Юлий ЙОРДАНОВ
ПОЕТЪТ – ВОИН ВОЮВА С „ЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА“
„На война като на война!“ – казва втръсналата се от употреба френска поговорка.
Но какво е войната? Отговорът е повече от ясен: „човешка месомелачка“, която оставя по бойните полета милиони жертви. А заедно с тях – нещастни вдовици и сираци във всяка от воюващите държави.
Своеобразно определение дава популярният български поет – сам изпитал тежненията на Първата световна война, известна като „Европейската война“, Гео Милев в стихотворението си „Главата ми – кървав“ фенер“.
Главата ми –
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд,
и мъгла в полунощни поля.
Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж,
Няма век, няма час – има Днес!
Над последната пролет
ти жадно и страшно пищиш, о шпага,
разкъсала мрежа от кървави капки сред мрака –
и в мрака бог сляп ги
събира и мълком повежда към прежния призрак…
О Сфинкс, с безпощадна гримаса на присмех
– замръзнала, каменна, вечна и зла –
изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:
пред тъмния просяк Едип –
загубен през вятър и дъжд, и мъгла.
Това стихотворение не е произволно хрумване, а дълбоко осмислена позиция на поета. То е продукт на съществения момент от живота на Гео Милев – участието му в Първата световна война. През март 1916 г. той е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти Троянски полк, който е на позиция при Дойран. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око. Независимо от този здравословен проблем, той продължава да създава литературни творения.
Дълбоко предан на човеколюбието и добролюбието за поета това е война, която България ще изгуби, макар и непобедена на бойното поле. Война, която ще донесе страдания на целия народ и на всички българи, останали в пределите на съседните нам държави – противници. Тя ще промени съдбите на милиони. Ще промени техния мироглед. Ще доведе до разделение в българското общество – разделение както политическо, така и във всеки друг аспект от живота: икономика, култура, социални и чисто човешки отношения.
За човек като Гео Милев, отявлен пацифист и личност с изявени литературни увлечения, самото участие в тази война като подофицер от състава на 34-ти пехотен Троянски полк, оказва огромно влияние върху неговия мироглед и светоусещане, което по естествен път се прехвърля и в неговото творчество. За времето, прекарано в редиците на полка в един от най-тежките участъци на българския Южен фронт – Дойранския участък, той пише импресията „При Дойранското езеро“ и лиричната проза „Ужасът на огнения бич“. В тях изразява своето разбиране за безсмислието на войната и ненужните страданията на участващите в нея.
И това никак не е случайно, защото още от детските си години той е всмукнал от хуманните идеи на своя род. Затова с ненавист посреща вестта, че България се включва в „Европейската война“ на страната на Централните сили. Така, освен редовните набори, хиляди младежи са мобилизирани, за да осъществят националната мечта за обединение на всички българи в една държава. На 23 март 1916 г., постъпва в школата за запасни подофицери в София (Княжево), под № 107, изпратен от 12-то полково окръжие – Стара Загора.
За несвикналия на военен ред и дисциплина поет времето в школата не преминава безпроблемно. В едно свое писмо Николай Лилиев съветва Гео да не се сърди напразно на казармените условия. В писмо Гео Милев пише, че се вълнува от въпроса дали е по-добре да бъде в школата, или във военното училище, защото с недисциплинираността си е започнал да си навлича големи неприятности. В личния си бележник с преписани стихотворения на български автори са отбелязани всички наказания, получени от него в Школата, които вероятно не са малко.
За ония години в спомените на Никола Митев, съшколник на Гео Милев чета: „Беше през месец март 1916 година. Постъпихме като школници в Княжево. Случихме се в една рота пета, командвана от майор Попов. Аз бях в 3-и взвод, а Гео — в 4-ти. Трети и четвърти взвод имаха едно спално помещение. Леглата ни бяха едно до друго. Гео беше най-неуреденият школник: винаги разпасан, разкопчан, без колан, с неугледни панталони, със смачкана фуражка и пр. Когато се строяваше ротата, винаги той закъсняваше и последен заставаше в редиците. Когато се строявахме за трапезарията, все той ще си забрави канчето и ротата трябваше да го чака. Много често му се караха, особено взводните подофицери за това, че в джоба на куртката си винаги имаше книга за прочит и, понеже стърчеше навън, виждаше се отдалеч. Когато ни обучаваха в строеви упражнения, той проявяваше най-много несръчност. Хватките „За стрелба“, „За почест“ никак не можеше да прави и затова отдельонните началници и взводният най-много се въртяха около него.
