Продрум ДИМОВ
СВЕТЛИНА БЕЗ ЗАЛЕЗ
Такава остана завинаги в паметта ми тази актриса, грабваща хоратане само с невероятния си артистичен талант, но и с голямото си човечно сърце. Случаят ме срещна с нея през 1994 г., когато Велин Георгиев създаде по свое хрумване, но с много ентусиазъм, литературния салон „Старинният файтон“ в столичния музей „Димитър Благоев“. А тя, вчерашната любимка на телевизионната публика, напуснала с болка сцената на Младежкия театър през 1988 г., беше намерила сродни души в литературните среди. Още с първото съприкосновение с нея усетих полъха на чистосърдечна естественост в поведението ѝ. В отношението си с околните с нищо не подсказваше следи от високомерие и надменност, така присъщи на някои театрални величия. И, макар че беше навлязла вече в дебрите на третата си възраст, жаждата ѝ за живот и духовно присъствие я беше дарила с незалязващо и много мило излъчване. То като че ли ѝ придаваше рядко срещано достолепие и я правеше постоянно желан и търсен събеседник.
Тази талантлива актриса е родена на 5 август 1926 година в град Казанлък, в семейството на Буко и Сара Давидови. Първородната им дъщеря наследява името Луна от баба ѝ, чиито еврейски предци са подложени през XV век на жестоки гонения и намират спасение под балканско небе.
Сетне не по-малко безмилостна към семейството ѝ е монархическа България, която ги изселва в Лом, за да оцеляват мъченически в трудови лагери, от които ги избавя успешното настъпление на Червената армия през 1944 г. С рухването на старата власт семейството се заселва окончателно в София. От този период са и първите изяви на Луна на сцената на еврейското читалище “Емил Шекерджийски“ – с плам рецитира произведения на класически поети, стихове на Вапцаров, участва и в пиеси. Дебютира в „Тейе Младоженеца“, поставена от големия режисьор и директор на Народния театър Николай Масалитинов. На сцената прохождащата бъдеща актриса има щастието да си партнира с Лео Конфорти. А по това време е вече студентка по френска филология в Софийския университет. Горещите препоръки на Масалитинов я карат да преосмисли своето бъдеще, явява се на изпити във Висшето театрално училище и е приета. Завършва артистичното си образование през 1952 г., получила солидна професионална подготовка в класа на Боян Дановски и Стефан Сърчаджиев. В продължение на 40 години отдава труд, вдъхновение и талант на сцената на Младежкия театър. Зад гърба ѝ остават десетки успешни роли и нестихващи аплодисменти на публиката. „А беше прекрасна и уникална, всестранна актриса – спомня си нейната колежка Надя Тодорова. – Тя можеше да изиграе всичко. В „Езоп“ беше в стихията си като древна гъркиня, а в „Да отвориш прозореца“ – като много смешна ученичка, в „Приключения на тавана – бе невероятна Майка Мишка. Тя никога не делеше ролите на детски и за възрастни, на малки и големи.“
Макар и твърде рядко, понякога е преодолявала трудно магнетичната гравитация на сцената и се е озовавала на снимачните площадки за малкото ѝ участия в киното. Как иначе щяхме да я видим през 1958 г. в коопродукцията „Звезди“?. Или пък в „Хайдушка клетва“, създаден по новелата „ Хайдутин майка не храни“ на Орлин Василев.
Изразявал съм неведнъж възхищението си от звучността и мелодиката на красивия ѝ глас. Връщайки се назад, си спомням с каква охота прие предложението ми да прочете откъси от монографията ми „Незаглъхващи мигове“, посветена на Христо Радевски при премиерата ѝ през есента на 1999 г. в Столична библиотека. Георги Струмски, все още главен редактор на детското списание „Славейче“, представил с нескрито удовлетворение книгата, трудно намираше думи, за да я поздрави сърдечно за впечатляващото ѝ творческо съпричастие в събитието. Тази премиера още повече ни сближи, често се срещахме и разговаряхме, не рядко се търсехме по телефона за съвместно участие в текущи културни събития. Винаги съм разчитал на нейната радушна подкрепа при представянето на мои издания. В паметта ми често оживяват вълнуващи съпреживявания от 27 септември 2001 г., когато пристигнаха в Пазарджик, за да участват в първата премиера на книгата ми „Бай Яко. Струйки от бистрия извор“, посветена на току-що починалия литературен и кинокритик Яко Молхов.
Пазарджик ѝ допадаше с духовната и човешка атмосфера, която се усещаше в този град, и тя изпитваше неустоимо желание да го посещава, да се среща и общува с местните хора. Няма да забравя колко вдъхновено разговаряше при едно от посещенията си с покойния поет Атанас Иванов и с Георги Веселинов – художник от гр. Септември, а и с други местни интелектуалци, които не пропускаха да изразят уважение и възхитат от магнетичния ѝ артистичен глас, от скромността и добротата, които я извисявааха на завиден морален пиедестал.
Попаднала в благоприятните среди на пишещите братя, Луна Давидова неусетно настрои творческия си потенциал на литературно-творческа вълна и започва да общува с белия лист. Така изпод перото на актрисата се появиха и първите нейни литературни рожби, които напомниха и за успешното навлизане в света на изящната мисловност.
Помня колко много нейни приятели и почитатели се бяха стекли в залата за пресконференции в столичния клуб на журналистите по време на премиерата на поетичната ѝ книга „Навярно“. Това е единствената ѝ стихосбирка, издадена от издателство „Български писател“.
За жалост, здравословното ѝ състояние се оказа безпомощно да се бори със съюзилите се безпощадни заболявания, които на 8 февруари 2010 г. я отведоха физически отвъд. На този свят обаче тя остави своето човешко и творческо дело, което чака заслужените обективни везни от родната театрална и литературна критика.