Юлия Пискулийска е aвтор на двадесет книги: публицистика, документалистика, проза, поезия. Съавтор е на книгата „Кирил Христов в 155 писма.“ Тя е първата жена, избрана в ръководството на СБЖ, където два мандата е активен зам.-председател по професионално-творческите въпроси, възстановява в-к „Поглед“ и работи неуморно за свободата на българската журналистика. Стихосбирките на Юлия Пискулийска „Спътница на облак“, „65“, „Късен памид“ (предговор Симеон Хаджикосев), „Някога Никога“ (предговор Симеон Хаджикосев), „Диво цвете“ (предговор Димитър Стефанов), „Камбаните на тишината“ (предговор Огнян Сапарев) търсят сложните и нежни пътища на общуването, отразяват и социалната чувствителност на автора. Поредната си книга, (“Различна есен“, 2022 г.), тя е посветила на своята осемдесетгодишнина. Има почетна грамота на Съюза на българските писатели „За принос към българската литература“ и „Златното перо“ на Съюза на българските журналисти.
НЕСЪВЪРШЕНА
Не съм кукла,
да ме съшиеш от цветни парцали,
да бъда жена умна – и жадна да гали,
да съм с източена лебедова шия
и гнева си безмълвно да крия.
Да съм непокорна и плаха,
огнена – но и тиха стряха,
да съм изящна, тънконога газела
и като Жана д’Арк да съм смела.
Да съм всичко, в едно събрано.
Ако те преситя – да си тръгна рано.
Да те деля с ония момичета,
поникнали нови кокичета.
Да ти прощавам. Да те желая.
Да пием заедно болки – и чая.
Не съм кукла,
съшита от цветни парцали –
и ако двама игра сме играли –
бях там аз несъвършена,
с нещо свое, от нещо лишена.
Ако си ме допълвал с искрящи –
други жени в нощите наши,
е, нека сега се откъсна,
моя обич – последна и късна.
КЪДЕТО С ТЕБ
Където с теб ще бъда, там не съм била
и от врата ми златната верижка
на друга мъжка гръд не е била с крила.
Не е люляла моята въздишка.
Където с теб летяла съм – и чакала
да продължи мигът ми с твоя ласка,
върбата сребролиста е заплакала –
тя с мен на времето лъка оттласква.
Където с теб – навярно – няма да сме… вече,
омайничето златолунно плаче –
че там оставам вкаменена вечно.
Но с капки кръв – по бузите, обаче.
ТРАМВАЙНА СПИРКА
Чаках трамвая. До мен – куче.
Верижка в ръката на дама.
Времето – то пръста си смуче.
Трамваят го няма – и няма.
Дребосъкът в миг ме омая.
На верижка ме върза.
И ето – пристигна трамваят.
Е, казах, защо ли тъй бърза!
Тръгна трамваят. И от тогаз
верижка врата ми пристяга.
И си казвам – нещастната аз…
Пак нещо желано избяга.
ОБСЕБЕНА
Обичам те – спокойно – неспокойна.
На чувствата в сезоните се лутам.
И думите, безредни и нестройни,
Заглъхват някога – от теб нечути.
А в тях е онзи дъх на дива мента,
останал от изчезнали поляни,
и на дъгата шарената лента.
От пролетния дъжд в зори изпрани.
Обичам те – с гердана от заблуди
и с мигли, от сълзици оросени.
И знам, че си единственото чудо,
сред чудеса, за мене отредени.
Но страхове… в сън тръпно-трескав…
те нощем в неразумна ме превръщат
и думите от нежни стават резки –
ако те загубя? Ето ме несъща…
Обсебвам те – в страха да не изчезнеш
в пространствата на твоите океани.
В ония непознати мъжки бездни.
…Обсебване… То носи не любов, а рани.
ОБИЧАЙ МЕ
Обичай ме, додето топла есен
прошарва стария софийски кестен,
додето долетят снежинки звездочели
и зимата на шареното дрехите обели,
додето стъпките в снега се скрият
и улиците от олуци жадно пият,
додето новите сезони тук дотичат
с гърдите жадни на момиче,
додето звън от катедралата ехти
и моя вик откриваш в него ти,
додето слънцето залязва и се скрива –
и аз очите ти целувам в утрин сива.
Обичай ме, че есента напомня
на бисерна вода в студена стомна,
която – с дъх на глината – с ръцете –
е онзи свят, един сред световете,
и той като земята кръгъл, цветен,
на любовта с безкрайността изплетен.
Започва, но не свършва, подлудява…
И смисъл в делника ни кратък дава.
МИЛОСТ
Милостта боли. Боли до кръв.
Защо се правим на незрящи?
Все някой ще си тръгне пръв.
Не говори. Не ме изпращай.
Милостта познах. Познах сега
как съжаление изниква.
Отдавна гледам го с тъга.
Расте ли? Как с това се свиква?
Милостта боли… Боли въз Бог.
Защо се правим на незрящи!
Студена люлка. Лунен рог.
Не говори. Не ме изпращай.
САМО ТОВА
Едно коте ще взема. Бездомно.
Да си говорим – души самотни.
Стаята мълчи. Нищо не помни.
Книгите ми – домашни роботи.
Те послушно в ръцете ми лягат.
Цяла армия работи за мен.
По моя заповед идват. Бягат.
Години вече. И всеки мой ден.
В нощта ми пращат хора и страсти.
Измислям им гласове и лице.
Чужд живот – в няколко само части.
Подслушвам някое чуждо сърце.
Едно коте ще взема. Да мърка.
Да изчисти всички тежки слова.
Пода на живота да търкам.
Тихо. Присъствие. Само това.