Прдрум ДИМОВ
ИМЕНА ОТ НЕДОПУСТИМОТО ЗАБВЕНИЕ
Досегът ми с поетичното слово на този забележителен литературен творец стана през първите седмици след 9 септември 1944 г., когато страната кипеше от опиянение и ентусиазъм, грабнали стотици хиляди наши съотечественици, обзети от изгрева на новите дни. В паметта ми често ме навестяват незаличимите спомени от посрещането на партизаните, слизащи от балкани в родното ми село Лесичово, Пазарджишко. Стройните им редици огласяха слънчевото поречие на Тополница с мелодичните поетични ритми на песента „Когато над Дунав се мръкне…“ на загиналия партизански командир Христо Кърпачев. Тази бойка песен сетне беше последвана и от „Химна на българските въстаници“ на Крум Кюлявков, и от „Ветре яростен вей по полята“, но името на нейния вдъхновен родител научих по-късно, когато я открих в съдържанието на излизащите по онова време песенни сборници. Тогава моето скромно селско детство беше наистина чуждо за нейния автор – Емил Манов. А песента бе облечена в музикални одежди от Дан и Дим Покрас и хармонизирана от Димитър Петков. Моето детско-юношеско мислене обаче се сроди завинаги с текста и завладяващата мелодия на тази силна творба на Емил Манов. И до днес нося в себе си нейния огнедишащ призивен глас, завладял ме с напористия си покоряващ зов. Нима може да се забрави:
Ветре яростен, вей по полята,
свивай жилест вековен букак,
на орлите сурови крилата
ти не ще счупиш пак…
И сега, вглеждайки се в текста, идвам до извода, че той не е плод на някакъв декларативен конформизъм, а израз на дълбоко изстрадани преживявания, осмислили съдържанието на забележителен творчески път, посветен самопожертвователно на висок социален идеал. В летописа на онова бурно време тази песен ще се засели завинаги с името „Бойци на трудовия народ“. В нея всичко е споделено искрено, с вяра в недокрай осъщественото бъдеще на социалната справедливост. За жалост в наше време нещата взеха опасен, негативен обрат. Но това е друга тема.
Така или иначе, името на Емил Манов влезе в моя живот през гимназиалните ми години. Няма да забравя, когато през лятото на 1951 г. попадна в ръцете ми неговата мемоарно-документална книга „Пленено ято“. Останах развълнуван от градивното му преживяване в Плевенския затвор, където с Райко Дамянов и много други ремсисти и по-възрастни антифашисти, понасят стоически зад решетките наложените тежки несгоди, но намират начини да четат и поддържат бодър своя дух и нито за миг не угасва вярата им в бъдещето на това „пленено ято“, което и в килиите не престава да лети. Тези страници на Емил Манов, навестили някога школската ми младост, и досега живеят като важно градиво на моята човешка същност. За съжаление днес името на този наш автор, оставил ярко и талантливо присъствие в генезиса на българската изящна словесност, вече десетилетия остава чуждо и непонятно за съвремието ни.
Дълбоко съм огорчен, че не умеем да ценим нашите истински духовни стойности и именно това ме застави да припомним някои по-съществени щрихи от съдържателния му живот по повод навършилата се неотдавна 105 годишнина от рождението му.
Емил Манов е роден на 29 август 1919 г. в София. Там завършва гимназия и право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Още като гимназист е активен член на РМС, а като студент – на БОНСС. Тези организации хвърлят окончателно жалоните и на бъдещата му лява политическа ориентация.
Паралелно с магнетичното му участие в тогавашния политически живот, той се сродява с художествената литература и още през 1935 г. публикува първите си плахи стихове в сп. „Ученически подем“, а през следващата година сътрудничи и с разкази в същото издание. Окуражен от насърчаващия прием на тази редакция, се появява като надежден творец по страниците на в. „Жар“, „Вестник на жената“ и други издания. Наред с приобщаването си към литературно-творческата дейност, бъдещият писател не напуска коловозите на разгръщащата се борба срещу германофилската политика на Богдан Филов и дворцовата клика. Включва се в дейността на бойните групи, ръководени от БКП, но полицията скоро навлиза в дирите му и през 1941 г. е осъден на доживотен затвор, от който излиза след падането на монархо-фашистката власт в страната ни. Привлечен е незабавно в редовете на армията, но след време се разделя с офицерските пагони по негово настояване и е избран за подпредседател на Комитета за наука, изкуство и култура /КНИК/ ръководен от Вълко Червенков. Така се създават благоприятни условия за неговата пълноценна реализация като литературен творец, работейки като зам.-главен редактор на издателство „Български писател“ и по-късно като главен редактор на сп. „Родна реч“, където с придобития си опит помага за насърчаването и израстването на младите дарования в сферата на литературното творчество. А през 1967-68 г. е секретар и на Съюза на българските писатели.
