Продрум ДИМОВ

ИМЕНА ОТ НЕДОПУСТИМОТО ЗАБВЕНИЕ

Вече повече от две десетилетия, откакто си си отиде от света този поет, никъде и дума не се обелва за него и за неговото присъствие в националния ни духовен живот. Новото време се оказа доста непризнателно и безпаметно, изпращайки в безмълвния свят на забравата десетки наши достойни предци с безспорен принос в съзиждането на отечествената култура. За жалост, тази злощастна участ споходи и именития творец от Троянския край.

Възползвам се от 120 годишнината от неговото рождение, за да припомним някои по-съществени страници от неговия неспокоен житейски и творчески път, с който е оставил забележителна диря в родното литературно и обществено битие. Христо Радевски  е роден на 10 октомври 1903 г. в  с. Белиш, Троянско. Завършва държавното педагогическо училище в  Ловеч, след което следва в СУ „Св. Климент Охридски“. Още като студент през 1924 г.  сътрудничи в хумористичното сп. „Звънар“,  в списанията „Наковалня“ ( редактирано от Димитър Полянов) и „Звезда“ (на Георги Бакалов). Увлича се в социалистическите идеи и става редактор на „РЛФ“. Застанал окончателно и твърдо на леви позиции, работи като редактор на в. „Работническо дело“, за което е интерниран и два пъти попада в затвора. През 1932 г. издава дебютната си стихосбирка „Към Партията“, която категорично подсказва творческата му ориентация да служи на идеалите, на които е обрекъл своя житейски път. Тези свои възгледи отстоява безкомпромисно и в следващите си издания – „Ние сме провава държава“ (1933), „Пулс“ (1936), „Наопаки“(1943), „Въздух не достигаше“(1945)…

Наред с активната си творческа дейност, след 9 септември 1944 г. се включва и в обществено-политическия ни живот. Работи като сътрудник по въпросите на културата към посолството ни в Москва. Нито за миг обаче не напуска литературното поприще, продължава да пише стихове за деца и възрастни, председател е на Съюза на българските писатели (1949-1958), главен редактор на престижното списание „Септември“, сътрудничи във водещи литературни издания. В течение на десетилетия Христо Радевски беше един от най-популярните,  търсени и уважавани литературни творци, оставил десетки стойностни произведения, които новото т.нар. демократично време тенденциозно загърби и осъди на незаслужено пренебрежение. Нещо повече – негови творби нямат право на присъствие под стряхата на съвременното ни образование. Даже след вероломното нахлуване на площадната демокрация поетът беше удостояван с недостойни нападки и обиди от уличното безразсъдство, но той с редица публикации вразумяваше развилнялото се необуздано безумие.

Междувременно, още преди промените, Христо Радевски поддържаше връзки с Пазарджик, интересуваше се от миналото и настоящето на литературния ни живот. Паметно ще остане неговото посещение в града ни на 5 ноември 1985 г., когато участва в тържественото откриване на музейна експозиция в местния Държавен архив, посветена на Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и Никола Фурнаджиев.

Дълбоко развълнуван, поетът от Троянския край изрази своето задоволство в книгата за официалните гости  своите благодарствени впечатления, в които между другото четем: „Без всякакво преувеличение, възхитен съм от това, което видях в този наистина добре уреден музей. Макар че това е още в началото – то е великолепно. Заслужен музей, заслужена почит към заслужилите граждани на Пазарджик и достойни синове на България.“ 5 ноември 1985 г., Христо Радевски.

Моето първо запознанство с този много уважаван навремето поет датира от есента на 1946 г., когато излязоха от печат неговите христоматии, в които за първи път срещнах името му и дълго се вглеждах изпитателно в графичния му портрет. Оттогава се е запазило в съзнанието ми и неговото стихотворение „Ковач“ . Поетът ни пренася в ковачницата на баща си, „целият потънал в пот и кал, дето люти искри пръска нажеженият метал“.. Застанал до своя татко, синът учи старателно тежкия занаят, но не желае да стане като него „ковач-брадясал“, чер“, а иска да се прослави някога с име на „строител-инженер“.

За съжаление, дълги години срещах името му из литературния ни печат, но отблизо не го познавах, макар че се интересувах от неговия живот и творчество и изпитвах голямо желание да го срещна и разговарям с него. Това ми се отдаде чак в началото на 90-те години, когато беше в доста напреднала възраст, но все така жив и енергичен, със запазена мисъл и все още заставаше пред белия лист, за да превежда от руски език, не изоставяше писането на актуални стихове и басни, а в печата се появяваше с гневни публикации, предизвикани от агресивните отрицатели на миналото.

Беше 29 декември 1991 г., когато го навестих в неговия дом на бул. „Цар Освободител“ 29. Да си призная, изпитвах известно стеснение, но вежливото му приветливо посрещане ме благоразположи и открехна вратите на първото ми докосване на живо до този толкова нашумял литературен творец. Оказа се рядко сърдечен и духовит събеседник, с когото бързо намерихме общ език и се потопихме из примамливите дебри на литературното ни битие. Останах с впечатление, че в тягостната атмосфера на развихрилата се разруха, домакинът ми жадуваше за срещи и разговори с подобни събеседници, за да се разтоварва от  тегобите на разрушителното всекидневие. За мен той се оказа живата история на литературния ни живот през последните седем десетилетия.

