120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА МАТВЕЙ ВЪЛЕВ

МАТВЕЙ ВЪЛЕВ /БИОГРАФИЯ + РАЗКАЗ

 

 

МАТВЕЙ ВЪЛЕВ

(Димитър Христов Вълев)

(21.Х.1902 – 7.XI.1944)

Роден в гр. Ямбол. През 1930 г. заминава за Бразилия, щат Минас Жерайс. С впечатленията от живота в Южна Америка е наситен голям дял от творбите му. Завръща се през 1934 г. В съиздателство с Елисавета Багряна пише пиесата „Госпожата“, поставена същата година на сцената на Народния театър. Съвместно с Ангел Каралийчев създава радиопиесата „Крилата помощ”. Автор на множество статии в периодичния печат. Загива като доброволец в българската армия във Втората световна война.

 

Издадени книги: „Прах след стадата” (1937), „Войници; На брега” (1938), „Госпожата. Пиеса” (1938, съавт.), „Крилата помощ. Пиеса“ (1938, съавт.), „На котва” (1938), „Малките мореплаватели” (1939), „Мечка стръвница” (1939, съавт.), „Пороят. Пиеска” (1939), „Пътници” (1939), „Знаменосци” (1940), „Отсам и отвъд” (1940), „Радост в живота” (1940), „Някога и днес” (1942), „Отвъд и отсам. Избрани разкази” (1957), „Избрани произведения” (1975), „Фермата в Сертрон” (1988).

 

 

 

МАРКО ПЕЕ ПРЕД РАДИОТО

 

Това пусто магаре Марко обърка една каша, от която цялото наше село пострада. Който е минавал през нашето село, не може да не е видял двама верни и неразделни другари – Марко Магарето и Червенко Петелът. По цял ден те се разхождат из широкия двор:

отпред – Марко, отзад –Петелът, и все обикалят къщата и нещо си говорят на своя език.

– Ей, ти, Червенко, – дума Марко Магарето, – наскоро е Нова година. Всеки ден да вземаш от кокошките по едно-две сурови яйца и да ги изпиваш, та като стане дванайсет часа, да изкукуригаш и събудиш хлапетиите да викат „ура”.

– Ох, Марко, Марко, – отвръща Петелът. – Твоята работа е лесна. Докато си отвориш гърлото, и музиката почва. А аз, клетият, трябва и нависоко да извивам, че да си чупя гласеца, да го поспирам и събирам, та после да го пусна ей тъй, като оперна певица. Пък откак онази нощ ме надуха вятърът през отворената врата на яхъра, гърлото ми нещо е надебеляло.

– Червенко, Червенко, сега ли намери да се разболяваш! – затюхка се Марко. – Всички на тебе се надяват, че другите петли ги отнесоха вече на пазара в София и ги продават като малки петлета. Каквото остана – то е или сакото, или нямо, или мършаво и безгласно. Ти си надеждата, Червенко, на целия свят.

Така се разхождат двамата стари другари из двора и около къщата и умно-умно размишляват. А докато се разберат, вече се стъмнило. И Новата година иде ли, иде! Колкото по-малко дни до нея остават, толкова по-нежни стават децата към нашия Червенко.

– Давайте, – казват, – давайте всичко на Червенко, да яде, че голяма и важна работа го чака: той ще обявява кога е дошла Новата година.

Така пристигна и последният ден от старата година.

Оставаха само няколко часа до новогодишния концерт на Червенко Петела.

– Марко!… – приплака той, – Марко, приятелю драги, верни друже, пропаднах си млад и зелен. Гърлото ми днес е съвсем запушено. Не да пея, ами и да говоря не мога. То дето ще се посрамя завинаги пред цялото село не е кой знае какво нещастие, ама кой ще събуди децата, бе, Марко?

