1 ОКТОМВРИ – ПРАЗНИК НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ!
АЛБЕНА ДЕКОВА
ГРАДИНАТА НА СЕМИРАМИДА
Търкулна луната жълтата си пита
и спусна лъч в градините на Семирамида.
На историята нишката започна да разплита,
охлювите даже във черупките се свиха,
а на светлината лунна
следите им блестяха като слюда.
В ленивост е притихнала Градината
в прохладата вечерна на Пустинята.
И само ромон на вода се чува,
и звуците на музика далечна.
Робиня кръшна там танцува,
разпалва страст с ефирните воали.
И тъничка усмивка плъзва
по лицата мъжки с прелъстително желание.
Далеч от светлината на фенерите
притихнали са екзотични птици в клетките.
До тях жена, облечена във бяла роба хлипа,
оплаква двамата мъже в живота си:
онзи, животът на когото отплатен е със Градината,
и онзи, който приравнил една човешка смърт с градина.
АНЖЕЛА ДИМЧЕВА
ИЗКУСТВОТО
По-дълго от усещане за апокалипсис,
по-меко от залеза над езеро,
по-тихо от капчук в пещера,
по-видимо от дъга в гейзер –
тя е за него вълшебна гора…
По-страшно от урагана „оцеляване”,
по-жадно от кратер на вулкан,
по-нежно от разплакан сняг,
по-тайно от стъпки на великан –
той е за нея апокрифен знак…
Те крият пепел в точки и удивителни,
те са антиразлични, но и проеднакви,
те не сричат пред другия „обичам те”,
те са част от сцена в случаен спектакъл,
в който изкуството е плач преди излитане.
БОРИС ДАНКОВ
ТЪЛПИТЕ
Като гневно море потичате към площадите.
Гърчите се побеснели от ярост и гняв.
Търкаляте се по стъгдите като ранени зверове.
Ревете. Хълцате. Уригвате се. Скандирате.
Спирате пред Ареопага и неистово крещите:
“Смърт на диктаторите! Да живее демокрацията!”
Изгаряте знамена. Трошите символи. Събаряте монументи.
Лежите върху нажежения паваж. Пикаете върху
зидове на мавзолеи, храмове и антики…
Изхождате се там , където намерите за добре.
Поздравявате Цезар с викове: “Salve!”,
Той ви отвръща: “Trans penis nihil jest”.
От пролятата кръв на гладиаторите изпитвате оргазъм.
И сте удовлетворени: “Salve!”
Минавате под арката на Адриан и продължавате нататък.
Посрещате победителите. Освирквате победените.
А сега се спотайвате зад ъгъла на Историята
и очаквате да ви поведе към Обетованата земя
някой нов шизофреник, зъл гений, Месия
или Пророк. Блажени верующите…
БОЯН АНГЕЛОВ
ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ
продължително е пътуването от медвен до париж
минава през русчук търново-сеймен въстания
и засади
заложени от безжалостната сган
пътувайки описа народните упования
с върха на молива
върху грубата хартия на търговски тефтери
разстрелваха те но оцеля
и намери
най-точната формула
без кръв да съединиш
Княжеството с Румелия
пътувайки прогледна в очите миши
на предателя въльо
посочил мостчето лобно над костина
смъртта не може със смърт да се утеши
затова отмина
с презрение тази твар змийска
и продължи да громиш
службашите туркофили
откъде взе сили
български тукидиде
с твоето негероично тяло
да възвисиш истинските юнаци
над времена и забрава
неразгадан все още остава
твоят апотеоз към героите
непризнати дори от своите
а пътуването ти до париж е
продължително
последно
и фатално ще те прониже
БОЯН БОЙЧЕВ
ГРАМАТИКА
Аз – съществително
С най-различни значения.
Ти – прилагателно
В най-превъзходна степен.
Ние – словосъчетание
С най-важното значение,
Любовта ни – глагол
Винаги в сегашно време.
Получава се изречение –
Удивително, с многоточие,
Продължаващо в безкрайност…
ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ
НЕ СВЪРШВА ПИЕСАТА
Излетяла от рамката на библейското видео –
любовта е романтика,
съчетана с либидо.
Ту небесно орисана, ту привличане плажно –
тя е нещо бесмислено
и нещо свръх важно.
Едноактна пиеса със Адам и Ева…
Но не свършва пиесата
и в днешната ера.
Почва все отначало тази сценка позната –
вкусваш райската ябълка,
а не виждаш змията.
ДАНИЕЛА ДОБРЕВА
НЕБЕСНО ОГЛЕДАЛО
Октомври нахлува в душата ми есенно.
Мъгла и дъждец, коминът отново дими…
Ръждива позлата, керемидено песенно
се сипе отгоре… Ръми..
Някой се взира в небесното синьо,
тича след нечие отражение?
Там, горе бързо сянка премина –
Аз ли? Ти ли? Облачно е… забвение? ..
