Честит празник, творци на изящната словесност!

 

 

АНГЕЛ КРОСНЕВ

ГРЯХ

За миг видях сълзите на гората,
отсечени глави на върховете
лежаха тук пред мене на асфалта
в ръждивата ръка на дъждовете.

Видях реката грозна и сърдита,
пришпорена от дяволски камшици,
озъбена – тя нямаше насита
на хора, на дървета и на птици.

Тук има грях – човекът е виновен,
захвърли мях, загърби и ручило
и всеки ден отново и отново
въртеше брадва, кремък и точило.

Изгони сам родопската царица,
със груби пръсти бръкна ѝ в душата,
остави я без пъстрата шевица,
без шепите, без бялото ѝ злато.

Но има съд и грешникът се моли,
целува кръст, ридае във джамия,
надеждите, разбира се, са голи
и никой не признава вересии.

За всеки бор от пъстрата шевица,
за всеки звук на лъскавата брадва
ще плащат скъпо всички мъченици,
на красотата спрели да се радват!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

АНГЕЛ СИМЕОНОВ

УЛИЦА

Прашната улица бавно заспива
под хиляди стъпки вече отминали.
А колко съдби с тях си отиват –
някои се срещнали, други разминали?
A в скучната вечер те се прибират
след хиляди празни думи изречени,
които много от тях не разбират…
Прибират се тъжни, самотни, обречени.
Такъв е животът на градската улица –
тук няма романтика, тук няма поезия.
И срещат се само прашните делници,
тайно откраднали нечие щастие.

 

 

 

 

 

 

АНЖЕЛА ДИМЧЕВА

 

 

DE PRFFUNDIS

 

С избодени очи поезията пее –

не е тъгата ѝ тъга за себе си.

 

С пречупени ръце поезията носи –

не е товарът ѝ пари, а отговорност.

 

С препънати нозе поезията бърза –

не е далеч денят на смъртна дързост.

 

С опърлени мечти поезията мисли –

не е богатство да мълчиш притиснат…

 

С разпукнато сърце поезията вярва –

не е духът ѝ тук, сред тази врява.

 

Без слух, без глас поезията пее –

щастлива е душата ѝ незаслепена.

 

Каквото и да отсече законът –

самата тя е живата човешка броня.

 

 

 

АНИБАЛ РАДИЧЕВ

 

ГАЛАТЕЯ

 

На Ния Радичева

 

 

Любима моя! Обич ненадейна!

Усещам те във полъха на бриза,

в пространството, в пресечката наблизо,

във облака над покривите грейнал,

в проблясъка загадъчен на здрача.

Съзирам те във мисълта си разпиляна,

в искрите от блестяща морска пяна

и в утрото, след кратък дъжд прозрачно.

В капанчето тръстиково на кея…

Ах, ти си като сянката неуловима,

но с мен бъди любов, осъществима!

Повярвай ми, аз в стих ще те изпея!

 

За да те чувам в моя свят. Да те долавям.

Да те съзирам и в най-гъстата мъгла.

За да останеш с мен завинаги такава,

каквато, в друг живот, не би могла…

 

 

 

АСЯ ГРИГОРОВА

 

***

Боже, колко съм слаба! Как се мразя за това.

Пълнолунно червено петно във небето изтлява.

И осъмвам отново с възпалена от мисли глава,

и не зная с живота си мога ли днес да се справя.

 

Колко леко ми беше преди – книги, песни, мечти

и любов като восъчно зрънце – загадка тръпчива.

Вече старата вяра в доброто номера ми върти

и лъжливи уста мъдростта на живота ми вливат.

 

Вече  тялото здраво се задъхва по старчески там –

пред отвесната стълба от компромиси, блудства и тръни.

Хей, врабченце, като твойта наука не знам –

да чирикаш в калта и след туй към зората да хвръкнеш!

 

Но защо да говоря за теб, щом и царят орел

пак не може до дантелата звездна да стигне.

И животът ни лашка – по равно и дал ни, и взел –

из пресилени страсти на банално написана книга.

