НАКРАЯ
И чак накрая идва мъдростта,
че сам си – както сам дошъл си
на нечия любов от лудостта,
на миналото ясен кълн си.
Но не е ясно как ще дишаш тук –
разпънат ли – или погален –
под удара на някой силен звук,
безстрастен и така метален.
Играеш на въженцето през смях,
но непознатото те чака
и не усещаш колко много страх
ти предстои след срeщи с мрака.
Накрая чак е тая яснота:
след мерзостите и погнуса
разбрал си как превърта се оста
и как се оживява в труса.
И малкото зрънце си оценил,
че в сухо лято си получил
къс залъче – а гладен ти си бил –
и що е мъдрост си научил.
И в огънчето, срещнато на път
повярвал си – душа открита –
пред себе си повикал си на съд
лъжата, в истина прикрита.
ДЕКЕМВРИ
До листата декемврийски
ирисът е разцъфтял.
В тия дни с езици змийски
и цветята имат бал.
На дървото до кората
(земни бръчки в сушите),
са на здравеца листата.
Ако там се сгушите,
с аромата си – магия –
той духа ще приюти.
С боров дъх ще го изпия,
ако зимно ми люти.
Този ирис до ограда
в някакъв софийски двор
ми напомня, че съм млада
и с игличките на бор
щом очите ми откриват
и зелено, и цветя,
не боде студът с коприва
и надежда долетя.
Кой ще може да ми каже
този ирис щом съзрях
(цвят, за мене много важен),
аз случайно ли видях?
И къде сред таз вселена
пее ангелът за мен,
та съм борово зелена
сред декември, пак студен.
ДАЙ МИ ОЩЕ ВРЕМЕ
Пак съм трепетлика,
ако ме прегърнеш.
Вятър в мене вика –
тука да се върнеш.
Капчици дъждовни
по листата тичат.
Няма тук виновни –
двама се обичат.
Бягат надалече –
дрезгави – мъглите.
Облачното мече
скри се в пещерите.
Весело просветва
в борови иглички
тихата ни клетва
и я чуват всички.
Аз съм трепетлика,
ако си до мене.
Вятър в мене вика:
„Дай ми още време“.
СЪМНЕНИЯ
Тигрите на съмнението са зли.
Дебнат – и скокът висок е.
Как от съмнението силно боли
и дяволът сякаш Бог е.
Как ни разяждат образите странници,
с котешки стъпки пристъпват.
Отваряме уж затворени страници
и тъгите пак напъпват.
Как несигурна е земята на страсти,
сляпото ни общуване
или онази, детската прашка с ластик –
нея още сънуваме.
Къде ли се губят реките на вярата,
пясъкът ли ги поглъща?
Кой, кога, защо е забравил мярата.
Без да трябва – удар връща.
Душите, оглозгани от съмнения.
Нокти покоя разкъсват.
Черни камъни – тежат чуждите мнения
и сенките пак възкръсват.
Със сенките трудно се сбогуваме.
Движат се в храстите гъсти.
И ние – няма как –гласовете им чуваме.
Защото ходим на пръсти.
ЕСЕНЕН ДЪЖД
Есенен дъжд – а е пролетно луд
и със страст се изсипва – и вика,
гръмогласен, без капчица студ,
някак весело, светло хихика.
И разкъсва уплахата моя –
тя пред буря напада ме стръвно
и разкъсва до дъно покоя
с пулс до Бога и подскачащо кръвно.
Тоя есенен август с дъжда си
ме заля със сонети – от ручей.
Някак звездно и светло поръси
моя ден. Вместо буря се случи.
ЗАЕСЕНЍ
Заесенѝ. Август листа премята
и дрезгав е денят.
Пейки – пусти. Аз – сама на земята
и сякаш нямам път.
Притихнали са врабци и гарвани.
Вятърът – уморен.
И всички, от слънце обжарвани,
сега са съхнещ дрен.
И отвътре – душата притихнала.
На няма прилича.
Една капка дъжд да беше кихнала –
да си я закича.
Не е ли било денят да е пуст пак…
И много посърнал.
А аз… аз да тичам сред буйнал листак.
Той ме е прегърнал.
Какво усещане в пуста градина.
Ту съм славей, ту – не.
И каква безмерна разлика има.
Самота ме кълве.
***
Зърното узрява – оголва се стрък.
Неприбраното човка поглъща.
Животът накуцва, сега еднорък
и загубил познатата къща.
Как всичко започва от пъпка и цвят,
и откъсва на слънце лъчите,
и наедрява… този сочен наш свят –
и ни пълни със сълзи очите.
ЗИМНО МОРЕ
И пак… копнежът по лятото,
сляп за картина сурова.
Скали. Накацало ятото.
Мъглата – като отрова.
Няма го пясъкът, влажният,
в сребристите капки – море.
И жълтият флаг, плажният –
и цялата гама – до, ре…
„Недей… недей…“ едва прошепва
отдалече мъжкият глас.
„Вземи си зимно море в шепите.
За тебе целунах го аз“.
БОГАТСТВО
Богатството ми с мен ще отплува.
