Юлий ЙОРДАНОВ

Писателят, издигнал библиографията ни на европейски позиции

В историята на българската библиографска наука името на професор Тодор Боров ще остане завинаги записано със златни букви. И с пълно основание, защото този наш писател, положил нейните основи, беше и си остава първият и единствен директор на Българския библиографски институт “Елин Пелин” от основаването му през 1941-ва до закриването му през 1964 година.

Тези, които го познаваха, не може да не си спомнят високият като бор с достолепна възрастова осанка човек, който очароваше с изумителния си енциклопедичен ум, с неизчерпаемата си енергия, с благодумството си да впечатлява своите събеседници. Помня го от посещението му през последните дни на август 1991 година в родния му град Лом. Най-силно беше щастлив, когато влезе и се поразходи из къщата, където за първи път е видял света. Почувствал се в атмосферата на приятелската сърдечност, професорът развърза торбата на спомените и ни въведе в една епоха, за която ние знаехме само от книгите му.

Разказваше с тембър, който примамваше ухото да слуша, сърцето да се вълнува, темпераментът ти да се укроти и попива всяка казана дума. Това обаче, не беше разказ – регистрация, а изказ на категорична позиция по редица проблеми от историята и настоящето на българската литература и култура. И тук си пролича онова незаменимо Тодорборовско умение да хвърля мост през епохите, особено когато някой повдигнеше дума за отминали събития, в които е бил деен участник и за личности, с които той е бил в близки отношения.

Която от книгите му да разгърнем – дали „Мъдростта на вековете”, „Моят университет” или “Стъпки по пътя на един дълголетник 1901-1991”, или… ще усетим една уникална симбиоза на публицистика, литературна история и анализ на културния живот през малко повече от петдесет години.

Малко по-късно, след посещението си в крайдунавския град, професорът направи един жест, който заслужава да получи необходимите адмирации – подари на библиотеката на народното читалище “Постоянство1856” в Лом своята за жалост последна книга. Изпитвам огромно удоволствие, че бях един от първите читатели на това творение, което е с трудно определим жанр. Може да се каже, че всъщност книгата си беше чисто и просто литературна сплав от мемоаристика, публицистика, история… и всичко това написано с жив, метафорично-есеистичен език.

Имам усещането, че това е създанието – лебедова песен на ерудита Тодор Боров. В нея съвсем непринудено описва своята нелека житейска съдба, започвайки съвсем естествено от рода си, дал на България и света солидно колоритни личности. Та той е потомък на неподражаемата родолюбка Елена Циганелска, създала заедно с Кръстьо Пишурка първото в България добродетелно женско дружество.

Изключително любопитна се оказва главата „Аджамийски години”. В нея с много горещо перо Боров ни посвещава в тайните на своята младост. Те естествено са тясно свързани с литературата. Ярко са представени годините на триумфа на основания от проф. Александър Балабанов вестник “Развигор” и непринудено създалия се около него кръг от преподаватели и студенти. Тук извисяват снага такива колоси на времето си като Николай Райнов, Христо Ясенов, Елин Пелин, Гео Милев. От „Развигор” и кръжеца “Бяло море” поема по широката магистрала на литературата младата тогава Люба Тодорова Ганчева, позната най-вече с измисления от Александър Балабанов псевдоним Яна Язова. От тук прохожда белетристът Гьончо Белев и формира възгледните си критерии издателят Т.Ф. Чипев. Заедно с проф. Балабанов са бъдещият летописец и културолог Симеон Радев, литературните критици и историци проф. Боян Пенев и акад. Михаил Арнаудов.

Завършил специалността “Българска филология” в Софийския университет “Свети Климент Охридски”, Тодор Цветанов Тодоров, кръстен от Балабанов Боров – синът на ломския магистър-фармацевт – заминава за Германия, където специализира в Хумболтовия университет в Берлин. Там той страстно изучава източно-европейска история, библиография и журналистика. Натрупал солидно количество знания, той започва работа като библиотекар в Софийския университет. Успоредно с това работи върху теорията, историята, организацията и методиката на библиографията в България. Така се раждат седемте тома на енциклопедичния обзор “Български книги 1878-1944 година” и тритомния библиографски указател “Български периодичен печат 1844-1944”.