 

 

 

 

АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ

 

В ОБУВКИТЕ НА ДЯВОЛА

 

В обувките си ме покани Дявола.

И аз бях пил абсент, и ги нахлузих.

Той каза, че да ги завържа трябвало,

за да забравя всякакви илюзии.

Но аз не исках с тях да се разделям  и

да му споделям всякакви признания.

Обаче от не знам къде преселени,

видях света през нови очертания:

 

Видях какви са близките приятели,

видях, че при роднините ме вкарва.

И срещах врагове или ласкатели

и всичките ми викаха: Повярвай…

 

И любовта ми си призна услугите,

които бе ми правила по милост:

„Защо не си призна онези, другите,

които от жена ти все бях крила?“

 

Обзе ме срам от себе си, признавам си.

Какво ли във живота си бях правил.

Разбрах, че всяка мръсота остава си.

Защо ми бе да срещам този Дявол!

 

И сам се убедих, че не е трябвало –

Живей си сред усмивки и преструвки.

Каквото и да ти предложи Дявола,

не влизай пак във дяволски обувки.

 

 

АТАНАС КАПРАЛОВ

 

ВЯРНОСТ

 

Живот,
не ме предавай точно днес.
С проплакал покрив родовата къща
ме вика да я утеша поне,
че от небето дядо ми се мръщи.

 

Живот,
не ме предавай точно днес.
Без мен съпругата ми –
стая цветна –
ще стане мрачен сейф за мъжка чест…
А обещах до края да й светя.

 

Живот,
не ме предавай точно днес.
Децата ми сами да ходят искат,
но спъват се,
охлузват колене
и още търсят в мен опора близка.

 

Живот,
не ме предавай точно днес.
Добрите българи от хала скотски
далече бягат.
Гибелно.
Без вест…
Без мен кой да им каже,
че народ сме?

 

Дори земята ще обърне ход
без мен –
по знак на злото!…

…Но тогава:
аз просто ще умра за теб,
живот…
А ти и след смъртта не ме предавай!

 

 

 

АХМЕТ ЕМИН АТАСОЙ

САМО ТИ

случайно ако видиш влюбен бял гълъб,

че седи на перваза и те съзерцава удивен,

забрави тревогите си и всякаква скръб

и мисли само за мен.

 

щом ти се усмихне, с коса разпиляна,

и погали лицето ти ветрецът нежен,

поздрави го и ти с усмивка сияйна,

спомняйки си за мен.

 

търси дъха ми във всяка нова пролет,

образа ми в старите албуми заровен;

посрещни всички, идващи от гурбет

и ги разпитвай за мен.

 

така и не свикнахме с тези есемеси

и разговорите в месинджър всеки ден

по-добре е да сме верни на себе си,

а ти повече на мен.

 

дори да се отрекат и творбите ми лични

и да ме изоставят като някой прокажен,

даже да съм напълно забравен от всички….                                                             само ти не забравяй мен.

 

 

 

 

БОЯН АНГЕЛОВ

 

МЕЧТИТЕ

 

Искам да ви оставя в остатъка от живота ми.

Твърде кратко е времето, сравнено с вече живяното.

Спирам и съзерцавам черния гланц на пианото –

мога прилично да свиря, но не разбирам нотите

и направлявам звуците с интуитивна преданост.

Кармите съдбоносни още не ми се случиха.

Виждах вълчета яростни как в слепотата сучеха

от Млечния път, но гледах ги през огледало ледено.

Днес разгадавам близкия вход към полукопнежите,

вече почти изпълнен е с глутници от завистници –

шепнат неразбираемо, пишат върху подлистници

своите сквернословия, за да не забележите

как им просветват зъбките и се изострят в тъмното…

Искал бих предварително да съзерцая смисъла,

без да зачеркна думата, вече сама изписала

бъдещото съзвучие, с музика щом е пълно то.

Черният гланц и бялата искреност на клавишите

вдъхват ми явни прилики с чувствената хармония.

