ЯНКА МИТЕВА/ БЪЛГАРСКА ПОЕТЕСА

Янка Митева, българска поетеса и преводачка, е родена около 1910 г. в Тулча, (според Антон Страшимиров – в Мачин), в будна родолюбива среда. По-късно семейството й се изселва в България и тя завършва в София гимназия, а след това и Свободния университет. Печатала е свои творби в сп. „Стефан Караджа” – Варна, в. „Подем” – Силистра, сп. „Родна Добруджа” – София, сп. „Хиперион”, „Вестник на жената”, и др. През 1940 г. литературният историк Пенчо Пенев в статията си „Поетки от Добруджа”, поместена в сп. „Изкуство и критика”, определя мястото на Янка Митева редом с това на Дора Габе и Бленика. През 1932 г. излиза нейната първа стихосбирка „Песни”, а втората – „Песен на живота”, през 1939 г. След 1944 г. превежда от румънски творби на Михаил Садовяну, Ливиу Ребряну, Василе Христу.

 

 

***

 

Родино моя малка,

в железен скут скована,

познавам те с ликът ти

и светъл и открит,

познавам те с мечтите

в сърцето ти люляни

и с погледа загрижен

във бъдещето впит.

 

Над тебе се издига,

заплашва тъмна буря

и над света наднича

настръхналата смърт.

Живота своя мирен,

спокоен ред разтуря

и пак си ти, родино,

на тежък кръстопът.

 

Не бяха малко бури

докато се възмогна,

над твоя дух железен

слетя огромна скръб…

О, Боже спри ръката,

която бий тревога,

която предвещава

отново сеч и кръв!

 

 

МОМИЧЕТО СЪС ЧЕРНИТЕ ОЧИ

 

Момичето със черните очи

те чакаше таз вечер пред вратата,

когато Бог звездите изгаси

и снежен прах обсипваше земята.

 

Ти мина покрай него като чужд –

в незнаен плам очите ти горяха,

то чакаше с тревога и уплаха

и зъзнеше от мъка и от студ.

 

Но ти изчезна бърже в тъмнината

и този миг бе тежък и суров –

нито видя, нито разбра тъгата,

нито пък чу в нощта самотен зов.

 

Момичето със черните очи

сега лежи без сън и без надежда;

луната само мълком го поглежда

и гали го със ледени очи.

 

1935 г.

 

 

МЪКА

 

Да ви разкажа ли за свойта болка,

да пея ли, да плача ли? Не знам.

Аз бях честит, свободен бях в живота,

сега съм роб, потиснат съм вулкан.

 

Не радват ме широките простори,

разлени над узрелите жита,

чрез тях един потиснат дух говори,

изгубил свойта вяра на света.

 

Не радват ме нивята избуяли,

изпъстрени със макови цветя,

а в тиха нощ засвирят ли кавалите

то, колко скърби буди песента!

 

Нивята родни злато изкласили

едва издържат буйния си плод…

Как тежко е сред толкоз изобилие

да водиш тъй нерадостен живот!

 

1940 г.

 

 

СВЕТЛИНИТЕ

 

Виждаш ли ти как блестят

толкова звезди в простора?

Те пътуват вечен път,

денем, нощем все летят,

никога не ще се спрат.

Без почивка, без умора

прекосяват кръгозора

и каква ли гонят цел

към незнайния предел?

 

Тъй и ние по света

все напред сме устремени,

гоним неизвестността.

Бягаме от старостта,

от сълзите, от смъртта.

със нозе от кръв и рани

и сърца от страст терзани

все летим в безумен бяг

към последния си бряг.

 

И нима не бихме спрели

и останали сред път,

да не бяха идеали

във сърцата да горят?

Да не беше любовта ни

да затопля нашия кът?

Да не бяха светлините

да ни сочат висша цел

и предвождат в тъмнините

към незнайния предел?

 

1940 г.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ИЗ АНТОЛОГИЯ НА ШВЕДСКАТА ПОЕЗИЯ
Next post „ЗАШУМЕТЕ, ПЪТИЩА ДАЛЕЧНИ…“