В творческата атмосфера се създава една тройка, която безспорно ще изиграе важна роля върху литературните процеси в България – Александър Балабанов, Елин Пелин и Тодор Боров. За проф. Балабанов, Тодор Боров изповядва: „Той беше за мене повече от баща”. С Елин Пелин близо три десетилетия продължава приятелството му. След години за всичко това ще напише: “Очевидно ние, които оставаме по-длъжко на този свят, имаме задължението да разказваме за хората, които са си отишли преди нас, да предадем на по-новите поколения паметта за тях, особено за тия, които не бива да бъдат забравени, животът и дейността на които съставляват богатството на нацията.”

Благодарение на създадените връзки и дружбата с изтъкнатите творци от първата половина на миналия век Тодор Боров се изгражда и като мастит учен, който предава опита и знанията си на десетки свои последователи. Неговият ученик проф. Марин Ковачев си спомня: „Сред многостранната дейност на проф. Тодор Боров винаги ме е впечатлявала подчертаната му любов към книгата и професията на книговеда, библиотекаря и библиографа, но и магията, чрез която той съумява чрез един специфичен, свой, изключително елегантен начин да я събуди и “отгледа” у хората. От 1947 година е хоноруван професор, а от 1952 година – редовен професор, като още през следващата година създава катедра “Библиотекознание и библиография”, на която е и пръв ръководител и разкрива специалността “Библиотекознание и библиография”. Като негов студент от първия випуск на тази специалност не мога да не кажа за голямата му любов и всеотдайност към тази негова рожба и гордостта, че за пръв път у нас ще се подготвят специалисти с висше образование по библиотекознание и библиография в условията на университет, така, както е в големите европейски страни.”

Явно Боров е не само учен на своето време, но и на бъдещето. Иначе няма друг начин, за да си обясним неговото виждане за издигане българската наука на равнището на европейските критерии.

Пословичен със своето сладкодумие и високата си ерудиция, професорът не регистрира просто факти, а изразява категоричната си позиция по редица жизнено важни за българската култура събития и личности. Да си призная, чел съм и други публикации от този род, но Тодорборовите записки дъхтят на нещо живо, автентично и читателят се чувства едва ли не свидетел на случилото се. И това никак не е случайно, защото авторът не измисля иначе увлекателните “сюжети” на писанието си, а сам е участвал в тях, сам е преживял всеки епизод. Това обстоятелство му дава право с пълно основание да адмирира или хули действията на персонажите.

Изключително интересна е житейската съдба на Тодор Боров. Тя е описана пространно в първата глава на книгата „Бележки за един род”. Солидна купчина архивни материали, документи и книги е прегледал дълголетникът Боров, за да ни представи своя род – истинска галерия от бележити българи, с които би се гордял всеки народ.

Широко пано от спомени е втората глава „Аджамийски години”. Тя включва един светъл период от живота на всеки човек – неговата цветуща младост. И макар да става дума само за един къс отрязък от време – пет години от 1919 до 1924-а – то тяхната динамичност привлича читателите с някои от първите сили на родната ни литература. Светлината, в която са представени, е впечатляващо драматична и ни ги показва в непознати страни от тяхното житие-битие.

Авторът е откровен и точен за преживелиците си с Христо Ясенов, Т.Ф. Чипев, Гео Милев, Николай Райнов, Гьончо Белев, Елин Пелин и кои ли не творци на родната ни литературна къща. А откъсите за вестник „Развигор” и Софийския университет „Свети Климент Охридски” ни връщат в едно колоритно време. Собствен поглед отправя авторът и към деветоюнския преврат и метежа през септември 1923 година.

Чета по-нататък страниците и се чувствам горд, че по нашата земя са живели такива българи, като Тодор Владигеров,  д-р Никола Михов, академик Иван Дуйчев… Съвременниците, а и идните поколения, ще прекрачват стълбите на Националната библиотека „Свети свети Кирил и Методий”, но едва ли ще знаят с каква мъка, всевъзможни спънки и дори недобронамереност е строена сградата на тази национална съкровищница на българската книжовност и духовна извисеност.

Преди години гръмна литературната бомба около романа за Васил Левски и неговата авторка ломчанката Яна Язова. Но най-точното осветление на истината за него е съхранявал в паметта си Тодор Боров. И сега то е в ръцете на изследователите. Множество писма, куп съхранени обръщения, протоколи и други документи – запазени оригинали внасят автентичност за разказваната епоха.

Вървя по „стъпките” на дълголетника, а в съзнанието ми плуват образите на хора, живели преди нас, но ще живеят още дълго. Затова редно е да сторим поклон пред делото и живота на дълголетника Тодор Боров. И то не само с повод неговото дълголетие. Иначе в паметта ни ще има бели полета.