Таньо Клисуров

 Стара Загора

Съюзът на българските писатели става на достолепните 105 години. Пресметнах, че 38 от тях съм негов член. Не мога дори да си помисля дали съм допринесъл нещо със скромното си творчество. Но често си давам сметка какво ми е дал нашият творчески съюз. Дал ми е морална опора при разрушителните суховеи на българския преход. Дал ми е правото да се наричам български писател, дал ми е самочувствието, че принадлежа на една общност, която достойно отстоява хуманистичните си и духовни ценности.

Демократичните години, ако не нещо друго, поне ни дадоха правото на избор. И писатели го направиха, като създадоха и нови сдружения. Разбирам тези, които се отклониха от СБП. Вероятно имат своите оправдани и неоправдани лични основания. Но не разбирам ненавистта, с която някои еничерски се нахвърлиха и продължават да се нахвърлят върху организацията, в която активно и съзнателно са участвали. Или са мечтали да бъдат в нея. Съюзът на българските писатели не заслужава това.  Той не е синоним на тоталитарното минало, както искат да го изкарат, за да упражняват омразата си върху него. И не отива точно на талантливи писатели да го правят. Защото талантът, наред с всичко друго, е и съвест, достойнство, човечност, а и благодарност.

Гордея се с членството си в Съюза на българските писатели и съм убеден в творческата му и гражданска сила и през второто му столетие.

Борислав Владиков

Благоевград

Роден към края на една опустошителна световна криза, стана така, че цяла вечност не мога да изляза от нея. Навярно вината е моя. сигурно затова ненавиждам хищните финансови акули и ненаситните алигатори-спекуланти. Те са предизвиквали и продължават да предизвикват глад, мизерия, бунтове, пролетни, есенни, нежни и какви ли не „революции“, които най-често продължават с безконечни кървави войни. Загрижен за мен и такива като мен, от своя далечен времеви бряг Сенека ми напомня: „Парите трябва да се управляват, а не да се броят“, но като ги нямам, какво да управлявам и какво да броя? Тази моя участ не ме прави беден на гордост и самочувствие, защото ползвам услугите на една безкористна банка – тази на българското Слово. Тя винаги е с отворени трезори, тя не заробва никого, всеки може да ползва нейните богатства толкова, колкото му е нужно и колкото умее да ги употребява за добри дела. Това е „банката“ на нашия език, на нашата възможност да заявим пред света кои сме и защо сме дошли на тази земя и никак не е случайно, че светото писание започва с думите „В начале бе Слово“.

В начале бе словото! Останалото е мълчание – безпесенно, тягостно, пусто.

От първата дума на нашите праотци, та до днес българският езиков капитал непрекъснато се обогатява. Словотворец и вложител е самият народ, в трезорите на неговата душа като в божествен съсъд се съхраняват словотворческите дела на много векове с буквите на първоучителите и със саможертвата на техните следовници, будители и просветители. Така то е достигнало ония художествени върхове, които ни дават право да се гордеем, че в европейския дом живеем със самочувствието на равнопоставени. Оценявайки по достойнство безспорния им принос, трябва да отдадем почит на българските писатели – творци на нашата прекрасна литература. Това се отнася и до съвременните творци – обединени в Съюза на българските писатели, както и на нечленуващите, чиято дарба е посветена на родното Слово.

СБП навърши 105 юбилейни години. Преминал през какви ли не катаклизми, атентати и премеждия, преживял войни, въстания и погроми, дал безсмъртни жертви и оцелял от бури и сътресения, нашият писателски Съюз  продължава неотклонно избрания път в служба на Отечеството. И днес той не се отклонява от битките и се възправя срещу вредните за литературата и народа ни тенденции, воюва с псевдомоди и отстоява националните интереси като брани българското слово и духовност от глобалистичните епидемии. Категорична е позицията на Съюза на българските писатели спрямо чистотата на нашия език, достойно е поведението му относно Закона за българския език, писменост и книжовност. Днешният свят е едно невиждано досега вавилонско стълпотворение – всяко международно летище е като една малка планета, където се говори на всички езици на света. Малките народи и техните езици от ден на ден стават все по-застрашени от езиковата инвазия на икономически и военно могъщите държави. Динамиката, с която групи,  общности и големи човешки маси пътуват и се смесват, ще се увеличава непрекъснато – това движение обаче не е равноускорително, то е лишено от логика и крие неподозирани досега опасности, заредено е с агресия. Като народ в централната средиземноморска зона, ние сме поставени пред огромни предизвикателства. Наскоро прожектираха филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ по книгата на живеещия в чужбина български писател Илия Троянов. Де да беше така наистина! За какво спасение става дума, когато върху езика на подрастващите българи нашето образование нанася съзнателни опустошения – видно е, че този процес е устойчив, че го диктуват външни, враждебни на народа ни сили. От друга страна е обясним стремежът към изучаването и ползването на чужди езици – практиката обаче показва, че  полиглотите не загърбват родния си език в полза на чуждите. Всъщност посегателствата срещу езика ни се дължи на продажността и невежеството на родните ни управници. Това ме кара да си спомня как някога през тежките зими ловните дружини и състрадателни граждани полагаха грижи за изхранването на горските животни като  правеха специални хранилки. Имаше обаче и бракониери, които чакаха на пусия със заредени дула край тия хранилки, използваха като примамки и убиваха гладните и изнемощели животни.

