В АТЕЛИЕТО НА ХУДОЖНИКА

МАРК ШАГАЛ

 

Айфеловата кула –

каква огромна игла,

забодена върху ревера

на парижкия ден.

Един човек лети над снега

без крила,

а към него гледа изненадано

синьо-зелен овен.

Съвсем наблизо –

над къща с кръгла врата

усмихната акробатка

за миг си почива.

Тя е щастлива

от постигнатата висота,

а някой в ухото й шепне,

че е много красива.

Сигурно и цигуларят

в бяла дреха облечен,

стъпил върху два покрива

ще накара да свири

цигулката му послушна.

Ще слуша звуците

високата църква далечна,

докато в нозете на цигуларя

малко куче се гушва.

Истина е,

истина е всичко край мен:

палитра, сако с роза,

шал артистичен и кон червен.

Ей, Богу –

художникът с очи различни

ме гледа строго.

Когато си тръгнах –

не помня как съм вървял.

Навън луната се губеше

в мъглата гъста.

Но усещах ръкостискането на Шагал.

А ръката му беше със седем пръста.

 

* * *

На художника Генко Генков

 

Приятелю, ти вече си извън света ни.

Вървиш по улиците на небето.

Брадясал си. И струва ми се – сънен .

Навярно си рисувал цяла нощ. До светло.

Сега е светло. Дъното на мрака

потъна в синьото на твоята картина.

Душата ти безплътна тук какво очаква?

Да се помолиш в Гетсиманската градина?

Да видиш как Исус със уморено тяло

ще стане пленник на тълпа от грешни хора?

Дали тогава слънцето е почерняло,

дали е запламтял в пожар простора?

Сега е светло.

Дълъг път пред тебе без врати.

Открехнаха ги някога Ван Гог и Клод Моне.

Помолиха се те за теб.

Иди при тях. И там се приюти –

до втория живот поне.

 

 

СВЕТЕЩ ЧОВЕК

 

Тази вечер останах сам.

Съвсем сам. Беше късно

и на небето видях много звезди.

Какво ли би станало, си помислих,

ако можех да си хвана една,

да я сваля

и да я скрия под ризата?

Един поет някога беше извикал:

„Звездите са мои!”

Ако бях хванал една звезда

дали нямаше да засветя,

да стана светещ човек?

Да засветя, за да ме виждаш по-ясно,

в черното време, любов.

И да разбереш, може би,

че още съм ти нужен.

Боже Господи, нужен!

Нужен като един брадясал морски фар,

нужен като кръста

на близката черква,

нужен като високото осветление на стадиона,

нужен като пламъчето пред кандилото,

което съживява

аскетичното лице на мъченика Исус.

Нужен като думите на едно мое стихотворение,

което не мога да ти кажа,

защото не помня

стиховете си наизуст.

 

 

МАЛКО ВРЕМЕ ОСТАВА

 

На съпругата ми Галя

 

Нека да избързаме,

нека да избързаме,

за да напишем с теб

книгата на живота ни.

Гледай –

все по-кратки са дните.

Все по-гъсти облаци

затулват небето.

Все по-малко птици

спят в гнездата.

Все повече непознати

срещаме в чуждия вече,

а някога наш град.

Все по-малко усмивки,

все повече мрачни лица.

Изкъртен е паважът на времето,

заменен

с лъскавия асфалт на безвремието.

Старото квартално кино

сега е игрален дом.

А в училищния двор

две момичета се бият и се раняват

в спор за едно момче.

Нека да избързаме,

нека да избързаме,

докато една тежка черна врата

не затвори света

пред разплакания ни поглед

и ни остави без път.

А къде ще отидат думите-сирачета?

Няма кой да ги приюти.

Само някой клошар

може би ще ги вземе,

ще ги запали,

за да се сгрее в студената нощ.

И превърнати на пепел

думите дълго ще се люлеят

между небето и земята,

ако още има земя,

ако още има небе.

Нека да избързаме!

Нека да избързаме!

Ето хапчето –

успокой сбръчканата болка.

Ето чашата с вода –

изпий една глътка свобода

и повярвай в нещо.

Не знам в какво.

 

 

О, ЖАЛКО ВРЕМЕ

 

Веднъж, потъвайки за кой ли път

в поезията на Яворов, неочаквано

се опитах да си го представя в

днешния български ден.

 

 

Днес Яворов – тревожно бледен,

останал сам, без Лора и без Мина,

очи отвръща, да не гледа

как плаче изтерзаната родина .

О, жалко време,

на търгаши време,

на политически лъжи

и на измами.

Народе, силата ти нейде дреме.

Пигмеите тук стават великани.

Добре, все пак,

че Яворов го няма.

Но той разбира низостта проклета

и може би от черната си яма

с презрение

разстрелва ни поета!

 

 

ИЗНЕНАДАН

 

Намерих стара папка с мои стихове

от отминали години,

съвсем забравени.

Гледам ги

както археолог гледа с изненада

изкопан старинен предмет.

Той внимателно ще го почисти,

за да разбере от кой век е.

От кой век са моите стихове?

Ще открия ли в тях

онзи млад поет,

осъмвал над думите?

Болката, любовта,

надеждата, страховете

дали ще открия?

Ще мога ли

да реставрирам

някогашния си живот?

Сигурно ще са ми нужни

много усилия,

за да спася всичко.

Сега е ново време.

То няма нужда от мен,

от моите забравени стихове.

Чалгата на деня ще ги задуши.

Некадърници ще ги отричат.

Нека да си останат в папката.

Там им е добре.

Някой може би някога

ще ги открие,

когато бездарното време умре.

 

 

ПОЕЗИЯ

 

Откъде?

От птичето гнездо

и от дървото в двора.

От стъпките на хората,

затрупани

във есенния листопад.

От пейката,

където е приседнала

невидима умора

и от красивата жена,

наметната

със сутрешния хлад.

От кухнята,

където ти разчупваш хляба.

От чашката кафе

и вестника

със кръстословици и новини.

От твоята ръка,

протегната към мен –

по детски слаба –

опора моя

в трудните ми дни.

Оттам.

Каква поезия!