Проф. СИМЕОН ЯНЕВ
Вариации на критическото мислене
СЛОВО ЗА ГЕНЧО СТОЕВ
През 2002 година във великотърновското издателство „Слово“ течеше печатането на една поредица избрано под надслов „Нова българска библиотека“ от отбрани български автори на току-що отминалата епоха на това, което днес се нарича „епохата на соца“. Избраното на Генчо Стоев се състоеше от книга, която събираше „Цената на златото“ с „Циклопът“. Бяхме заедно с него на една конференция във Великотърновския университет, когато му съобщиха , че премиерата на книгата му ще бъде в София след две седмици. Той ме покани да напиша въвеждащо слово за тази премиера и щом се прибрахме в София аз започнах да го подготвям, но два или три дни преди датата ми звъни проф. Иван Радев с вестта, че Генчо Стоев внезапно е починал, но премиерата му няма да се отлага и от мен се очаква да прочета словото си. Така се наложи да изоставя приготвеното за премиерата и да подготвя този кратък текст, който от премиерен трябваше да се превърне в прощален с един голям български писател.
Като на гара заприличва всичко у нас:
- едни заминават завинаги към по-щастливи страни;
- други си заминават окончателно към, да се надяваме, по-щастливи светове.
Тия, дето сме още тук, живеем като на перон – очакваме като че ли всеки миг да бъдем повикани за заминаване.
Някои все още към някоя земна Аркадия.
Повечето към някой по-щастлив свят.
Непрекъснато посрещаме вести за нови заминали.
Преди две седмици, когато уговаряхме тази премиера, Генчо Стоев трябваше да присъства на нея. Оказа се, че е заминал без предупреждение и завинаги.
И той завинаги!
Аз изгубих един незаменим събеседник.
Всеки от нас – щом сме тук – изгуби по нещо незаменимо.
Какво мога да кажа аз сега сам за него?
Бях се приготвил да говоря в негово присъствие, бях се приготвил за разговор.
Сега трябва да слушам само собствения си монолог. И понеже мислих много за него през тези дни на неговото заминаване, забелязах, че всичко помислено се наместваше около една-единствена тема, приютяваше се в нея някак успокоително, някак тъжно тържествено . Ето я тая тема във формата на въпрос:
Какво ни каза той в книгите си, какво ни остави след окончателното си заминаване?
Какво ни каза Генчо Стоев в своите немногобройни книги?
Най-напред това, че книгите могат и да не бъдат много, за да бъде един писател голям.
Веднага след това, а може би и това първо, че свободата на словото не означава нито свобода на литературата, нито свобода на писателя. Свободата на литературата е, казва той, затворът на личната преживяност, личната отговорност и личната Голгота.
Защото писателят не е шоумен, нито клоун, а който мисли, че може и да бъде, нека си го мисли, нека печели пари и слава, но нека не ни убеждава, че това е печалба за литературата.
Във време, когато никой не говореше за свободата на словото, но всички говореха за важността на съвременната тема, Генчо Стоев каза, че няма несъвременна тема.
И написа „Цената на златото“.
„Цената на златото“ е първият български исторически роман, който превърна историята в съвременност.
Жестока съвременност, каквото е това в наше време, което непрекъснато се грижи за човека и му създава блага, за да го оставя все по-самотен.
Генчо Стоев в книгите си непрекъснато възразяваше на самотата. Беше един самотен и мъжествен писател, смъртно вкопчен в самотата.
Срещу човека, който не я забелязва.
Срещу човека, който се прави, че не я забелязва.
Срещу човека, който я проповядва като религия, твърдейки, че по-добре се живее без връзки, род, народ и родно място. Че всеки живее живота си сам.
Генчо Стоев мислеше, че самотата на човека идва най-вече от парите.
Парите са най-важната тема на неговите книги.
Вероятно затова книгите му станаха толкова важни днес, когато в парите припознахме щастието си. Немного отдавна един журналист, разговаряйки с него в духа на днешната комерсиалност, се затюхка, че ако „Цената на златото“ била написана на английски, а не на български, авторът Ј с десетките си издания можел да си купи остров.
Генчо Стоев му бе отговорил кратко, че в такъв случай едва ли би могъл да напише този роман, защото случаят е български, а не английски.