Да приближи опита се тя, но гневът прогони я…

Искам да ви запазя в мен,

докато още дишате!

 

 

 

ВАРТА БЕРБЕРЯН – ГАРАБЕДЯН

 

НЕБЕСНА УТРИННА КАНТАТА            

 

Надига се вълната на деня

и облаци от пяната изплуват –

те като лодки с белите платна

от вятъра попътен се издуват.

 

А отливът на миналата нощ

отдръпва сенките си мрачни

и слънчевият диск с огромна мощ

от хоризонта радостно изскача.

 

Избухват в миг небесните лъчи

и ситни капчици като росата

навред политат… Приказно звучи

на чувствата безбрежната кантата.

 

 

 

 

 

ВАСИЛ ВАСИЛЕВ

 

ВРЕМЕТО

 

Тик-так, тик-так…

Изгрев – залез, вечер – утро,

ден след ден – лист отбрулен,

нижат се възбог нахалост –

нито милост, нито жалост!..

 

Тик-так, тик-так…

Празник – делник, делник – празник,

поводи и случки разни.

Всеки месец бяга лудо –

що за приказ, що за чудо?..

 

Тик-так, тик-так…

Есен – зима, зима – есен,

стих роден, изпята песен.

Чезнат нашите години –

Виж, живота ни преминал!..

 

Тик-так, тик-так…

Времето търпим невежи

в плен на цветните му мрежи –

няма никой във всемира,

който може да го спира!..

Царства и се радва, скрито

във мелодия и ритъм.

Тик-так, а живота кратък –

и до днес, и от тук нататък!..

 

 

 

 

 

 

ВИКТОРИЯ КАТРАНОВА                                                      

 РИТОРИЧНО

Играем този път на влюбени

и следва епилог след края.

Във настоящето се губим,

а бъдещето се не знае.

И вечерите се преливат в нощи,

в които пак дъхът ни спира,

а спомените като грошове

от пепелта събираме…

Притискаме душите оголели –

от самота и натежали грижи.

Каквото можем – сме си взели,

а другото Съдбата ниже.

Играем този път на влюбени

във епилога общ, след края.

Дори на себе си се чудим –

дали сме в Ада или в Рая?

 

 

 

ГЕНЧО ВИТАНОВ

 

БОРБА

 

Невидимо се борят две стихии –

на вътрешния ми и външен свят.

Светът на хитростта ще ме надвие,

ако не следвам мисъл на Сократ.

 

Щастливо е сърцето ми, че знае,

че нищо то не знае  в  таз борба –

че най-голяма хитрост честността е.

Да бъдеш честен значи свобода!

 

 

 

 

 

 

 

 

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ

ЕСЕННО ПРИЗНАНИЕ

На този свят, в житейската гълчава,
най-силно съм усещал близостта
на три неща, които изброявам:
Любимата, Приятелят, Смъртта…

Любимата – със име и без име.
Любимата със много имена.
Зелена светлина, изгряла зиме.
Среднощно слънце. Утро със луна.

Задъхан вик в мълчанието пусто.
Бодлива роза на самотен хълм,
която ме ранява с нежно чувство,
че вечното изкуство не е сън…

Приятелят – различен и еднакъв.
Със свои грижи и със собствен глас.
Но който в радостта ми не е плакал
и не е пял, когато плача аз.

С когото двойно на света живея,
но без да бъда тъмно раздвоен,
с когото общо, под една идея
върви несъвършеният ни ден…

А пък Смъртта… За нея нямам думи.
Тя може да лети и да пълзи,
да влиза тихо в празниците шумни
и да крещи в най-тихите сълзи.

Да, има Смърт! Но нека е такава –
да свърши с мен, но не и със света!
И някой друг след мен да изброява:
Любимата, Приятелят, Смъртта.

 

 

 

 

 

 

 

ГЕРГАНА СЛАВОВА

 

ОТКРОВЕНИЕ

 

Щом започнах и насън да плача,

и в себе си да влизам като чукам,

щом изгоних от сърцето си кълвача

и намерих за страха хралупа…

Значи нещо в мене се е променило,

разрушен е бентът на душата

и на тъмно в ъгъла ѝ плаче,

изгасена от безверие Луната.

