаче не пречи волята му да бъде сломена. То не позволява да угаси революционния порив у младия Евтим и той грабва даденото му оръжие, за да дръзне против тогавашната власт. Заедно с другите вдигнали се срещу нея медковчани участва в превземането на железопътната гара. Оттам, включен в състава на медковската въстаническа дружина, се присъединява в атаките на казармите на Втори конен полк в Лом. Останал жив, Пандурски е арестуван и затворен в импровизираните затвори-шлепове, акостирали на Ломското пристанище.

Имах възможността преди години да седна с близо осемдесетгодищния тогава дядо Евтим под кичестата му лозница и да отворим приказка за ония огнени дни на двадесет и трета, че и за времето след тях.

-Септември мина и замина. Раните още ни боляха, а в главите ни се раждаха идеи за ново въстание – погрома да заличим с победа – отърси пепелта от цигарата си дядо Евтим и отново подхвана. – Беше 29 март 1924 година. Късно след обяд излязох от къщи и се запътих към центъра на Медковец, за да си купя цигари. Още не бях стигнал, когато забелязах съселяните ми Софрон Влашки и Ангел Чиков, оживено да разговарят. На другия край на мегдана секретарят на компартията в село Андрей Симеонов – Дени стоеше с някакъв непознат. С тримата бяхме добре познати – лежахме заедно в шлепа.

Непознатия ми се видя някак си странен човек: среден на ръст, добре облечен, гологлав с катранено черна коса, чийто перчем падаше на челото и закриваше едното му око. Като ме видя, Дени ми направи знак с глава да отида при него.

-Евтиме, другарят е инженер от София. План ще прави на селото, та търси да се срещне с някои от по-старите селяни да му разкаже устройството на Медковец. Мисля да го заведа при дядо Игнат Иванов Попдимитров…Ела с нас!

-Добре! Дядо Игнат (това беше бащата на поп Андрей – бел. Ю.Й.) двайсет и четири години е кметувал и добре познава селото…

Разбрахме се да не минем откъм мегдана, а от север. Ние ще вървим отпред, а вие със Софрон и Ангел – на разстояние след нас. Щом приближиха портата на двора, Дени извика: „Ей, дядо Игнате, ела насам!” Старият върза по-късо кучето на двора и дойде до тях. Отвори вратата и покани Дени и Непознатия да влязат.

Подир половин час излязоха. Дени ми каза: „Евтиме, ще отидеш на гарата и ще вземеш един билет за София. Ние ще дойдем след тебе на гарата.”

Мракът все повече забулваше Медковец. Почти тичешком се запътих към гарата. След мене на стотина метра вървяха Дени и Непознатия, а стотина крачки след тях – Софрон и Ангел. Гишето беше отворено. Тъкмо купувах билета и полицаят на гарата ме дръпна за дрешката.

-Ти, момче, май пак взе да лудуваш?!

-Ами, със здравето не съм добре, та в София ще ходя да се лекувам – отговорих му.

Излязох от чакалнята и с облекчение си отдъхнах. В тъмнината съзрях силуетите на Дени и Непознатия. Подадох му билета, а той ме потупа по рамото.

-Благодаря ти! – рече ми. – Такива смелчаци ни трябват навсякъде!

-Той е земеделец! – отвърна му Дени.

-Земеделец! Комунисти и земеделци сме вече на един фронт! – шепнешком, но с твърд глас рече Непознатия.

Влакът се зададе откъм Лом. Сбогувахме се. Подир време, когато на бял свят излезе поемата „Септември”, Дени ми припомни срещата с Непознатия „инженер” от София. Сърцето ми лудо заби – бях купил билет на поета Гео Милев.

Дядо Евтим Пандурски завърши разказа си и очите му плувнаха във влага. Уж кален през годините, пък споменът извика сантимента по отминалото време. И… по набръчканото му лице се търкулнаха едри сълзи.

Този малко познат епизод хвърля нова светлина върху един отдавнашен казус сред литераторите и историците – идвал ли е Гео Милев в Медковец. Явно автентично разказаното от Евтим Пандурски може да угаси страстите. Пък и да покаже истина или художествена измислица е спорната поема.