10 ЮЛИ – 80 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ВАНЯ ПЕТКОВА

Лияна ФЕРОЛИ

 

 

НЕПОЗНАТАТА СВЕТА ГРЕШНИЦА, РОДИЛА С ДУМИ ХЛЯБ И ОГЪН…

10 юли – 80 години от рождението на

незабравимата поетеса Ваня Петкова

 

 

Обичала силно, но останала необичана. Приемаща всичко, но неприета от родината. Разбираща болките на света, но останала неразбрана. Откриваща тайните в света, но оставаща неоткрита. С живот – тревожно-хубав миг с останал недовършен жаден вик. Като чучурна вода излята по пътя ѝ, с малко думи, кълнили в лунната ѝ нива, но родили хляб и огън върху житейските ѝ клади.

Душевно зрима, но останала гола през погледите – отровни стрели и червени мълнии. Но носеща в своята разпиляна стихналост особената хубост на безкрайното,  в която никога не стига една любов в граници. С огнения ритъм на всеки път новото покълване – дори и с доливане на капка мед или отрова в чашката на мака.

С обич – мълчание, пълнещо и топлещо шепите с неизказани стихове. Изригнало мигновение-експлозия днес, но разтопено утре от гибелни огньове. С обичта – оплождащо дишане на мрака или пчелата, и отиващо чак на сърцето до края. С обич – вино и хляб, подадени от детска ръка. Но не любов с пощада. И не със сменена вяра, а пребъдвала светло в сабя и стих.

С любов – омраза, изяждаща дори като ражда, но останала чиста като сълза. Заради която нито смъртта, нито животът, са спасение, нито написването на стихотворение. С нежеланата еднаквост и задушаващата безстрастност.

С тръпните ръце, или и без тях, с любимия в небитието, или без него в битието – като сън в безсъницата. Като срещата-раздяла, дошла от Нищото – Всичко. Със смелостта да бъдеш жена до края, защото в него е началото на всичко, както и липсата на греха да не обичаш…

В него е и изпитият тъмноок залез с удавени звезди, слял те с вечния изгрев. Като предсъние без тайни и като миг от звездни експлозии, като изгорели в целувка всички земни пози и преструвки.

Като феникс – отново раждащ се от пепелта, за да доближава края до началото и началото до края, които, всъщност, са Едно – всичко Което Е. Но всеки път с по-съвършени, непознати черти.

Ваня Петкова, обичаща само любовта, като разпиляна кестенява ръж по света, която не се възвръща като форма и цвят, но, жадуваща вечно за нея, сляла се с ветровете, препускаща и просветваща като вино в кръвта луда частица и трескав ритъм от пулса на светлината. Тичаща на страстта към Битието…

Нестоплена от родината си дори с една сълза и носеща в душата си безнадеждността на пресъхнала пустинна жадност за нежност, сама избираща миражите за смях и утеха, но и последната жертвена ласка на хтоничния огън.

Така става и носителка на идеята за святата грешница – изкупителната, мистифицираната изначална, природна „женскост“, знаеща, че само с душевната страст може да се прескочи в духовната. За да се изгради напълно Целостта между разпъването на страстите и разкръстцветяването.

Че няма истинска Цялост без сливането на мрака и светлината, на дивото и питомното, на Ин и Ян-енергиите, на плюсовете и минусите, на снижаването и възвисяването, на разделението и обединението, на огъня и пушека, на слънцето и сянката…

 

 

.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ПОЧИНА ВЛАДИМИР ЯНЕВ
Next post СТОЯН ГЕОРГИЕВ /БИОГРАФИЯ + СТИХОВЕ