В трапезарията при закуска, обед и вечеря винаги трябваше да се пее молитва. На него винаги се правеше забележка, че не пее. Вечерно време, когато всички сме се събрали в спалното, винаги виждахме Гео, седнал на кревата, да чете. Изсвири ли тръбата за лягане, всички сме в леглата. Чакаше да утихне помещението и се изправяше на леглото по долни дрехи и декламираше. Дневалните най-много му правиха бележки да си ляга и да не смущава.“
Напълно откровен е поетът, когато в писмо до майка си споделя тежненията, изпитващ в школата: „Аз съм добре. След една неделя започват изпитите ни, от 15 юли до 10 август. Ако след това ни дадат отпуска (но уви!), ще бъде добре да мога да дойда там (Старозагорски бани — бел. авт.). Работите ни след изпитите ще станат много тежки и ще поотслабна още от слънцето, което ни изгаря. Изпитите ще бъдат за мен почивка, понеже няма да уча нищо; колкото зная — стига. Стреляхме вече два пъти с истински патрони. Завчера правихме поход до В(оенното) у(чили)ще. Пишете ми по-често, че да не си мисля, че съм като че ли на бойното поле.“
Вероятно ниският общ бал от изпитите, който води до „изоставане“ в списъка за старшинство, както и недоброто поведение, са причина да не бъде произведен в офицерски чин, а в запасен старши подофицер – втори разряд (септември 1916 г.).
Така при производството на неговия випуск (4 октомври) срещу името му, под № 1185, са записани следните данни: 5-а рота; коефициент по старшинство — 110; набор 40 (1916), 12-о полково окръжие — Стара Загора; уволнен с порцион за 3 дни. Изпраща се за дослужване срока на действителната си военна служба в 5-а пехотна дивизия. Изключва се от котлова храна от 5.IX.1916 г.
Така неговата подготовка за военна служба завършва и започва реалната служба в редовете на действащата армия. Заминаването за фронта изпълва Гео Милев с чувство на яд, породен от омразата му към войната, но и към невъзможността да се противопостави на нея. За тази враждебност сестра му Пенка твърди, че е горд с това, че не е завършил школата като всички, а е „наказан“ с по-низко звание, с което е успял да накара „тъпите офицери“ да разберат протеста му и това е причината да бъде назначен на най-опасния участък на фронта – Дойранския. Зачислен е в състава на 9-а пехотна Плевенска дивизия. Командир на полка е полковник Пано Маринов, а дивизионен командир – генерал-майор Стефан Нерезов, който няколко месеца по-късно е заменен от полк. Владимир Вазов.
