ЮЛИЯ ПИСКУЛИЙСКА /РАЗКАЗ

ЖЕНАТА С КОЖЕНИТЕ ПАЛТА

Диляна не се радваше, че идва Цветница.

Гледаше през прозореца как прехвърча априлски снежец и към пустотата се прибавяше студ. Трета година нямаше никаква новина от дъщеря си. Попиля се някъде из Америка. Последният им разговор беше тежък. Ябълковото дръвче до прозореца току-що беше цъфнало с онази розова нежност, която все така я удивляваше и натъжаваше. Животът беше отчупил много от чувствата ѝ и ето такива неща, останали някъде из измъчената ѝ същност, бяха тънката нишка към живота. Ябълката беше посадил баща ѝ. Когато се родила, той тържествено дошъл с фиданката и още от двора извикал:

–   Жено, ей с това дръвче ще броим годините на детето си.

Но така и не стигнал до едно. Гътнала го някаква болест, стопил се за никакво време. А дръвчето се оказало жилаво, клоните му стигнали прозореца, надникнали там – и тръгнали нагоре. Диляна знаеше малко за баща си. Бил странен човек. Искал да я кръстят Ябълка.

Как така Ябълка – опънала се иначе кротката му жена и заявила, че това дете идва да излекува душата ѝ. И че тя ще му даде име. Име на билка.

Дали щяла тая билка да я излекува, никой не знае. На улицата я блъснал камион. Това бил краят ѝ. Диляна отрасна в дом за сираци. Свикна да се усамотява. Да гледа на идващите с подаръци разни хора от разни организации с безразличие. Те еднакво галеха по главите всяко дете, казваха едни и същи думи, идваха и си отиваха. Това още повече изостряше самотата й и недоверието към всички наоколо. Никой не успя да я изведе от тази затвореност, никой не се интересуваше какво точно има там – плахост, страх, болка, безнадеждност. Или жажда за думи. За обич.

Веднъж в дома дойде актриса. Красива! Децата я гледаха с обожание. Всяко очакваше да го посочи: „Ето, това искам“. Всяко ги представяше как ще извика „мамо“. Тази дума беше репетирана толкова пъти, когато непознати тъжни или с някак отчуждени погледи хора влизаха и ги гледаха внимателно. Но актрисата взе нея, Диляна.

Останалото можеше да се събере в няколко изречения. Актрисата я върна. Не можели да се опознаят. Не можели да се приближат. Тя се чувствала като на сцена и в роля, на която не може да научи думите. Вечер всяка се свивала в своя ъгъл. Не, нищо не можело да се получи.

Диляна се върна в своя дом, дома за сираци. Стената между нея и света стана още по-непробиваема. Четеше. Минаваше от клас в клас без усилие, но и без желание. Завърши. Срещна любовта. Роди. Любовта си отиде заедно с онова сивооко момче, което търсеше смеха на живота.

Тя посвети цялото си време на Яна. Яна беше вместо кино, вместо театър, вместо мъжко присъствие. Само книгите се поместваха в останалото й от тази безпаметна любов време. Но Яна навърши 18 и, вгледана в един излъскан отвсякъде мъж на неопределена възраст, тръгна с него за Америка.

Съобщи това на майка си с безизразен глас. Глас, който не предполага възражения. Прозорецът беше отворен и клонките на ябълката леко докосваха завесата. Диляна събра всичките си сили, отгледани в ъгъла на самотата:

– Не мисля, че това е пътят ти. Какво очакваш там?

– Не те питам какво мислиш – сухо и кратко отвърна Яна. – Слагам точка.

И я постави. Оттогава Диляна престана да се вслушва в стъпките до вратата.

И днес развидели, това винаги объркваше изграденото чувство на яснота, тихото промъкване на светлината, после внезапното ѝ разпукване докрай, като цвят… Това, необяснимо защо, раздвижваше опустошената ѝ душа, оцветяваше самотата ѝ. Обличаше се припряно, нещо необичайно за втвърденото й тяло – и тръгваше.

От години, излезеше ли, погалваше ябълковото клонче, което е най-близо до нея. Беше троха от илюзията, но някъде там, в съзнанието ѝ, тя се бореше да остане жива… Да обхване със самотните си ръце това усещане за цялост, плътна, неподатлива. Знаеше как илюзията се съпротивлява с тънките си паяжинки, жилави, свързващи в опасен кръг една мрежа.