Аз не помня никакви сонети –

в съня ми само драми дращят.

Изхабени ноктите на времето

в друго измерение ни пращат.

А не беше толкова отдавна,

когато още в себе си живеех

и не търсех никакви квартири,

защото знаех, че не ще намеря…

А сега е вече късно…

Запознах се и с бездомен вятър

и от него се научих – щом съм жадна

как от очите ви любов да пия

и да бъда вече безпощадна.

 

 

 

 

 

ГЪЛЪБИНА МИТЕВА

 

ИЗПРАЩАНЕ НА СТАРАТА ГОДИНА

 

На пролети обръгнах. И на зими,

в които самотата като куче –

клечеше край студената камина.

И чакаше… Любов да ѝ се случи.

На стари рокли, скъсани галоши –

обръгнах. И на бобена чорбица.

Не се научих само да съм лоша.

Не се научих… Да не бъда птица.

Наскитах се на пътища безпътни,

които водят в нищото направо!

Научих се да нося на безсмъртие.

Научих се да нося и на слава.

Научих се да нося и на злоба!

И даже… Да обичам враговете.

Обрасна с тишина на татко гроба…

(все нямам време да намина с цвете)

Разбрах, че няма никъде по-сладки

от мамините гозби сиромашки.

Научих се да плача във тетрадка.

Да не броя горчивите си чаши.

Да не броя целувките на Юда!

(в живота много Юди съм видяла)

Научих се да крия, че съм луда

(за да не дразня хората нормални).

И свикнах да не плача за врабчетата,

ако момчешки прашки ги улучат.

Не свикнах да живея без ръцете ти.

Без тях не мога! Но – ще се науча.

На бедно детство гуменките стари

все още дишат някъде под скрина..

Не мога да живея без цигари!

И вдигам тост за Старата Година!

А как посрещам Новата ли? Никак!

Тя и така, и иначе – ще дойде.

Годините си идват – и отлитат…

Но, Старата… За нея ми е болно!

Тя, Новата – ще влезе през комина.

Ще се оглежда дълго за елхата…

Елхи не кича вече сто години…

Изкъртвам (за по-празнично) – вратата!

Изпращам после Старата. До прага.

Там руква топла мъка от очите ни…

И плачем дълго двете… Аз, и Старата.

Че няма кой – да приюти душите ни!

Наливам вино! А свещта догаря…

Вън пукотевица взриви ушите ни!

Вдигнете чашите! За мен и Старата.

Че няма кой да приюти душите ни.

 

 

 

 

ДЕМИР ДЕМИРЕВ

 

ИСТОРИЯ НА ЕДИН СПОМЕН

На седемнадесет човек е само млад

                                                                       А.Рембо

Още помня

привечерите

юлски.

Градчето.

И двете момичета

със звездни имена.

Вървяха те.

И улиците

с тях

вървяха.

И къщите

отваряха

очи.

Миришеше

на лято…

и на нежност.

Красиво бе.

И губеха

мъжете

сила.

Не дишаха.

Дъхтяха

ноздрите им

като на жребци…

 

Не мога да спомня

защо замервахме

момичетата

с птици от хартия.

На седемнадесет години бяхме!

 

 

 

 

 

 

 

 

ЕЛИ ВИДЕВА

 

ПЕЙЗАЖ

 

Във тъмното дърветата са бели,

а клоните приличат на дантела,

развесена по стволове от време,

потънало във коренища, бременни

със мрак и светлина, листа и гнилоч.

Корубите са дом за звяр и милост.

 

По съмнало кафявите дървета

се устремяват с клони към небето.

 

 

 

ЕЛИЦА ВИДЕНОВА

ИСКАШ МЕ, НО…

Искаш ме, но… не съвсем.

Ако може някак да съм твоя,

но статутът ми да бъде временен –

до липата, скрита след завоя.