Там – в паметта ми е събрана
гора, която шепне и сънува,
и всяка моя тъмна рана.
Една звезда – на камъче в баира –
от древни дни е вкаменена.
Поляната, която се простира
до изворче с вода студена.
Дъхът на люляк – и скалите голи –
и гущерчето без опашка
и детската мечта, която моли:
„Врабченце не убивай с прашка…“
И тихата прозрачност на Дъбника
с огромни дъбове до нея.
И майка – от лозарска къща вика –
а скрита някъде, се смея.
Богатството – зелена ягорида
и папрати с крилца на птиче.
Небето облаците пак разприда
над мене – малкото момиче.
И никъде гората не написа
с листата си от трепетлика,
че има Лета – с името да слиса
живота, който в мене блика.
Така събирах ягоди, черници,
магията на теменуги,
пера от прелетели птици
и бисерчета много други.
Богатството ми – в паметта щастлива –
за всички други непознато,
ще бъде с мен в тревата – рошла дива,
пак с мен, родената през лято.
НАКАЗАНИЕ
Наказани сме с образите ярки
на мъртвите ни Триумфални арки,
на праговете, счупени от стъпки,
на дрянове с неразцъфтели пъпки,
на извори, потънали в земята,
на яростта на ураганен вятър…
И в радостта ни – корен на присъда,
и в трезвото: „Аз бях, дали ще бъда“…
Наказани сме, вечно раздвоени,
да търсим отговор в слова и гени,
да съжалим, че нещо не умеем –
да свирим на цигулка – и да пеем…
Че в кабинет броим пак дни съдбовни,
че са излишни думите любовни.
Наказани сме да сме жадни вечно
за ярките звезди в небето млечно…
да ни докосват светлини трептящи,
а ние да сме все така незрящи.
И жадността ни да руши прегради…
Защо сме алчни, Бога ради!
Защо постигнатото все не стига?
Затворили поредната си книга,
осъмваме с въпросите си ясни.
Но няма отговор. И сме безгласни.
ЗАЩО МЪЖЕТЕ ПЛАЧАТ
Не знам защо мъжете плачат…
или очите им са сухи.
Жената – може бе палачът –
е огъня край тях раздухал.
Жената може би е тази,
която с любовта си ярка
не съумява да запази
онази триумфална арка,
която двама ще преминат
един до друг, ръце преплели,
върху лъжи от скрити мини
по всичките пътеки бели.
Жена ли люби – не прощава
и малка сянка от обида.
Тя себе си ще защитава
и няма как в мъжа да види
детето, беззащитно още –
и силата на суетата,
обърканите мъжки нощи…
защо забравя дата…
Жената люби ли – не може
страстта на мъж да разбере
и колко той, по мъжки сложен,
си има своето море.
Не знам защо мъжете плачат.
Едничкият, един от тях,
аз искам да прегръщам в здрача.
Прегръщах го. До него бях.
ПРОШКА
Прошка след прошка. И камъни падат,
руши се скалата висока,
изчезва възторгът, всяка наслада
се лута и търси посока.
И идва въпрос за истини – как? –
ще ги видиш ли сред мъглите
или в съмнения и мрачен приплак
ще вървиш, примирен с лъжите.
Ще прощаваш отново – и ще горчи,
а под покривалото – живи…
там ще са всички лъжи и ще мълчи
гордостта. Дали сме щастливи?
БОТЕВ
Не е лесно да бъдеш роден
там, където е Ботев загинал.
Дълго носих тази рана в мен –
вина на потомък, тук минал.
Помня летния цветен цъфтеж
по скалите на Враца накацал,
второюнския въздух, тъй свеж,
с боров дъх и дъх на акация.
Оградата от желязото старо
и ние там – дребосъци на ръст
до малкия бюст търсим вяра,
а душата ни плаха – на кръст.
Над площада Балканът не спи,
дъждове върху люляка падат,
литва юнският дъх на липи…
А говорим за смърт и за ада.
Май старият бюст се изгуби.
Издигнаха паметник-великан.
Върху скали – зъбери груби
той величествено е очертан.
И остана слят със скалите
сякаш дом са – и гората от бор –
това е гнездо на орлите.
Говорят с мълнии и развигор.
Но аз помня оградата с бюста.
На площада скромно бе приютен.
Останаха детските чувства
към великана Ботев – у мен.
„ИМА ВРЕМЕ“
Спокойно с времето разполагаме,
неосъзнали „утре“ какво значи.
В необратима пътека бягаме,
накичили мислите със задачи.
С какво нетърпение надничаме
в света на часовници, на стрелките –
да дойде бъдещ миг на обичане
и да му изпием жадно реките.
„Има време“ – и нещо отлагаме,
може би дума, за други потребна,
най-щедро с времето разполагаме,
а то само донякъде е хлебно.
Когато отлагаме и отминем,
то вече е цвят сух за хербария,
сухият залък не е дъхав, сине,
всичко отложено вече прегаря.
Няма времето машина обратна
и ако днес ми казваш, че си зает,
утре ще съм мъртва или не лятна,
ще е вкаменен мигът. Няма „след“…