ЮЛИЯ ПИСКУЛИЙСКА

 

ДИМ ОТ ЦИГАРА

Няма дим от цигара,

нито мъжко присъствие.

Вече не хвърлям зара

с тия изстинали пръсти.

 

Вече не чакам тебе.

Знам, че друг няма да има.

Пазя стария гребен,

легнал отдавна на скрина.

 

Пазя снимката свита.

Пазя парче огледало –

любовта ни убита –

времето тука е спряло.

 

Няма дим от цигара

сред почернелите пръсти.

От кафенцето пара.

Всичко тук е присъствие.

 

 

ДЕН

Денят до ъгъл спря – и ми намигна,

един такъв, различно дяволит.

Изтичах аз – да го настигна,

но беше в лабиринт от време скрит.

 

И идваше нощта, със здрачна стъпка;

докосна рамото ми и ме сепна –

денят не цъфна – клонче с пъпка,

което прелетя и нежно трепна.

 

И идваше сънят, за да ми каже –

прошепна ми, дъхът му ме замая –

че носи резеда дъждецът влажен

и тоя ден остава в тази стая.

 

СИМФОНИЯ

Тия улици, по които сме минали,

тия плочки и тия дървета.

Тия стъпки – били – и загинали;

тая симфония наша, девета.

 

Тия думи, бродирали пустото цветно,

тоя смях, акробат сред листата,

тия мигове, наше щастие сетно –

на душите – а не на телата.

 

РИСУНКА

Ще прецъфтят кайсиите, черешите и вишните.

И думите – безброй – ще са излишните.

Ръцете няма да докоснат ствола –

и пъпката, едва-едва набола;

и онзи нежен дъх, вълшебно чудо

с пчелите няма да танцува лудо

и вятърът – какво ли ще краде,

как споменът листенце ще даде,

как капката дъждец – врабец ще пие…

Пак в спомена ще бъдем ние.

В картината, която не е жива.

Рисунка с вишните и цъфналата слива.

 

 

 

 

 

Д О К О Г А

Сутрин те обичам – и те чакам.

Вечер се разкъсвам от омраза.

Мигове – листенцата на мака –

докога за тебе да ги пазя?

 

Докога в звездите ще те виждам,

в бързея лицето ти ще гледам –

и море, към тебе ще прииждам –

да погаля, не и за победа.

 

Сутрин те обичам до полуда.

Вечерта зад клепките се крия.

Мисълта ми  шие кукла вуду –

вместо тебе – нея да убия.

 

МОМИЧЕТА

Момичета жените са били.

Гърдите – весели козички.

Бедрата – риби. Късите поли.

Трепнали от вятъра косички.

 

Мъжете се изпъвали пред тях,

годините да скрият бързо.

Съпругите – с въздишка, с поглед плах

прощавали им тази дързост.

 

 

Изгубили момичешка снага

жените, с оживелите утроби,

не спомняли козичките с тъга –

на топла гръд кърмяща – роби.

 

И хващали очите на мъжа –

две птици, литнали към тяло…

„Момиче мило, как да не тъжа –

аз птиците отдавна съм видяло…“

 

Момичета жените са били.

И новите момичета – козички

с  ония, същите, развей поли –

мъжа пробождат с две гърдички

 

ДЪЖДОВЕН ДЕН

На Борис Христов

Дъждовен ден. Мухите не летят.

Не знам къде ръцете си да сложа.

Самотният човек им търси път

на времето под ножа.

 

И те се щурат, сякаш са мухи,

политат – и главата с длан подпират,

и ровят в миналото – за трохи.

Намокрени, умират.

 

Дъждовен ден, на масата подпрян.

И тежки капки тихото разбиват.

А мислите, узрели в клон на дрян,

в листата му заспиват.

 

ЕСМЕРАЛДА

Ето радост за тебе, си казвам,

щом видя жена гъвкава, нежна.

Люлее щедрата своя пазва…

И е срещата съвсем неизбежна.

 

Сякаш с вятър тревичка танцува,

сякаш гроздове сок си събират

и светът много друг ти се струва –

от скалите потоци извират.

 

Ето радост – за тебе я искам,

тая волна жена от площада.

Аз обичам. Съзнавам и риска.

Но не прося, не искам пощада.

 

Ето как до полуда обичам.

Зад гърба ти оставам смалена.

Не с тъга любовта ще закича.

Аз – от твоята радост пленена.

 

 

БЕШЕ

Съвсем делнично – грейпфрут да обеля

и да го сложа в чаша прозрачна –

от понеделник  – та до неделя,

в розово утро и вечер здрачна.

 

И да сваря по турски кафето

в кафеничката, вече прастара –

и да гледам и теб, и полето

през дима на поредна цигара.

 

Съвсем делнично – в  куфар да сложа

няколко ризи и панталони.

Всичко друго без жал да отложа –

тия шарени празни балони…

 

Да сме двамата в къща крайгорска

и в тишината звезда да зрее.

В небето да плува спомен морски:

как ловим попчета там, на кея.

 

Съвсем делнично – а празник е бил,

за теб да сваря от риба супа,

да видя, че хапчето си изпил –

и угарки ръката ти трупа.

 

 

От понеделник – та до неделя

броеницата нижа от дните:

закуска за теб, за тебе постеля.

А над двама ни – само брезите.

 

ПРЕРАЖДАНЕ

Ям от черницата. Зелени листа

са светът ми назъбен и лъскав –

чак сега осъзнала вестта,

че била съм безумна и дръзка.

 

Че била съм вятър, ветрило и вик,

връх непристъпен окичил с божури,

че в звезда съм превърнала миг

с моите възторзи, с танците щури.

 

И не знаех вкуса на черниците,

този инстинкт на пашкула затворен.

Зад гърба да оставиш триците…

любовта, света си просторен.

 

 

Неочаквано…Тази обреченост

тъга не носи за дните ми луди.

И знам, без да е изречено:

след мен ще летат пеперуди.