 

Ако може, бяла да съм само,

щом ти причернее делникът

и… да ти ушия знаме,

докато си мой – в неделя.

 

Аз да излекувам раните

от загубените мъжки битки

със жените ти по-ранни –

да те прилуня, но в плиткото.

 

С липов чай да те събуждам,

ако си останал след вечеря,

а когато съм ти нужна,

винаги да ме намериш.

 

Имаш ме, но… не съвсем.

Някой ден ще си отида

и ще ме поискаш непременно –

в сянката ти се зазидах!

 

 

 

ЗАХАРИ ИВАНОВ

 

САМОТНА ПРИКАЗКА ЗА ДЪЩЕРЯ МИ

 

Все по-рядко сме двама в мойте есенни дни,

в твойте дни все по-често сте ято,

все по-често някак стоя отстрани,

без да знам от какво е в окото сълзата.

 

Все по-често отлиташ, много рядко долиташ

и, понеже не мога до теб да летя,

ставам сянка, от твоята сянка покрита,

а понякога – лампа пред твойта врата.

 

Аз съм странникът, седнал до вярното куче –

хем сред другите, хем от всички забравен.

Да се ровя за спомени все по-често се случва,

все по рядко в торбата си спомен добавям.

 

И полека във теб ще се влива кръвта ми,

а ще духа по-силно насрещният вятър,

докато със торбичката моя за двама

на далечния хълм стана аз светлината.

 

 

 

 

 

 

НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ

ДРАГАЛЕВСКИЯТ МОНАСТИР

 

Денят студен се спуща от голия предел

и Дяконът е тука – от снощи е дошел

 

и в тихата килия под Божи Благослов

за клетва се прегръщат хоругва, кръст, пищов.

 

От казаните думи като от вехт буквар

слова в кръвта попиват и парят като жар…

 

Просветва вече. Разсъм. Отеква като гръм

камбаната и аз съм  и тук, но и не съм,

 

а Дяконът се стапя под бозав ямурлук

по пътищата свои. Навсякъде. И тук.

 

Моли се, монахиньо, за него и за нас

пред твоя стар и ръбест, и свят иконостас –

 

той няма да ни каже и в робска нищета

как царщина събарят молитва и мечта.

 

Моли се да се молим тук всите наши дни

по Българско да носят честити иднини.

 

Небето вън – бял облак над синя планина.

Душата ми – камбана. И звън. И светлина.

 

 

 

 

 

НЕВИН САДЪКОВА

РОДИНА

 

Какво по-красиво,

от шест букви, събрани в едно –

Р  О   Д  И   Н  А.

Въплътили  блян, радост и надежда –

блян по отминали младости,

радост от общото щастие

и надежда за обновление.

РОДИНО,

ти си въздухът, който

всеки божи ден вдишвам.

Ти си малкото бяло облаче,

махащо за привет от небето.

Ти си топлият  слънчев лъч,

танцуващ в ранното  утро

върху сънените ми клепачи.

РОДИНО,

ти си мирисът на плодородната земя,

на нивята, на полята, на уханните билки.

Ти си болката, стаена в сърцето.

Ти си полетът на чайка в морето.

Ти си майката, при която всеки се връща

рано или късно

РОДИНО!

 

 

НЕЛИ ДЕЧЕВА

МОНОЛОГ НА ПАИСИЙ

 

 

Излизам жив сред живите от гроба,

за да събудя българската реч.

Единствен моят дух като прокоба

забравата разсича с огнен меч!

Единствен виждам как море се плиска,

достигнало руините на Плиска…

Единствен виждам Янтра как бучи.

Пожари тлеят в моите очи.

Над бащиния дом като секира

с острило блясва кривата луна.

Пропуква пушка. Нейде роб умира,

друг роб се ражда в робската страна.

И все така от века и до века

повтаряше се страшният закон.

Но аз създадох новия канон.

И Новият завет по доба късна

от пръстите ми за живот възкръсна

и робите с почуда и вълнение

повярваха в доброто възкресение.

