Един американски писател през деветнадесетия век беше казал, че писателят не се нуждае само от възможността да пише, а и от читателска аудитория. Мисля, че моят земляк, поетът Иван Милчев бе от онези труженици на перото, които не само бяха облагодетелствани от прекрасната възможност да творят, и то живо, темпераментно, но и от щастието сътвореното да бъде четено и препрочитано от многобройните почитатели на българската поезия.

Причината за това трябва да търсим не другаде, а у самия Иван Милчев. В своите книги, а те не са никак малко, той умее да приближи до себе си читателя и със своя мек, кадифен тон на лирическия си глас да тръгне с него по пътищата на задъхания ни делник.

Веднъж писах, че тези пътешествия из делника продължават често пъти дълго, а тонът нерядко става яростен; добива своя граждански гняв срещу явления и порядки, които за съжаление взеха да изобилстват напоследък. Сега пак твърдя – имам усещането, че в този гняв воля проявяват и гражданинът, и поетът, и човекът Иван Милчев. Защото думата взема неговата съвест, останала вярна на вековечното чувство за искреност и откровение, с което се раждаме, но впоследствие у някои индивиди то се изражда.

В едно свое интервю с него го предизвиках да направи самооценка на извървения си път, а той без да се замисля ми отговори: „Съжалявам за пропилените години на младини, когато не се замисляме, че човешкият живот е твърде кратък. Мечтаех да стана художник. Моят учител по рисуване в Ломското педагогическо училище Петър Панайотов ми предричаше големи успехи. Преди години видях в някогашния рисувателен салон на училището още запазена моя картина и скулптурна глава. Но животът ми пресече пътя към изобразителните изкуства. Тогава се обърнах към втората моя мечта – поезията. Още като ученик пописвах тайно стихове, а през 1931 година издадох със собствени средства първата си стихосбирка „Поле”, отпечатана в печатницата на братя Цоневи. Но как аз, селският учител от с. Расово ще пласирам 1000 бройки? Предадох две на библиотеката на читалище „Постоянство” в Лом, останалите? От останалите оставих за себе си само една, а всичките други през една зимна нощ, в момент на отчаяние – изгорих в печката. После дълги години писах, но не печатах, освен няколкото стихотворения в списание „Угари” в Шумен и във вестник „Светлоструй” в село Щръклево, Русенско. Моето второ рождение като поет дойде на девети септември 1944 година, та може би и затова се чувствам на годините на Републиката. Бентът се отприщи. Започнах да печатам в много софийски вестници, през 1950 година издадох стихосбирка, през 1951 година – поемата „Жътвен поход”, през 1952 година – „Бойци”, а през същата година двете поеми бяха удостоени с Димитровска награда. Разбира се, тези поеми са етап в моето творчество, но заслугата им е, че първи внесоха като тема в националната ни поезия мирновременния живот на Българската армия. По-късно, нещо, което стана с повечето наши писатели, разбрах, че романтичният период на завоюваната народна власт отшумява, че настъпва време да мислим и да анализираме обществените явления, че на пътя ни има много трудности, които не друг, а самите ние трябва да чистим. Трябваше да минат няколко години на съзряване и на намиране на себе си и започна така да се каже, вторият период на моето творчество.”

Съзряването в творчеството на Иван Милчев е критерий, който е осезаем и се набива в полезрението ни и когато четем една от нашумелите му стихосбирки „Откровено”. Както посочва нейното заглавие, тя е територия на истински чистия, кристалния глас на поета за атмосферата на деня. И този глас извира от най-дълбоките фибри на гражданското Аз на автора.

Имам чувството, че четейки „Откровено”, нямам съприкосновение с обикновената сбирка от поетични изблици, а с богатия свят на нашата действителност, с голямата житейска философия; общуваме с нейната широка палитра от мислите и чувствата, и сложните междуличностни взаимоотношения. Отделните стихове не звучат откъслечно един от друг, а единно, като частици от голямата изповед на лирическия герой. В тях ясно проличава дълбокото гражданско чувство на откровение при съприкосновението със съкровеното на нашия труженик, проличава и мъчителната болка от преживяното и умението му да се бори и побеждава трудностите.

Първият цикъл на стихосбирката носи заглавието „В света на драматичното мълчание”. В него Милчев най-напред ни рисува духовния портрет на поета, който:

 За хитрите той бе наивник

непрактичен,

 а за практичните –

 мечтател и чудак.

Натрупал богатия опит на своето житейско съществуване, лирическият герой добре  знае горчивата истина, че „Добрият често пада от ръка на зли.” Но още по-добре му е известно и къде отива бумерангът: „А злите после ще се скапят, тъй както са живели без душа!”