Понеже журналистите днес задават едни и същи въпроси, четох в интервюта на много и дори добри български писатели десетки отговори на същия въпрос. Почти всички са съгласни, че поради общото ни минало са проиграли шанса си да станат богати.
Някога, във времената на монолитно единство на мисълта, Далчев лукаво бе отбелязал, че що се отнася до писателите, характерът става по-важен от таланта. Струва ми се, че тия времена и това правило на Далчев са идилично минало. Наистина талантът е много рядък, наистина характерът става все по-рядък, но е ужасно, че достойнството днес (не само) за писателя не струва нищо.
Зад цената на златото Генчо Стоев прикри цената на достойнството. Виждам, че я е прикрил и в „Циклопът“.
Той каза, че цената на едно човешко действие като нашето Априлско въстание е не в историческите баталии и в освободените територии, а в натрупаната морална енергия, която прави човека независим не само от този, който се мисли негов господар, но и от парите, които го владеят невидимо.
„Цената на златото“ е неотразима реплика към консумативния свят; тя го уцелва в самото му сърце, описва ситуация, в която парите не значат нищо.
„Цената на златото“ е неотразима реплика към оная идеология, която разглежда човека като безродно същество; тя е българското доказателство за това, какво означава чувството за родност.
„Цената на златото“ е химнична книга; тя е най-химничната българска книга, защото се докосва до изключителното у човека, който никога не се е мислил и не иска да се мисли изключителен и поради това завинаги се спасява от самотата.
Всъщност едва ли има по-важна тема в световната литература от достойнството?
И ако това е свободата, не е ли човешкото име на свободата синоним на достойнството?
Защото, какво друго са „Цената на златото“ и „Циклопът“, ако не синоними на човешкото достойнство. Човешкото достойнство като единствен начин да се живее свободно. Като единствен начин да се живее по много начини – например онзи, на Мария, жената на капитана, която си приготвя всичко за отвъдното, освен ковчега.
Днешното ми усещане за тази Мария е, че тя е нереална. В контекста на екшъните по телевизиите, на дискотеките, в които днес стъпкват деца, на новините, които разказват за убити и ограбени, да умреш по този начин – заради една изневяра – не е ли израз на върховната свобода.
Когато можеш и да не умреш.
Май достойнството не изключва смъртта.
И изглежда само в нея се оценява.
Това пък е голямото прозрение на баба Гюргя, когато не дава детето на Исмаил ага.
И така тя, старицата, го убива по-сигурно от нож, по-сигурно от куршум.
Защото достойнството, каза във всичките си книги Генчо Стоев, е несъвместимост.
Несъвместимите не винаги умират. Или по-точно – умират, ако няма повече никакъв начин да живеят в несъвместимостта си.
Като перущенците в черквата „Свети Рангел“.
Несъвместимите умират само когато им се отворят много начини да не умрат.
И един-единствен начин да останат достойни.
Защото достойнство само по себе си е винаги лична работа, която се върши в самота за да не останеш никога самотен в себе си.
Понеже третира непрекъснато темата за достойнството, Генчо Стоев днес ни изглежда като мохикан, а сега видимо всички мохикани са мъртви, понеже границите се разтвориха за свободно движение на хора, капитали и стоки.
Но докато чакаме на гарата да дойде нашият ред, се сещам за един дълбоко биографичен епизод в „Циклопът“. Момчето, което живее на гарата в градчето, в което има по-малко къщи, отколкото влакове преминаващи през него, във времето, когато влакът бе символ на други светове, то тръгва към тия светове по необикновен начин.
Ето как: „…След толкова отминали влакове не запомних дори истинския мой черен вагон, и като че отлетях, качен върху книгите, като върху летящо книжно килимче“.
Единственото извинително обстоятелство за отсъствието на Генчо Стоев от тази премиера, на която бе обещал да дойде, са книжните килимчета, които ни остави.
А оксиморонът сам се лепва тук на устата ми. Защото писателят Стоев ни остави истински, но и много недостижими в политкоректния ни свят вълшебни килимчета.
Генчо Стоев никъде не е казал това последното, което аз току-що казах.
Аз просто го прочетох между редовете на неговите книги, неговия начин на писане и неговия начин на живот.
****
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“