Аз възкресих на българите трона,

на Симеона – царската корона,

на Самуиловите слепи братя

завинаги аз върнах светлината

и те видяха Хемус как ги вика

на вечните ни прадеди с езика.

Отново в подивелите простори

на български език се заговори

и сам-самичък с книжицата моя

поведох на възкръсналите строя,

че няма смърт за този, който знае

народността му майчина коя е.

Това ми стига – че в живота кратък

не позволих да се разрасне мракът,

а днес слушател и следовник ти си –

при тебе идвам аз, Отец Паисий,

за да ти спомня с вяра и  тревога –

повярвал в мене, значи вярваш в Бога!

 

 

 

СВЕТЛАНА ЙОНКОВА

ЗАВРЪЩАНЕ

 

Зарязах младостта зад онзи хребет.
Като мушица покрай свещ горях…
Избягах, Господи, дори от тебе –
от себе си обаче не можах.

Сега посрещам своя кротък заник,
където няма зима, няма зной…
Пристигнах тук на борда на „Титаник”,
а тръгвам с вечния ковчег на Ной.

 

 

 

 

ТОДОР КАРАКАШЕВ

НОКТЮРНО

                        

На дъщеря ми

Луната е като жена,

която нощем се съблича

в преддверието на съня

на непорочното момиче.

 

С изяществото на поет

рисува нежния му профил,

достоен за велик портрет

или за шекспирови строфи.

 

Момиче и луна. Почти

като в класическа пиеса –

то още вярва на мечти,

тя мрази спуснати завеси.

 

Студената й светлина

струи над градските квартали.

Луната е като жена,

но няма кой да я погали.

 

ТРЕНДАФИЛ ВАСИЛЕВ

ЛЮБОВТА НА ПОБЕЛЕЛИЯ МЪЖ

 

На проф. Миладин Апостолов

 

Побелял, нечакан и чакан, зван и незван,

в пъстроликия хаос между доброто и злото,

неподражаемо мирен, недосегаемо сам,

той навива това омотано въже на живота.

В сиводневие сам не разбра как се случи така –

на въжето до него застана жена светлолика.

Мълчалива, в дрехите скрита, пред очите – стъкла,

с ръцете си близо до себе си тя го повика.

Ах, ръцете ѝ! Прелива вълшебство в тия ръце!

За миг не се спират, въжето държат те на трима.

Докосват сега тихо едно примирено сърце,

като с белег до белег от рани, нова ли рана си има.

И веднъж – о, звезден миг – на въжето по пет стъпала

Пристъпват те двама… „Обичам те!“– само изрича.

Тя приведе челото си, счупи и двете стъкла,

с очите открити му каза: „И аз те обичам!“.

Повелителю вечен на незнайните наши съдби,

ти тая любов благочестива тъй късно изпращаш.

Преживял е заблуди, покруси и да не би

за пропилени надежди да се разплащаш.

От първия дъх над въжето те са двойна звезда –

на него тя отредена, той на нея обречен.

Свобода е всяка заветна любов, свобода!

Любовта е без време – звезден миг е и вечност!

 

 

ХРИСТО ГАНОВ

 

***

Не помня как точно те срещнах, кога –
случаен миг или безкрайност, –
но през вековната ни любов сега
вярвам в щастливата случайност.

Среща ме клюка, парва ме слух нелеп
и обида, и пълно отричане.
Как не виждат, че съм обречен на теб
и това е щастливо обричане.

Искам те не със очи, а със сърце
на тебе отдадено цяло.
Мои стават твоите вечни ръце
върху преданото ми тяло.

Изчезват други съблазни като дим,
чувствени бездни и хребети.
Както всички пътища водят към Рим,
тъй моят път води към тебе,

към твоите нощи и твоите дни,
които са мои, защото
чрез теб преодолявам всички жени,
които съм нямал в живота…

Бъди над лоша клюка и слух нелеп,
над обида, над отричане.
Аз съм обречен да бъда само с теб
и това е щастливо обричане.