За Гео Милев и неговото пристигане в Дойран си спомня и бъдещият български белетрист Михаил Кремен (Михаил Иванов Икономов – Грозев). „С младоликия, наперен, винаги весел кандидат-офицер Гео Милев Касабов с хубавите сини очи под пенснето, с накривената фуражка и с пренебрежителните, малко напред издути устни, се видях за първи път към края на 1916 г. в село Фурка… след като получи наставления при двамата български началници, офицерският кандидат Георги Милев Касабов трябваше да отиде при майор Клесенс. Заведох го и присъствах на разговора им. Стана дума, че близо до щаба на 34-ти полк има слухов апарат, немско изобретение. Майорът обясни как се манипулира с него и му даде напътствия: да отиде при германските специалисти и да им помага с познанията си по френски и английски език.“
„Гео Милев го оставиха да бъде в щаба на полка за преводчик, защото при нас на дойранския фронт имаше немски войски, също нашите войници често залавяха пленници — английски войници, а той отлично владееше немски, френски и английски език – спомня си Коста Попов, също телефонист. – Имаше и други, които знаеха английски, но не можеха да разберат шотландските войници, само Георги можеше, защото знаеше диалекта им, затова го търсеха. Много пъти ми е казвал: „Защо съм учил толкова езици, та сега да ме пращат на най-опасните места…“ След като стоя доста време, дойде нареждане, че го искат германците – да бъде преводчик на тях, защото нямаше в нашата армия друг, който да говори толкова езици, а на германците им трябваше такъв човек. Те имаха специални апарати, поставяха ги на предните позиции и подслушваха неприятелските разговори.“
А ето и автентичното становище на Гео за войната и бойното ежедневие, описано в писмо до майка си: „Мамо, както ви писах преди два дена, сега съм в окопите, но и тук сме добре. Длъжността ми е преводач при Щаба на дружината. Да не мислите, че съм нещо изложен на голяма опасност и пр. Аз се чувствам твърде сигурен в нашето дълбоко скривалище, тъй че бъди далеч от всяка грижа и лоши мисли… Но писах ви също, че надявам се това положение да не трае повече от няколко дена… Тук се много спи и много яде. Само кашкавалът и маслините скоро ще свърши.“
Разузнаването винаги е основно средство при планиране както на отбранителния, така и на настъпателния бой и всяка страна се стреми към всевъзможна информация за противника, като същевременно се стреми да запази собствената информация. Позиционната война налага нови начини за разузнаване като подслушване на телефонните линии на противника, по които той предава донесения и друга жизне-новажна информация.
Основната подслушвателна станция на Плевенската дивизия се построява в една изкуствено разширена пещера до църквата „Свети Илия“ в разрушения Дойран. Там Гео Милев е изпратен от командира на полка за изпълняване на тази важна за командването на дивизията дейност.
През месец февруари 1917 година в северния скат на църквата, в така наречената „студена скала“, наши войници почнаха да дълбаят изкуствена пещера. Тя бе предназначена за „подслушвателната ни централа“. Пред пещерата имаше полянка, а отсреща „топлата скала“, която през целия ден бе огряна от яркото южно слънце.
Към края на месеца пещерата бе готова. Тя бе доста плитка, за да не страдат войниците в нея от изобилната влага. Изходът бе обърнат на север и така скрит от неприятелското око, че не можеше да се забележи даже и от ниско летящи аероплани. В нея германците инсталираха сложен апарат. Под ръководството пак на германски специалисти наши доброволци забиха десетина железни кола в неприятелските телени мрежи. Тези колове бяха свързани с телефонни кабели, които свършваха в „подслушвателната централа“. И нашите телефонни кабели, и кабелите на неприятеля се слагаха на земята. С течение на времето кабелите тук-таме се оголваха и звукът от тях се предаваше на почвата. Но той ставаше толкова слаб, че бе неуловим за човешкото ухо. Но „подслушваният апарат“ го усилваше дотолкова, докато го превърне отново в нормален говор.
Точно в тази подслушвателна централа продължава службата на Гео Милев до неговото раняване. Неговите познания по немски, френски и английски са много полезни за този вид разузнаване, особено при работа с германските специалисти, отговарящи за станцията. В музея на поета е запазена неговата „Книжка за донесения на ст. подофицер Гео Милев – Дойран, 1917“. В нея на последните две страници той е нарисувал скица на бойното поле около езерото с названията на местностите на немски език, вероятно за по-добра комуникация с германските офицери от артилерийските батареи.
За Гео Милев и неговата подслушвателна част времената са тежки. Спокойствието, което са имали преди, вече е далечно и забравено. Постоянните артилерийски стрелби в опит да се унищожи техният пункт, е част от общата артилерийска подготовка за решаващото планирано нападение от средата на април. В него английското съглашенско командване вкарва всичката си налична артилерия, коя-то на базата на придобитите нови и по-достоверни сведения започва целенасочена дейност по разрушаване на българските отбранителни позиции. Сраженията траят два дълги и кръвопролитни дни, от 24 до 26 април, но артилерията стреля непрекъснато няколко дни подред със стотици хиляди разнокалибрени снаряди, които сеят унищожение по нашите укрепления. Независимо от това победата е на смелите за-щитници от 9-а пехотна Плевенска дивизия.
