АЛЕКСАНДЪР КРУМОВ
АСЯ
Погледна ли Ася,
това ме възнася
към онези простори,
в които Бог
на Адам мъдро говори:
-Любовта, сине,
е пътека
към Зоя, Мая, Ася,
която дори над мен те възнася
с лебедни мечти
и ти докосваш
високосното високо,
колкото и да си прегрешил
или бил
в тинята дълбоко.
АНЖЕЛА ДИМЧЕВА
СЪЛЗИТЕ
На Ивайло Балабанов
Остана една сълза на картата на България –
на карта с илюзии, разписани с кръв,
и никой не разчете обратът в сценария –
измама, омраза и хули вещаят земетръс.
Пчелите израждат се в ято от бръмбари,
отгоре луната се смее в несвяст –
не изстрели, душите ни гръмват –
лица без очи, без профил-анфас…
Заплетени в алчност, удавени в блато
от глад и безверие, от пошли игри,
не човеци, а гнили листа от лятото
кръстосват по улици, а волята им гори…
Не слепват славеи гнездо с горчилка,
а носят в човките си бяла кал,
кръщават обичта си с песен-билка
но кой ли вижда светлия им карнавал…
Да бяха политиците родени щъркели,
те щяха през девет земи – та до Рая
да носят скрижалите непокътнати –
децата ни – изгубеното ято на България.
АХМЕТ ЕМИН АТАСОЙ
ОТДАДЕНОСТ
стиховете си аз никога не търся,
нито ги измислям
по принуда;
те са моята душевна нагласа,
излята с пулса
на всяка минута.
пиша така, както си пия водата,
както ям,
след всеки дълъг пост;
за да покажа достойно на света,
че не съм негов
временен гост.
пишещата ми душа е скитница,
броди из земята
надлъж и шир;
предвещава добро като жрица,
по бойните полет
раздава мир.
другите когато спят, аз пиша,
будувам
над сънищата детски;
с болката на болните въздишам
и проклинам
живота гурбетски.
да, аз съм се отдал на писане,
и пишейки
по-малко да умра;
духът ми може мрачно да стене,
но аз винаги мечтая
за светла зора.
пиша и с никого ръст не меря,
пиша с молив
изумително чист
и то винаги на каквото намеря –
и на хартиен
и на розов лист.
а когато нямам лист, най-често
със перото
на фантазията своя,
смея да пиша стихове на небето,
за да ги четат
звездите на воля.
БОЯН АНГЕЛОВ
ОТРОВА
Отровата е бисерна и мраморен – цветът ѝ…
Разследваха ме, Божичко, сто милиона пъти
отвсякъде и всякакви – книжовни и невежи.
Зарадвах се, че никой не успя да забележи
в мен съществото дрипаво с очи кафявопъстри,
с коси почти пшеничени, пристъпващо на пръсти,
уплашено от бомбите и тежките картечи,
опитващо пророчески на злото да попречи…
Годините се точеха – еднакви и лениви –
като товарни влакове край царевични ниви.
Обхождаше и дрипльото товарните вагони
с надежда нечестивците от влака да изгони.
Те дрезгаво се смееха, мръснишки песни пяха,
защото бяха много и да победят успяха.
Взривени спяха гарите и никое летище
не възприе сигналите на злобното пълчище.
И пропастта възвишена товарен влак погълна,
а чашата с отровата стои пред мене пълна…
ВАЛЕНТИНА АТАНАСОВА
ТВОРЕНИЯ
Откъде ли се е взела
неведомата сила у дръвчето –
със корени земята да пробива?
И тази на водата – да руши
дори най-твърдите скали?
И на дъжда – да съживява
умиращите храсти и треви,
поливайки със резедава свежест
замръзналите им души?
Природата във всичко влага смисъл,
от планините даже по-велик,
с хармония света залива,
за да остане вечен
всеки хубав миг.
Творенията ѝ изпълват необята
с трансцедентална яснота,
извън пределите на всякакво познание
и, преоткрили същността.
И шества ЕСТЕСТВОТО,
и сияе.
И прави по-добър света!
ВАЛЕНТИНА МИХАЙЛОВА
СЪЛЗА
Сълза – в теб свети оплоден Всемира,
в теб виждам този свят пречистен,
самотен – всеки миг умира,
изгряват пориви – цъфтящи вишни…
Сълза – звезда на моя иден ден,
видение от късното ми детство,
вик на сина ми в ранен сън роден –
пред никой неразтворено наследство.
Сълза – море от неизчезваща любов,
сънуван мост за две блуждаещи очи.
Сълза – невинна изповед и птичи зов!
Сълза – олтар, пред който се мълчи.
ВАЛЕРИ ИВАНОВ
НЕБЕСНА ХОРУГВА
Черни кинжали на черни оброци в белите нощи
сутрин рано ме будят.
И сърцето се свива в шепа кал.
И унивам.
И петли кукуригат.
Идват с тях самодиви.