ДИАНА ДИМИХ
НЕПРЕДПАЗЛИВО
По клонките на гъвкава топола
без страх в небето се изкачва.
Лош избор –
вейки тънки и трошливи.
Често пада.
С присмех другите го гледат.
На дъб столетен под листака
в сянката пладнуват.
А той, отупал колене и длани,
пак нагоре мускули напряга.
И не спира.
Над високата топола
слънцето е най-наблизо.
ДИАНА СИРАКОВА
* * *
Вече няма какво да се случи
в този тъжен и мъничък град –
във съседите лаеше куче,
днес е тихо и вее на хлад.
В новините изобщо не влиза,
даже нямаме свестен крадец
и по пейките мрачно нанизан е
безработният градски венец.
Вече няма какво да се случи
в моя тъжен и мъничък град –
във съседите лаеше куче –
днес е тихо и вее на хлад.
ИВАН ЕСЕНСКИ
УРОК ПО РАЗКАЯНИЕ
Последно лебедово ято
над ясените се издига…
Тя е на миг от светлината,
когато мракът я настига.
От пръстите ти излетяла,
смъртта я грабва мигновено
и тя се стрелва – снежнобяла –
и пада в храстите червени.
Викът ѝ като тънка шпага
пронизва есенния въздух.
Сега не можеш да избягаш.
Сега е време да се върнеш.
Обратно: крачка, после втора…
В краката ти се вплита ручей
и сухо съска змийски корен
след хукналото вече куче.
А тя потръпва – тя под храста
сивее в здрача изумруден
и в зениците ѝ угасва
животът – гибелното чудо.
И ти притихваш, ти отново
докосваш кървавата диря…
В гърдите ти тупти виновно
животът, който не умира.
ЙОРДАН ФУРНАДЖИЕВ
КРАЙ ЕСЕННИЯ БРЯГ
Безлюдни брегове. Скали. Закътан плаж.
Посреща те единствено чадър забравен.
Далеч на хоризонта потопил крила,
залутан облак се опитва да отплава.
Като надежда в падащата здрачина
отблясъци на фар във залива просветват.
Потъваш неусетно в странна тишина
между безкрайните води и ветровете.
Напразно търсиш лодка в тия широти,
или поне на гларуси следите.
Как този глух простор душата ти гнети
с несекващата песен на вълните.
И сянката ти с полумрака се прелива.
Прекрачил си под сянката на есента,
където вече те очаква слънце сиво
и нощи в размисъл, и дни на празнота.
КРАСИМИР ВЛАСЕВ
ТРЕТИ МАРТ
Този ден
звучаха удобни речи
и живяхме в развалините на паметта.
Този ден
маските оглушително падаха
от лицата на маскиралите се като българи.
Този ден
забравилите кой ни е освободил
поднесоха венци пред паметника
на незнайният войн.
МАКСИМ МАКСИМОВ
НЕВИДИМО
Смъртта се ражда
с твоето рождение.
Във този час – огромен е животът
и малка, много малка е смъртта.
Невидимо животът намалява
и още по-невидимо расте смъртта.
Чуй! Тропа старецът с бастуна,
а всъщност тропа вече тя.
Камбанен звън.
С живота някой се прощава…
Животът свършил.
А всъщност –
умряла е смъртта.
ЛАЛКА ПАВЛОВА
ПОЕТИТЕ
На Иван Гранитски
Те никога не са самотни в свойта орис.
От минали животи носят руни
за тайни стари, в паметта им вписани;
сред мислите им бродят сенките
на праотци, на веди и пророчици;
душите им пресичат пътища,
хилядолетия изронвани от болка;
всемирна скръб дълбае им сърцата,
и вярата им в утрешния ден
ръжда разяжда…
Те искат в извора на Словото на битието
да видят цветния прашец на детски смях;
сред воя зъл на зимните вихрушки
да доловят на пролетния вятър песента;
да вкусват мед от устните на влюбени,
но и отровата от чаша на приятел;
уханието да усетят на цветя разцъфнали,
но и пронизващата болка на скалата,
когато се превръща в пясък…
Живота им раняват воплите на Бах
и питащите ноти на Бетовен.
Пред „Жълтия Исус” на Пол Гоген
са проумели Истината,
че само ако думите им уловят
скръбта на мрак
стопяващ се в зеницата на светлината,
тогава в мидата на вечността,
след векове, ще се превърнат в бисери.
надежда захариева
МОЖЕ БИ
Нещо става. Но какво ли?
Не отива към добро.
Няма (по чия ли воля)
между мен и тебе брод.
Делниците ни разделят
със различия – море.
Няма нощната постеля
сили да ни съдере.
В дневните си мисли тънем
всяка нощ. Ах, всяка нощ.
Даже като се прегърнем,
пак със теб не сме едно.
Аз съм сигурна, че няма
Той… Надявам се, и Тя…
Грижите ли в свойта яма
са завлекли любовта?