Съвсем естествено е под силното въздействие на буреносните събития на времето да се появи книгата му „Млади герои на Отечествената война през 1945 г.“ През 1947 г. предлага на читателите своето „Пленено ято“, което се посреща с очакван афинитет. Неслучайно претърпява и няколко нови издания. Този успех отприщва бента на художественото му мислене, което се оказва твърде плодотворно през следващите десетилетия на миналото столетие. През 1951 г. по книжарниците се появява книгата му „Генерал-полковник П. Панчевски“, последвана от „Краят на Делиите“ /1954/, „Недостоверен случай“ /1857/, „Огънчето“ /1957/, Маслиновото клонче /1958/, „Ден се ражда“ /1959/…
Емил Манов израства като авторитетен литературен творец паралелно с дълбоките социално-икономически, нравствено-психологически и духовни промени, които налагат и извисяват съвършено новия облик на социалистическа България. Затова и страниците в произведенията му са широко отворени за невероятното безпрецедентно материално, духовно и морално съзидание, което обхваща мало и голямо в обновяващата ни се страна. В много от творбите му оживяват стремителният ентусиазъм по пътя на забързания растеж на новото, но в същото време се докосваме и до драматизма от прокрадващата се раздяла на настоящето с миналото, като не остава чужд и на появяващите се социални деформации в обществото ни. Той е автор с верен поглед и честно отношение към социално-психологическите процеси в обществото ни по онова време, затова преживява болезнено и натрупва немалко несъгласия от настъпващото разминаване в житейската практика с високите социални идеали и мечти, ярко озарявали крилатата му ремсова младост.
В творчеството си ратува за социална справедливост и хармония, които да съзиждат жадуваното човешко щастие – нещо, на което е посветил всеотдайно, без остатък цялото си човешко съществуване. Затова и във всичките му творби блика неизчерпаемата му обич към хората, но в същото време тя е неизмерима и към децата, на които посвещава сърцето си в много от изданията си за малчуганите /„Огънчето“, „Кучето на разузнавача“, „Ваня и статуетката“ и др./. Непрестанно разширява своя чувствителен творчески диапазон, навлизайки и в територията на драматургията, отразявайки динамиката и разнообразните характери и неизбежните сътресения при търсене и утвърждаване на желания светъл облик на нашия съвременник /„Съвест. Пиеса“/1968/.
Творческото присъствие на Емил Манов в света на литературата ни, започнало плахо от средата на 30-те години и извисило престижен ръст след 1944 г., когато е неговият апогей, приключва в средата на оисемдесетте години на миналия век. Тогава излизат от печат неговите „Галактическа балада. Пътуване в Уибробия“ /1986/ и „Превъплъщения“ /1986/.
Наблюдавайки устремното развитие и все по-внушителното присъствие на Емил Манов в литературния живот през втората половина на миналото столетие, стигам до извода, че този автор е бил постоянно обект на внимание и добронамереност от текущата ни литературно-критическа мисъл. В това ни убеждава и трудно уловимият низ от статии и отзиви, отразяващи благодатните му творчески години. За него пишат: Иван Руж, Драгомир Асенов, Веселин Андреев, Тодор Абазов, Станислав Сивриев, Чавдар Добрев, Любен Георгиев, Тончо Жечев и др., които с прецизните си професионални везни са дали възможност на литературната общност и широките читателски среди да се вгледат оценъчно в значимото му приносно творчество.
Навярно всеки от позициите на естетическите си възгледи споделя и преценява гражданското и човешко поведение на Емил Манов. Литературната критика откриваше творец, който се отнасяше с отвращение към идеализиращите и лакиращи тогавашната действителност, сервилнически загърбвайки нейните недъзи. И неслучайно мнозина определяха художествената му проза като подчертано конфликтна. Емил Манов виждаше в напъните да се изгражда ново общество напрегнат двубой, насочен към създаване на нравствено чиста личност, готова да служи всеотдайно за благото на обществото. Ето защо воюваше с непримиримото си перо срещу новопоявилата се уродливост, която отблъскваше хората. Най-силно въздействащи са онези негови герои, които респектират с високата си нравственост и издигат смело глас срещу социалните неправди и срещу безнаказаното погазване на социалните идеали. В немалко свои творби беше безкомпромисен към деградирали личности, които блюдолизнически се докопваха до високи властови позиции в загниващата социална система. Всичко това направи изключително актуално неговото творчество, което е неудобно и за днешните управляващи върхушки, чието поведение ни „удостоява“ всеки ден с низост и падение.
Емил Манов е уникално явление в българската литература. Той, както се изповядва в своята крилата песен „Бойци на трудовия народ“, е израснал в бедност не можеше да понася огорченията, разочарованията и гаврите с идеалите на неговия живот. На 30 август 1982 г. си отиде преждевременно от тоя свят, оставяйки име на честен човек и на писател, чието творческо дело си е завоювало правото на непреходност.