– Ех, Червенко, Червенко, твоята работа е съвсем спукана. Ако се провалиш така тъкмо на Нова година, току видиш, че утре ти прерязали гръцмуля. Няма какво, ще трябва да ти се помогне. Аз, Червенко, нека се разкрия, отдавна се упражнявам в нотно пение. Все в тебе се вслушвах, а щом сутрин тръгна с млякото за града, хем вървя, хем се уча да пея. И, нека ти се похваля, ти да си спиш спокойно, а аз в полунощ ще те заменя. Щом дойде минутата, аз ще изляза на двора и ще изкукуригам наместо тебе.

Позамисли се Червенко и предложи:

– Вярвам ти, Марко, ама без репетиция не смея да те пусна. Я дай две-три гами, да видим какво ще излезе.

Напълни Марко гърдите си с въздух, приготви се да запее, но се сепна и спря:

– Ох, – каза той, – както съм легнал, няма да излезе чиста гамата. Трябва да стана и да изляза навън, че тук е тясно и задушно, – и Магарето се надигна. – Трябва да си пусна истински гласа, че инак може да сбъркам и да се посрамя.

– Стой! – развика се Червенко Петелът. – Стой, Марко, не ставай! Запееш ли сега на двора, всички ще помислят, че вече е Нова година. Голяма суматоха ще настане. Стой си тука! Щом толкова ме уверяваш, съгласен съм да ме заместваш. Верността ти ми е позната, затова не се боя да те пусна без проба до първия ти концерт. Хайде сега да поспим, че да съберем сили за тежката работа, която ни чака тая нощ.

Двамата приятели си казаха „лека нощ” и легнаха да си починат. Единият се изтегна в топлата слама на пода на малкия схлупен яхър, а другият се качи горе, на яслата.

И засънува Марко Магарето чуден сън:

Засънува той, че е вече полунощ, че излиза на двора и започва да кукурига и да пее. И пее не като Червенко Петела, а като същински велик певец. Цялото село – и млади, и стари, пък и селяните от всички съседни села се трупат и трупат да го слушат и му се радват.

Наоколо по плета накацват петли, гъски, пуйки и всякакви други пойни птици. Между тях навират дългите си глави селските магарета, коне и волове. Всичко се задръства от хора и животни.

А ето, че пристига и един автомобил, и на него пише: „Радио София”.

Свалят сандъци, развиват жици, поставят микрофони. Концертът на Марко Магарето се предава и по радиото.

И целият свят го слуша, а той пее, пее, пее…

Пристига тогава един човек с фрак и цилиндър, пробива си път през навалицата, изправя се до Марка и се покланя до земята:

– Великий Певецо! – говори важният гостенин. – Аз съм Щърк Дългоклюнов, министър на Животното царство. От далечна Африка със самолет пристигнах, да ти връча този орден за музикални заслуги от царя на всички зверове, Лъвът Африкански.

И важният министър му окачва ордена на шията, а после го прегръща и започва да го целува.

Уж го целува, а целувките му бодат, и Марко започва да се дърпа, че го боли, а министърът пак го целува, и Марко още повече го боли, докато започва да реве от болка и скача ужасен.

– Бре, Марко! – крещи яростно Червенко Петелът. – Мошеник с мошеник! Халосано магарище! И ти си ми уж приятел, уж искаш да ми помогнеш! Ленивецо такъв! не виждаш ли, че полунощ отдавна мина и на изток вече се развиделява? Не те ли е срам да носиш името Мъдър Дългоухи, не те ли е срам от дългите ти уши? Ще те пребия, сънливецо неден, магаре проклето!…

Поуката от тази случка е много ясна:

Дори и певец безсмъртен да се изучиш, дори и пред радиото да те пуснат да пееш, магаре ли си – ще си останеш магаре, и в края на краищата пак ще направиш някоя магария.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post Вестник „Словото днес“, бр.28, 2022
Next post 40 ГОДИНИ ПОЕТИЧЕСКА ОБСЕРВАТОРИЯ