Знам, че мислите болни надалеч ще прокудя…
Виждам татко в нетлен,
той ме гледа – прошарен,
с очи просълзени… и бавно разтваря се в мен.
Разговаряме тихо и споделяме всичко –
как живяхме щастливо,
как попаднахме в нищото.
Аз не искам да страда и не искам да спорим.
Като син и баща, сгушени, своите тайни говорим…
А навън се разсъмва,
мракът сив пак си тръгва –
ще се вдигне мъглата под небесна хоругва.
Криво-ляво ще легна и ще дремна нататък,
от патрона ракия глътка жар ще отпия,
та дано във ведрото ми секне пожарът,
гдето кътам като старо имане –
своите предани чувства, своето лозе небрано…
И дано се пречистя от най-тъмната рана.
И дано е лъчиста старостта ми незвана.
ВИКТОРИЯ КАТРАНОВА
БЪРЗ КРЕДИТ
Епилог със три надежди
ще ти спретна аз.
Обичта към нас поглежда
в този късен час.
По сърцата ни пристъпва
с токчета – от крак на крак.
От цигарата си дръпва
някой спомен пак.
Миналото пренарежда
като пасианс.
Епилог за три надежди
давам ти в аванс.
ВЛАДИМИР ЛУКОВ
ГЛЕДКА
Свечерява като в сън, а горе
Планината аленее…
От Върха ме гледат нежно
сетните лъчи смирено
и пораждат тъй невинно
тиха радост във сърцето –
както с вечерта се ражда
тихо хладният Вечерник…
Седнал върху пейка, гледам
съучастнически всичко…
Върховете на брезите
кротко горе се люлеят…
Лихо между тях липите
вече в стръмното напредват…
А нагоре, по-нагоре
буки в синьото сребреят…
А и всичко вече в мене
съучастнически гледа,
но не вижда, че не мога
нищо външно да огледам…
И не вижда, че и всъщност
аз към нищо не поглеждам…
Само гледам както гледа
той, Върхът, във мене…
ГЕОРГИ АНГЕЛОВ
ПРИЗНАНИЕ
В памет на поета Ангел Кроснев
Това не е
предишният Чирпан…
Той не е град на музите,
а пъкъл.
Тук злото диша
в собствен океан,
а чистият с годините
е стъпкван.
Напускайки
мъртвешкия пейзаж
и битките
на паяци в буркани,
оплаквам всеки твой
достоен страж,
живеещ с миналото ти,
Чирпане…
ИВАН СТРАНДЖЕВ
НОЩНИ ПЕТЛИ
Гласове на петли бродят из селото нощем,
като хвърлено жито по покрива плочест
гласовете им дращят.
Някой кашля лошо във шепата си.
Среднощ е:
нито пес да извика, нито вятър да мине нататък.
Към дървото в градината
и към птиците гледа човекът
от задния двор на живота си,
неразчетен сигнал към звездите изпраща.
Лошо кашля, сякаш жито в коритото груха,
сякаш влачи в себе си бухали страшни.
Времето мери, иска да скъса със себе си,
с кривия сърп на луната безлюдна и пуста,
с мръсната улица в селото надупчена от каверни,
дето идва отнякъде и стига до пруста.
Как да надвикам селото през келявите баири,
да се спусна след времето по пътя, където
с дръжката на косата го мерят по тъмно жените,
а за раздяла петлите пеят по светло.
ИЛКО КАПЕЛЕВ
МАЛКА НОЩНА ПРИКАЗКА
Видяхме се със теб съвсем случайно.
Но не случайно срещнахме се с теб.
Към твоето сърце пътувах тайно…
И сякаш… през люлееща се степ.
А може би пътувах през пустиня,
оазисът в която беше ти!..
Получих от небето милостиня:
то моят път към тебе осветѝ…
И ето, като бедуин объркан
целувам на колене твоя бряг.
Не бих могъл със друга да те сбъркам.
От тук ще те отмъкна в златен впряг!
А после ще те отведа незнайно
на някой тих и благороден връх,
където като приказка безкрайна
аз бих те препрочитал с огнен дъх!
Сега повярвай в тази звездна среща!
Виж как блести измислената степ…
Отварям остро вятъра насрещен,
във който ще се скрием само с теб…
КЕРАНКА ХУБЕНОВА
СЛАВАТА
Честито за лелеяната слава!
Но, ще ми се с гореща незабрава
да помните: През пръстите изтича
разсипаното Слово и обрича
на отговори всяка пясъчинка,
разплакала окото на невинен;
Че всеки дълг се плаща от поета,
не със изстрадана в печал несрета,
а със кръвта на думите му живи!
Сам Господ Бог кървенето възпира
по собствено решение и воля.
Ако ли не?!.. Приключва всяка роля!
ЛАЛКА ПАВЛОВА
НЕРАЗБРАНА
Сигурно съм слънчасала – другите търсят секс,
а аз искам да съм обичана.
И не пия шампанското си на екс,
а на глътки, да усещам тръпката от танина.