Тя бездъхна там се мята.
А пък ние си вървим!
Да си продадем сърцата!
Може и да я спасим?
НАДЯ ПОПОВА
РИТОРИЧНО
На Иван Есенски
И каква стана тя, Иване,
с нашите скъпи внуци?
Твоите – наполовина германци,
моите – наполовина гърци.
След Коледа пак си заминаха…
Дали ще ги видим скоро?…
На кого да разкажем приказка,
да попеем за „… моя горо”?
Те са хубави и зелени –
досущ като нея, гората.
Още рано е с теб да тлеем,
да се жалим и да жалеем;
словото ни държи, ината –
оня жилав, с планинско върше,
подквасения с тих бял Дунав,
дето няма ръка – да го скърши,
нито вятър – да го издуха.
Той държи ни гръбнака изправен
сред сатрапи, лъжи, миражи,
той пред чуждите ни издава
като дрезгав звънец на прокажен.
И ни праща светулки след всяка
прашна жътва и празна дата…
Казват, че сме изпуснали влака?
Е, да тръгваме. По водата.
НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ
СТИХЪТ
Високо горе, горе при звездите
на здрача при светаята светих,
почти като в баладите честит е
да се отрони неочакван стих.
В ковачната на мъничките букви,
на думите сред грапавия скалд
изгрява той и мелодично рухва
в тетрадката по рицарски крилат.
В сърцето му бучат реки от радост,
цъфтят магнолии, ехти роял,
в душата му като на черна клада
натрупва се човешката печал.
Носи ги, рицарю, през вековете
в земята ни и ти като Антей,
умирай и възкръсвай, вий несретен,
плачи от щастие, нещастен пей.
Звезда се стрелва вън и прекосява
уханната среднощна тишина,
щапуркат буквите и продължават
да ронят звън, да сеят светлина.
НЕВИН САДЪКОВА
ОГЛЕДАЛО
Аз съм твоето огледало.
Огледай се! Не си ли хубав?
Ами нещо направи!
Нарисувай върху огледалото
усмивка!
После две очи в очакване сложи,
а след тях две къдрици буйни.
Постави и малко цвят –
златен, розов и червен.
Тогава погледни с очи
и повтори това, което виждаш.
Може и да се получи.
НЕНЧО СЛАВЧЕВ
ЗВЕЗДИЧКА
Бях мъничък и в лунна синева
звездичка се откъсна от небето,
промуши се през звездното решето
и падна във отсрещната трева.
На сутринта повярвах, че е там
и тръгнах слепешката да я търся.
Как исках да я скрия във дланта си
и как за нищо на света не ще я дам!
А в дни на горест, скръб и самота
с едно око за миг ще я поглеждам,
за да намеря мъничко надежда
в бездушната пустиня на света.
Но ме предвари идващия ден.
Видях в тревите хиляди искрици…
Коя от тях бе моята звездица?
Не знаех. И се върнах съкрушен.
РОЗА БОЯНОВА
ТЪГАТА ИМА СМИСЪЛ ВИНАГИ
А радостта тъй дълго търси основанията си…
Животът се натрапва,
трупа символи,
реди смирение подир смирение
и тон след тон –
отеква музиката му велика
в храма,
в който се родихме,
сега се молим,
а след време ще заспим.
Тъгата има смисъл винаги.
И траурната дреха ѝ отива,
избелва отчаяние ръцете,
а погледът –
избистрен от сълзи –
навън изтича.
Там няколко надежди го очакват,
в праха петичките им боси
чертаят смешни знаци
(рисунките на бедността),
без да разбират тъжния им смисъл.
РОЗАЛИЯ АЛЕКСАНДРОВА
***
Вулканът
бавно стихва
в мене.
И огънят изтича.
В сърцето ми
студува ден.
И нощите облича.
Сега е кървава луна.
И слънцето – по-бяло.
Посоките са
без следа.
Вселената
е спряла.
ТРЕНДАФИЛ ВАСИЛЕВ
ЖЕНА С ЦВЕТЯ
На Евтим Евтимов
В осветената вечер по главната улица,
сред тълпата забързана бавно пристъпваше тя,
като актриса в дебюта пред публика –
жена в ръцете с букет от цветя.
“Коя е?” – смълчани минувачи се питаха
за жената, дошла тук от краен квартал.
Със съживена усмивка, с бисер в очите
сега и съседът ѝ едва ли би я познал.
Довчера прекосяваше улица малка
от тихия дом до шумния щанд.
Под рамото носеше нежно очакване,
празна стискаше топлата длан.
Но ненадейно слънчев ден я настигна
с букет от цветя и думи на мъж…
И не от щанд сякаш, а от витрина
тя слезе и тръгна пред нас изведнъж.
Вървеше жената по главната улица,
в ръцете ѝ светеше букет от цветя…
И край самота, глухота, раздори и хули
пътека за всеки от нас начерта.