След неуспеха на пехотните атаки още няколко дни продължава постоянната и тежка бомбардировка над всички български позиции, за да се попречи на тяхното възстановяване и прегрупиране на уморените и обезкървени български части. В спомените си командващият дивизията пише: „Рядка артилерийска стрелба (28—29 и 30 април 1917 г ). На 27 април Гео Милев е на своя пост в пещерата: Получи се съобщение от подслушвателната станция при град Дойран, че противникът прави приготовления да ни нападне тази нощ. Бяхме готови, но нощта мина само в стрелба.“
Това е последният път, в който поетът изпълнява своите войнски задължения. Само няколко дни по-рано, на 20 април, той е произведен в чин офицерски кандидат и, независимо че стрелбата е вече по-рядка и слаба само един снаряд е достатъчен, за да промени не една човешка съдба.
За този съдбовен за Гео Милев момент четем в спомените си Димо Сяров и благодарение на него знаем какво се случва на този ден.
„И на 29 април 1917 година една граната избухна точно пред входа на пещерата. Парче от нея удари Милев точно в дясното око и му счупи черепа. В момента на раняването той е стоял пред апарата със слушалки на уши. Германските му другари веднага го отведоха в техния превързочен пункт, който беше наблизо до езерото. Оттам го препратиха пак в тяхната болница в Скопие. Ходи даже и в Берлин. За него се положиха всички възможни грижи. Спасиха живота му, но окото изтече. И кожата върху счупения череп бе криво зарасла. Набави си синьо изкуствено око, но пак раненото място представляваше некрасива гледка. И за да го прикрие, след войната Гео Милев пусна буен кичур от косата си. Пъхаше го под тъмното стъкло над дясното си око. Измисли си една оригинална „декадентска“ прическа, която правеше силно впечатление. Който го видеше един път, не можеше да го забрави повече никога. А оцелялото му око доби нов, малко тъжен, но силен блясък.“
За този трагичен момент в живота на поета нова светлина хвърля записаното в болничната книга: „На 28.IV. 1917 г. на позицията при Дойран е ранен офицерският кандидат Георги Милев, набор 40 (1916) от гр. Стара Загора. Диагноза: огнестрелна рана в челото и лицето — Т. №41. Изпратен на лечение в 2/9 дивизионен лазарет. Оздравял на 25.XI.“
Личната ненавист на Гео Милев към всичко военно остава, но той изпълнява своя дълг и до своето раняване служи достойно в редовете на 34-ти пехотен Троянски полк. Със заповед по 9-та дивизия с № 200/17.Х.1917 г. Гео Милев е произведен в чин запасен подпоручик.
Може би продиктувана от тази лична ненавист, прераснала в своя протест към насилието и всичко военно, той изразява в гневното есе „Ужасът на огнения бич“.
Ний стояхме така, студени и вкаменени, и като че ли не бяхме на земята. Ний висяхме във въздуха като висулки от замръзнала вода. Приличахме на древни египетски изображения с жълти лица и неподвижни членове. Тъй стояхме ний, вкаменени, строени в някаква изплашена, бездушна тълпа, когато внезапно един от нас се залюля и падна пред краката ни с болезнен вик. Вик, приличен на плача на нощна птица. Но не беше нощ. И ний видяхме как из широката рана на стенещия бликаше неудържимо гъста, запенена кръв. Той едва бе успял да извика „умирам“ – и през черния дим на една нова граната ний видяхме: върху него падна като подкосен друг един от нас; главата му беше червена, а по ръцете ни пръснаха парчета от кървав мозък.
И някой ни повлече назад ужасени и с широко разтворени очи.
Физическата болка не сломява силния духом човек и поет. Даже при срещата си в Александровската болница през лятото на 1917 година със своя събрат по перо Людмил Стоянов твърдо заявява: „Ще работим, драги. Започва нова ера!“