Искам с мене някой да търси звезди
и да слуша музиката небесна…
А все мислят, че съм студена, дори
че е поза – „уж“ не съм никак „лесна“.
А ми трябва толкова малко – една
мъжка длан с пръсти да ме погали,
да запали в очите ми светла искра
и да ширне пред мен добри магистрали.
Да бъда в деня му мисъл, очакване
и вечерта дълго за нещо да спорим…
Все да оставяме темата недовършена –
да има и утре за какво да говорим.
Да съм пристанище и корабите на дните
при мен да оставят всяка вечер товара,
трупан от други… Да съм му път към звездите
и всяка сутрин – изходната му гара.
МАРИЯ В.НИКОЛОВА
КЪЩА ОТ ДЪЖДА
Аз винаги танцувам под дъжда.
Спасява ме, откакто съм родена.
Дали е палещ, драскаш, изведнъж
танцувам аз на неговата сцена.
И всичко блесна в градския пейзаж.
Избистри сетивата до кристални.
Край люляци до съмналия плаж
изми калта на пътищата кални.
И пак вали, зашива без игла
на въздуха раздраните джобове.
Вали дъждът сред бухнала мъгла.
А ние с теб изграждаме основи
от болката на раните без глас.
От огъня на топлото ни тяло.
Вали дъждът, набира власт –
душите ни избистря ги до бяло.
НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ
ТАЗИ НОЩ
Тази нощ, когато всичко е готово
да посрещнем нещо светло, нещо ново…
Тази нощ,когато всички са добри –
лъжецът, крадецът, подлецът дори…
Тази нощ, когато врагът става брат –
еднакъв по партия, еднакъв по цвят…
Тази нощ спокойна, поне тази нощ
нека да забравим всеки спомен лош!
Нека да забравим тази нощ поне,
че сега България е на колене.
Нека да забравим битието жалко,
защото останахме толкова малко.
Нека да забравим поне за минута
данъци и сметки…бизнес и валута…
грабежи…убийства…мутри…мафиоти…
избори…и лидери-лъжепатриоти…
завист и омраза…глад и нищета…
Нека да запалим в себе си свещта!
Тази нощ, когато – бременна – земята
ще роди след малко една нова дата,
нека да прошепнем този благослов:
По-малко омраза, повече любов!
МАТЕЙ ШОПКИН
МОМЧЕТО
Вълна от спомени ме носи
към Дунавската равнина,
към повей тих на сенокоси
и тънък звън на стремена.
И трепетен, и развълнуван
пътувам на далечен път
и топли гласове дочувам,
и земни сили ме зоват.
И аз отново съм момчето,
което с грейнали очи
върви, загледано в небето
под ясни нимби от лъчи.
Като в картина оттогава
сред Дунавската равнина
момчето и до днес остава
момче за всички времена.
НАДЯ ПОПОВА
JOHNNIE WOLKER
В този следобед мокър
свиват криле всички пориви.
Само Джони Уокър
крачи по градските покриви,
с чизми до коленете
над есента се възнася…
Hello!
Какво е за него
нашата странна нация –
този тревожен мравуняк,
хората, с дребни крачки
газещи суха шума,
локви, боклуци, храчки,
скрили лица в яките,
свели очи надолу…
Искате ли уиски –
марково, супер? Hello!
Пука неонът в тръбите,
гълъбите подплашил;
гушат се под стрехите,
тъжно-унили по нашенски.
Крачи Джони Уокър,
пори с бастунче смога,
килнал бомбе високо,
стигнал в небето Бога.
ПЕТРАНКА БОЖКОВА
ПОНЕДЕЛНИК
Денят започва леко. Като притча.
Но часовете тръгват, полудели.
Един рефрен зад ъгъла наднича:
„Не е неделя днес. Не е неделя.“
Усмивки и лица се разминават.
Една мечта пресича на червено.
Неделните ми мисли ме спасяват
от делничния план за подреденост.
Къде отивам, откъде се връщам?
Наистина ли всичко се повтаря!
Не искам днес да е „едно и също“,
като кръстовище със светофари.
Примигват монотонно светлините,
а ми се иска да се разлудуват.
Пресичам на червено… Ще опитам!
Как иначе ще знам дали си струва?
А после става страховито тихо
и… нова драскотина във душата.
Но се научих пак да се усмихвам!
Отвъд прегръдката на правилата.
ПЛАМЕН ПАНЧЕВ
КЕСТЕНИТЕ
И падат есенните кестени
по плочките, по тротоара,
а ние храбро се отместваме
и мислим пак за нещо старо.
Но чувайки ги как потупват,
започвам да разбирам всъщност,
че те със тоя тънък пукот
прощават се със свойте къщи.
И че обвивките бодливи
за тях са били просто всичко,
макар за нас не тъй красиви –
кафяви, сбръчкани корички.
Сега дъждът ще ги удави
във калища и коловози
и никой няма да постави
за кестените некролози…
Но странно – почвам да усещам
бодежи вляво, да се мръщя
и да се чувствам като кестен,
останал без бодлива къща.