БОЖИДАР БОЖИЛОВ /БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ
(5.IV.1923 – 13.I.2006)
Роден е в гр. Варна. Завършва гимназия в родния си град и право в СУ „Св. Климент Охридски”. Отначало работи като редактор в периодичния печат, а след това – в отдела за литература при Българско радио. Член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели (1962–1984). Главен редактор на сп. „Пламък” (1966–1970). От 1974 г. е заместник-председател на Съюза на българските преводачи и негов първи заместник-председател (1979–1989). Главен редактор на сп. „Радиопреглед”, в. „Литературен фронт” (1972–1973), редактор на отдел „Поезия” в издателство „Български писател”, директор на издателство „Народна култура” (1973–1980), главен редактор на в. „Пулс” (1980–1984), главен редактор на сп. „Факел” (1984–1996). Почетен член и гостуващ професор на университета в Айова, САЩ (1976). Книгите му са превеждани на руски, английски, италиански, хинди, арабски и др. езици. Съставител на антология на българската поезия на английски език. Преводач на Шекспир и Уилям Мередит. Един от съставителите на „Антология на новата гръцка поезия” в 2 т. (1960), преводач на гръцки и руски поети. Съставител на антологията „Докато обичам – поетеси от цял свят за любовта” (1982) и на „Георги Михайлов. Избрани преводи” (1976).
Издадени книги: „Трета класа“ (1939), „Извън времето“ (1942), „Разказ за любовта“ (1942), „Стихотворения“ (1948), „Алигатор“ (1950), „Димитров“ (1950), „Любов и омраза“ (1951), „Венец пред саркофага на Сталин“ (1953), „Под знамето“ (1954), „За правда и свобода“ (1955), „Стадион“ (1955), „Ямбически новели“ (1955), „С ракета „LZ“ на луната“ (1956), „Суворовец и нахимовец“ (1956), „Лирика“ (1957), „Добри и весели другари“ (1958), „Войнишка кръв“ (1959), „Южни стихове“ (1959), „Исторически поеми“ (1960), „Варненски въздух“ (1961), „Четвърто измерение“ (1961), „И дъх на бензин“ (1962), „Стихове“ (1962), „Завръщане” (1963, съавт.), „Каталог на чувствата“ (1963), „Посещение в миналото” (1963), „Мъжествен ритъм“ (1964), „Пробният брак на Ани“ (1964), „Пролетна поезия“ (1965), „Празник“ (1966), „Бреговете на любовта“ (1966), „Доктор Донкин“ (1964), „Специален кореспондент“ (1966), „Лиричен роман“ (1967, попр. и доп. изд. 1971), „Образи и чувства“ (1968), „Поезия“ (1968), „Без лице“ (1969), „Горди оди“ (1969), „Търсете ме на телефон… Пиеса” (1969), „Звънете ми на телефон…“ (1970), „Море“ (1970), „Безкраен миг. Четири срещи с Ленин” (1971), „Кръговрат” (1971), „Площад „Поезия“ (1971), „XX век” (1972), „Желязно сърце“ (1972), „Лирични приключения” (1972), „Златната катеричка” (1973), „Лесни песни“ (1973), „Стихотворения и поеми” (1973), „Бъдещето – наш дом” (1974), „Един звънец за някого звъни” (1974), „Сила” (1975), „Американска тетрадка на Божидар Божилов“ (1976, 1978), „Поети отблизо“ (1976), „Тежък бетон” (1977), „Пътниците от „Сивата хрътка“ (1979), „12 стихотворения за любовта и други творби” (1980), „Кентски шестстишия и други стихове” (1981), „Любовна лирика” (1981, 2. доп. изд. 1987), „Поет или защо живя Иван Нивянин” (1982), „Избрани произведения в 2 т.” (1983), „Клопки” (1984), „Нежност и ярост” (1985), „С дъх на бензин; Пътниците от „Сивата хрътка“ (1987), „Избрани стихотворения” (1988), „Критика и обзори” (1990), „Едничкото, което мога” (1991), „Весели разкази за писатели” (1996), „Вълшебният хълм” (2000), „Посвещения и други нови стихотворения” (2000), „Закъсняло разпятие” (2003).
ПОЕТЕСА
…. и ще тръгна тогава към вечната
моя зима с възторжена химна.
Е. Багряна
Багряна цял следобед ми разказва
на хората си близки за минутите последни.
И няма в тези смърти нито болки, нито язви,
а есенни следобеди и мигове победни.
Говори тихо и спокойно за смъртта
като че беше Пития. Пророчица прастара.
Живот и Смърт са с равнозначна красота,
еднакви са на времето върху кантара.
Тя наближава вече сто години,
връз нея пада сянка на Отвъд.
Готова е и утре да замине,
защото знае тя какво е смърт.
Това е сетния следобед на баща ѝ,
на майка ѝ последната сълза.
Разказва тя, а сякаш че вещае
на древните Пророчици с гласа.
Смутен я гледам, сякаш гледам вир,
сред който се оглежда небосвода.
В сърцето ми настава оня мир
на вечната и весела Природа,
която побеждава и смъртта,
тъй както побеждава и живота…
Багряна я обгражда вечерта,
къс от небето падна връз стъклото
на близкия прозорец. Там пламтят
цветята, от ръката ѝ садени.
Аз си излизам. Вече няма смърт
за мислите ѝ, тихо споделени,
тъй както няма смърт за всеки стих,
написан от ръката ѝ грижливо…
Гласът ѝ беше като полъх тих.
Говореше за него всичко живо.
ОТГОВОРНОСТ
Обвързването губи любовта.
Но то е всичко, ако тя любов е,
по-странна, по-обширна от света,
по-яростна от Байронови строфи.
О, отговорност! Ти си тежък дял,
но ти превръщаш хората в човеци,
плътта ни, тая оживяла кал,
съединяваш с истинската вечност.
И всичко туй от отговорността,
от таз обвързаност, която плаши,
но без която става любовта
действително вода в прозрачна чаша.
Изпиваш я. Налей отново! Пак!
Но има дълг. Но има смърт. Но има
дълбок, безкраен, безначален мрак.
Спаси ме, дай ръката си, любима!
Ако те няма, ще те съчиня,
ще те измисля във стихотворение,
но трябва да блести над мен деня
на дълг, обвързаност, успокоение…
Чрез майчината длан той мина в нас,
сега го търсим в любовта на тая,
която най-измъчващата страст
превръща във спокойствие накрая…
Обвързването, отговорността,
съзнанието, че си нужен много,
на устните ни слага песента,
стопила всяка болка и тревога.
ЖЪЛТИТЕ ЛИСТА
Кой шушне вън? Пак жълтите листа.
Тук всичко е тъй близо и боли.
Ако поискам мога да мечтая –
във синьото шише блести ракията.
Да взема ли от рафта някоя книга?
Защо? Със мъка там ще прочета
за хора, във живота всичко имали –
обичали, живели и умрели.
Да мисля за войната, за смъртта? –
Не се ли уверих, че всичко вечно е.
Единствени листата тука мрат,
а хората са хитри и живеят.
На улицата вятъра минава.
С листата си играй едно дете.
Да сляза ли и всичко да забравя,
да бъдем трима: – аз, деня, детето.