Така се постави началото на една изключително плодотворна за мен поредица от срещи и разговори, чрез които правехме разходки из литературното минало. А всеки разговор оживяваше в моите записки, които ми позволиха през 1999 г. да издам първата монография за него, озаглавена „Незаглъхващи мигове“. Плод на нашите добри взаимоотношения са и публикуваните в печата няколко мои интервюта с него. Тук е мястото да отбележа, че той не проявяваше благосклонност да го интервюират. Пред мен споделяше, че мнозина от събеседниците му преиначавали и съвсем ненужно украсявали нещата, злоупотребявайки с неговото откровение и с доверчивостта му. Да не говорим, че  трудно склоняваше да бъде фотографиран или пък записван на касетофон. Даже му беше неприятно да се водят и бележки по време на разговорите. В това отношение беше твърде деликатен и лесно не с предаваше. За щастие аз успях да го благоразположа и това ми даде възможност да се потопя във водите на миналия ни литературен живот, запознавайки се с интересни детайли от литературни факти, събития, приятелства с писатели, художници, композитори. Имах усещането, че в хола, в който ме посрещаше, още се носят гласовете на Любомир Пипков, Борис Ангелушев, Ангел Каралийчев, Александър Жендов, Матвей Вълев, Никола Фурнаджиев…

В разговорите ни честа тема бяха злобните нападки срещу Вапцаров, на които той отговаряше по достоен начин в поредица от публикации. С автора на „Моторни песни“ е бил  близък приятел, заедно са живели на ул. „Ангел Кънчев“ 37 – споделяли са житейските неволи. За тази му блестяща защита на големия поет от Банско неведнъж съм го поздравявал по телефона, дори и в писмата, които си разменяхме. В това отношение беше много акуратен и привързан към тази отколешна традиция. Запазил съм пет писма от него, писани по актуални за времето политически събития и състоянието на тогавашния литературен живот.

По време на общуванията ни неведнъж даваше израз на огорчението си, че някои недобросъвестни люде не вникват в истинската същност на поезията му, просто недоумяваше и го озадачаваше недостойният огън срещу неговото стихотворение „Към партията“. „Аз – казва – съм написал повече от хиляда стихотворни творби, от тях само 15-ина са посветени на партията и нейните борби, за които едва ли трябва да бъда сега прибързано обвиняван“. По всяка вероятност някои бивши другари, почувствали се набързо господа, не го познаваха достатъчно като творец и започнаха да сипят огън и жупел върху автора на това стихотворение, писано през далечната 1929 г. Всъщност, това е една силно въздействаща клетвена изповед на поета, изразяваща дълбоката му преданост към идеите на неговия живот.

Христо Радевски винаги е осъждал открито недъзите и деформациите по времето на социализма и неслучайно беше един от вдъхновителите на Движението за демокрация и обновление на обществото ни. За жалост, неговите благородни цели скоро бяха изкористени и подчинени на нечистоплътни сили, които разсипаха и ограбиха държавата и обществото ни. Именно това застави поета незабавно да се отдръпне и да се върне истинските коловози на високия социален идеал. Аналогично постъпи и Валери Петров, с когото го свързваше  уникално приятелство и двамата, заедно с много други техни честни съмишленици, не отстъпиха от идеите и борбата за социална справедливост до сетния им земен ден.

Неведнъж е изразявал пред мен и болката си от тежкото състояние, в което беше натикана българската духовност. „Властващото все още отрицание – споделяше болезнено той – се изрази в драматична и криминална форма и в писателските среди. Отнет беше централният орган на Писателският съюз – в. „Литературен фронт“, прекръстен в „Литературен форум“ и го превърнаха в плювалник срещу комунизма и неговите привърженици в писателските среди. Такъв криминален акт не познава историята на Съюза на българските писатели“.

Христо Радевски високо ценеше творческите постижения на колегите си, помагаше и насърчаваше младите надарени литературни творци. Няма да забравя никога как при едно наше гостуване в дома му ни посрещна с обичайната си вежливост двамата с младата прохождаща авторка от Ракитово – Христина Димова. Запозна се с първородната ѝ малка книжка от поетични миниатюри и веднага я представи с нейни стихове във в. „Български писател“.

В същото време подаваше ръка и на известни наши литературни творци, към които властта някога хранеше недоверие. Паметна е  неговата решителна намеса за връщане на доверието към големия Димитър Талев, интерниран някога в Луковит. Зае се незабавно и издейства своевременното завръщане на автора на „Железният светилник“ към активния духовен и обществен живот. Днес малцина знаят за този негов благороден акт.

В началото на 1996 г. моите гостувания се разредиха поради съюзяването, както шеговито се изразяваше той, на всевъзможни болести, които на 15 февруари с. г. погълнаха последните му жизнени сили и угасиха зениците му завинаги. С неговата кончина българската литература загуби един от най-ярките си вдъхновени творци. Безспорният му принос в културната ни съкровищница повелява нашето време да го освободи от недопустимата забрава, за да принадлежи с достойния си живот и творчество на днешните и дледващите поколения.