Като всеки човек героят на Милчев не е лишен от грешки и кривици. Но той веднага влиза в дебрите на съвестта си.

 Щом усетя мисълта си

 умърсена,

 влизам в теб като

 светилище и храм.

 Насаме пред тебе мога

и да стена,

 и да изповядвам някой

 грях голям.

Днешният труженик е силна личност, надарена с възможността не само да върви напред, но и да оглежда извървяното. В кулминацията на своята житейска екзистенция идва момент, когато той слага на везните онова, което е дал на обществото и онова, което е взел от обществото. Точно в този момент най-силно изпъква неговата нравственост.

Не ме ранява

глухото мълчание.

Макар че то е

скрит

зад гръб

кинжал.

От друго иде

мойто отчаяние;

не знам какво съм

и какво съм дал…

Но оптимизмът винаги съпътства героя. Той е оня катализатор, който потиска страстите и възпламенява волята за нови висоти. А Милчев дълбоко е убеден кому принадлежи бъдещето – на младежта, естествено.

Рано или късно идва часът на превъзмогнатата слабост. От този час насетне, преосмислил житейския си път, у лирическия герой все по-силно назрява моментът на смелостта да говори с трезвия си ум, защото лъжата в чувствата и мислите е най-голямата подлост. Затова и вторият цикъл на стихосбирката е под надслов „В часа на превъзмогнатата слабост”.

С убеденост и непоколебима вяра лирическият герой е убеден във великата победа на доброто над злото. И тогава, отдъхнал си след вековните битки, той ще може да празнува.

Остросоциален и в „Откровено”, Иван Милчев не изневерява на собствения си възглед за човека. С пламъка на чисто хуманистичните традиции на реалното, той гори ония макар и минимални остатъци от ретроградното, прокраднали се тук и там сред нас.

На читателите стиховете на Милчев са близки именно затова, защото в лирическия герой те виждат частица от себе си; подтикват ги към размисъл и към едно ново преосмисляне на делничното им битие, и към една честна, справедлива война срещу бита, дръзнал да мери мощ с битието.

Иван Милчев

ПЪРТИНА

Срещу вятъра крача,
пред мене –
нито път, ни пъртина личи.
Губя сили,
снегът – до коленe.
А далече селцето мълчи.

Но шейна ме настига сред мрака
и… за миг профучава напред.
Та защо се не спря, не почака,
не видяха ли пътника клет?

Бяха двама
и млади навярно,
женски смях
и въздишка на мъж –
ето всичко,
което ме парна
и потъна в дола изведнъж…

Да се сърдя ли?
Влюбени бяха,
по-добре им е тъй – насаме,
любовта си е винаги плаха…
Ала те две следи очертаха,
като релси извити пред мен.

Слабостта ми несетно премина.
Колко леко краката вървят,
любовта щом ти прави пъртина,
любовта щом чертае ти път…

ТРУДНОТО

И всеки факт е с две лица,
и всяка вещ е с двойно име.
Очакваните чудеса
остават все неуловими.
Неспирно стържат те с пили
раздели, срещи, отчуждения
и всяка мисъл те боли
от чуждите превъплъщения.

Светът е толкова голям
и толкоз пътища са слепи,
че трябва в себе си и сам
да го поемеш в чисти шепи,
да го оголиш като плод
от пошлости и от апатии,
макар в един тъй къс живот
да превъзмогнеш сто разпятия…

ПАНАИР

Надпревара, надпревара,
всеки бърза и крещи.
Тая гледка стара, стара
все те плаши, казваш ти.

Много белези от лакти
имат нашите души
и до днес се чудя как ти
от мечти не се лиши.

Здраво ми хвани ръката.
Трудно ще ни бъде тук.
В тоя свят от непознати
накъде един без друг?

В тая луда надпревара,
в тоя хаос от коли,
заразени от поквара
ний до днес не сме били.

Нека трезво да погледнем
да си кажем насаме:
все надире, все последни –
уязвени ний не сме!…

ЧОВЕКЪТ И МОРЕТО

Морето е безкрайна бездна,
неразгадан и сложен свят,
там коренът на всичко чезне
и си остава непознат.
Белязани от шамандури,
мълчат опасните места,
където в мрак се раждат бури
и се изпробва смелостта.
Да, има забранени зони
и има чисти плитчини –
защо неясното да гониш,
по плитчините премини!
Там няма страхове, съмнения,
там всяко камъче личи
като изцъклени, студени,
спокойни рибешки очи.
Вълничка на брега се плиска
и нишка пенеста преде.
Спокойно влез. От теб се иска
да знаеш само докъде –
да си внушиш, че не големите
себични страсти ни гнетят,
че посред мнимо безпроблемие
спокойно дните ни текат…