Боян АНГЕЛОВ
За съжаление, стана обичайна практика да се сещаме за отишлите си от този свят големи български творци на техните кръгли годишнини. Такъв е случаят и с поета, публициста, драматурга, белетриста, общественика Владимир Голев (20 август 1922 – 15 юли 2011). Някой би казал, че времето е забързано и несигурно, но несигурността не ни извинява, когато трябва да отдадем необходимото уважение на достойните творци. А Владимир Голев е един от тях. Той не тръгна да си създава „демократична“ биография след промените през 1989 г., както това направиха не малко писатели. Като истински благородник се затвори в собсвения си свят, за да създаде поредица от романи, повести и стихотворни книги. Твореше неспирно до края на достолепния си живот.
С Владимир Голев се запознах в началото на осемдесетте години на отминалия век. Често се отбивах по негова покана в кабинета му на столичния площад „Славейков“, където бе редакцията на списание „Септември“, а той бе негов главен редактор. И сега този просторен апартамент е собственост на Съюза на българските писатели, но тогава там сякаш бе концентриран духът на елитарната родна литература. Разбира се, не бях единственият, който изпита добронамереността и поощренията на Владимир Голев. Просто той бе разбрал, че, без да се помага на младите, българската литература е обречена на бавна и мъчителна гибел. За разлика от доста негови колеги-писатели, Владимир Голев намираше време да беседва с начеващите писатели, да им дава съвети и да ги окуражава.
Роден под пиринските небеса на Банско, Владимир Голев остана и в творбите си, и в живота родолюбец, за когото Отечеството беше съдбовна и сакрална дума. Десетки са заглавията на книгите му и ще изброя само някои от тях, без да им правя анализ. Стихосбирките: „Знаме над Пирина“, „Жертвоприношение“, „Бряг“, „Пред есен“, „Късни признания“, „Отговорност“, „Ако случайно остарея“, „Бъди ми ти всичко“; романите „Мълчи или умри“, „Капан за наивници“, „Всичко отначало“, „Спомени за старата къща“; „Малки фантастични повести и новели“, пиеси, публицистика, произведения за деца…
В днешното време е важно да се връщаме към сътвореното от писатели като Владимир Голев. Защото в книгите му има житейската мъдрост на талантливия човек, на добротвореца и любородеца. Без изкуствен патос и фалшива декларативност, неговите стихове стигат до чувствителните кътчета на душата, до интимните и съкровени помисли на всеки човек.
ВЛАДИМИР ГОЛЕВ
ПРЕД ЕСЕН
С лисичи стъпки се изнизва времето,
отиват си годините, белеем.
Макар и здраво да седим на стремето,
на живота нишката тънее.
Духа вятър северен, прозират
гнезда обезлюдени – иде есен.
Много плод оставихме надире
и пътя ни не бе ни тих, ни лесен.
За тоя свят, за тоя мирис земен
опъвахме си нервите до скъсване.
Ний всичко дадохме преди да вземем,
да бъдем други – вече късно е.
В СТАИЧКАТА НА ПОЕТА
Певецът на морето и машините
от снимката невесел гледа на света.
И няма оня див копнеж по Филипините,
музеят тъне в глуха самота.
Но самотата тука е привидна
и не към сън поетът ни зове.
Във тоя дом и стаичката свидна
кънтят прощални изстрели и стихове…
ПРЕКРАСНАТА НОЩ
От погледи
от вино и звезди
ний бяхме двамата пияни.
И без де сме го звали,
се роди
най-силното желание в кръвта ни.
И трябваше да тръгнем,
да вървим
през туй поле от късни сенокоси,
с подпалени стърнища,
да преспим
като дедите ни –
първични,
боси.
Но не!
Отдавна ние сме пленени
от нормите логични на живота.
Стояхме с тебе –
тръпнещи,
смутени –
и мислехме какво ще каже обществото.
Но не!
Ти вдигна сепнато глава.
Ти може би очакваше признание.
А аз не исках вече със слова
да изразя роденото в мълчание.
И диалогът свърши като в драма.
Дойде мигът
разсъдъчен и лош.
Ти тръгна.
Тръгнах си и аз.
И стана
нощта прекрасна
най-обикновена нощ.