Разликата между тези хранилки и хранилките, с които богатият свят примамва някои наши писатели, не е само формална. Какво ще се случи накрая с изкусените е известно. В същото време родолюбивите талантливи поети и писатели, забравени от държавата, живеят кой както може, но не отстъпват от своето верую.  Те са светците на нашата литература – отдали се на продължителен пост, без съжалителни вопли и унизителна просия пишат своите слова, адресирани към човека, към красотата и доброто. Тяхната неподкупност е пътят, който води към художествените висоти, оставяйки трайни знаци по серпентинния път на тези, които идват след тях.

Тенко Тенев

Ямбол

МИСИЯ

Има много красиви неща, на които човек може да подпре очите и душата си, да им се радва във времето. Едно от тях – и според мен особено значимо дело, е мисията на писателя.

Да бъде пламъче, стръкче зеленина, тих вятър в усоето, могъщата висота на Шипка, надежда срещу отчаянието и небесен хляб за бъдещето.

Именно той, българският писател, сеячът на Светлина през вековете, е бил надежда и упование. Той е замръквал в Хилендарския манастир, подпирал е горестно чело в Баташката църква, оглеждал се е в Рилските езера и с чистотата на звънтящото българско слово е бил част от песента на земята ни.

Днес, когато отбелязваме 105 години от създаването на СБП, нека да си спомним за всички ония български творци, които през вековете са дали част от своя пламък, за да го има Българското!

И със светлата надежда, че ще носим и занапред с бяла риза и чиста душа светлото дело на нашия първоучител, народният поет Иван Вазов.

Тодор Каракашев

Дружествата на писателите са важна част от националния литературен процес. Те изповядат същите идеи и идеали каквито има и Съюзът на българските писатели. Така че тези дружества не са нищо друго, освен един умален модел на Съюза, само че в регионален вид. В тях винаги е имало и има немалко талантливи автори, на които СБП дава възможности за изява в съюзния литературен печат. И именно пак от писателските дружества идва всяко ново попълнение на Съюза на писателите. Така че каквито са дружествата, такъв е и той.

Пазарджишкото дружество на писателите е наследник на пребогати литературни традиции. Днешните автори са литературните наследници на Константин Величков и Теодор Траянов, Димитър Бояджиев, Никола Фурнаджиев, Иван Динков, Стоян Бакърджиев… С произведенията си, които заслужават да се четат, авторите от Дружеството в Пазарджик допринасят за развиване на духовността и културната самоличност не само в местен, но и в национален мащаб. В това е неговият смисъл и неговото значение.

Анелия Гешева                  

Писането е самотно занимание. Бурите вътре в нас и опустошителните мълчания, болезнените полети и красивите приземявания, които излагаме на показ, дишането чрез словото и умирането с всяко ново вдишване – колко нелесно е да го разкажеш така, че този, който ще чете написаното (в самота, винаги в самота!) да вижда не теб, а онази прелестна лудост, която обитаваш, нежната преизподня на словото. А то е началото на всички начала. Затова единението на хора, за които писането е живот и съдба, не е проста работа. Но ето че вече 105 години то е факт. Съюзът на българските писатели е онзи последен защитен вал, който брани чистотата и красотата на свещения ни език. Дори без да споменаваме чисто литературния принос на личностите, членували и членуващи в СБП, не бихме могли да си представим съвременната ни държава без техните исполински фигури. Да помним и припомняме историята на българската литература, това е, което дължим на тези след нас. За да ни има.

Eлка Няголова  

Съюзът на българските писатели за мен е една литературна традиция. А нациите, които изключат от духовното си „меню“ консервативната устойчивост и тръгват винаги отначало, са обречени. Пътеките на националната им памет обрастват с троскот. Народът ни казва, че понякога граденото с години се крепи на върха на иглата – обсъжда се, отрича се, допълва се, променя се… Но се крепи – държи го традицията и желанието на доброволно сдружилите се да я пазят!

Когато кажа „СБП“, мисля не за нас, сегашните му членове, а за онези, които някога ни гласуваха доверие. За да продължим нататък. И за отговорността ни пред тях, както и да звучи това признание. В личен план имам много такива примери, които не мога и не искам да зачеркна: от великаните на българското слово в христоматиите, до Дора Габе, повела ме за ръка от детски години още към голямото тайнство; до Багряна и Найден Вълчев, написали ми препоръки, до поета Любомир Левчев, чиято мъдрост, омесила словото му, ме караше да съзнавам силата на Словото въобще; до Иван Динков, който и сега ме разтърсва с горчивите си откровения и своята „Почит към литературата“, до дългата поредица талантливи български автори (и съвременни!), които жадно чета и днес; до моя брат Ивайло Балабанов, който след заболяването си не говори, но пише направо в душата българска…

Да, не Съюзът създава писатели, а писателите – Съюз. Затова някога и аз бях в плен на типичния младежки нихилизъм и дълго си пишех стиховете, без да приложа препоръките си за СБП и да кандидатствам в него. Докато на един 29  април (рожденият Ј ден) точно Багряна поправи моя начин на мислене. У тях, на „Неофит Рилски“, тя дълго ми говори за смисъла на литературните обединения. На следващия ден посетих в Съюза на преводачите Найден Вълчев, който добави и своята препоръка. Същия ден внесох заявлението си за членство в СБП. Да, литературният процес е единен и неделим, талантливи писатели има навсякъде, приятелите си избирам по човешките и литературните им карати – те са и в, и извън нашата писателска организация, но СБП е моят.