Жената вървеше срещу нея. Видя я в последния момент, вгледана в някакви остри връхчета на треви, пробили плочите на тротоара. Очите ѝ бяха подпухнали, лицето се люлееше в своя моравочервен цвят, новото кожено палто – а, да – съвсем ново трябва да е! – проблясваше в искрящата си белота. Дънките завършваха с луксозни боти.

Когато се появи на тяхната улица, беше с дънки, якето висеше някак неопределено на тялото, походката на стройна, но безчувствена жена го правеше излишно и даваше знак за душа, която се е отказала от всичко. Освен от чашата. Бог знае защо се случваше Диляна винаги да я срещне и да се разминат. После Коженото палто – тя така нарече жената в себе си – свиваше в съседна улица и изчезваше.

Вечер всичко се повтаряше. Пътят им съвпадаше по онзи необясним начин, по който стават някои неща в живота. Без да ги искаш. Просто се случват. Дънките вече бяха покрити от кожено палто. Поредното кожено палто. Години наред. Прескочила границите на своята улица и на малката градинка, Диляна веднъж тръгна малко встрани от обичайното. И я видя.

Водеше за ръка немощен стар човек. Тялото ѝ изразяваше грижа, опънато някак насила, но подчинило се на движенията на мъжа с бастуна. Лицето ѝ… Лицето ѝ, обаче, сякаш бе отделено от тялото и безизразно вгледано напред. Все така мораво. Все така очите почти скрити от торбичките около тях. Диляна се постара да не срещне този поглед. Но мъжът с бастуна всеки ден вървеше, ситнейки, до Коженото палто.

Този господин, при видимата си сгърбеност, при всичките щети от болести, имаше бистър и искрен смях. Странно е да видиш едно мораво и студено лице до този смях, очистен от злоба, болка, от всичко. Диляна се опита да си обясни отде иде тази бистрота, толкова ярка до безчувствието на Коженото палто. Разбра всичко, когато веднъж едва се разминаха на тротоара. Коженото палто разказваше весела история. Нито една гънчица на лицето не помръдна, но думите излизаха на весели орляци. Ето, старият човек спира, вдига поглед към жената до него, потупва ръката й и се залива от смях.

–    Господин Пеев – каза Коженото палто – Не се вълнувайте така, вредно е.

След време господин Пеев изчезна. Господинът с друг бастун и с друго име увисваше на ръката на Коженото палто, държеше се здраво, но не продумваше. Двамата пресичаха улицата като костенурки, някой нервак натискаше клаксон:

–   Ало, а по-бързо, де, аман от такива като вас.

–    Мамицата ви – крещеше друг.

Но двамата превземаха бавно пешеходната пътека, убедени в правото си на хора с предимство. Диляна свикна с тези срещи, знаеше в какъв ден господинът какво ще облече, ако вали дъжд, дългото палто, ако е сухо, раираната риза, единият имаше каскет, следващият малко бомбе… Мъжете се сменяха и Диляна по некролозите в квартала разбираше защо няма да види жената с Коженото палто до него.

След години, които тя отчиташе със смяната на кожените палта, бели, сиви, кафяви, повечето къси и метнати сякаш насила върху дънките, разбра, че Коженото палто гледа възрастни. Но как откриваше всички все в този квартал, все мъже, все самотници… Не знаеше. Но си създаде тази история с Коженото палто, представяше си мислите на тази жена, за да потърси оная сложна връзка в общуването на хората, в своето общуване със света и дъщеря си. Мъжете ѝ приписвали апартаменти срещу гледане. Когато един господин си отиде, тя има и парите му, и апартамента му. Спазваше традицията да се появи с лисица, белка, астраган…

И така – до другия господин.

Вечер Диляна забиваше поглед в поредната книга. Сърдеше се на ония нотки, които се появяваха в сърцето ѝ, разчупваха леда, съзнателно отглеждан от нея, промъкваха се като листенце на кокиче и забравяха за плахата мисъл да те обича някой. Разлистваха се. Тя им се сърдеше и ги смачкваше с усърдието на човек, който не иска да се отклонява от познатата пътека. Нейната паяжина беше от дом, прозорец, беше в клоните на едно ябълково дърво, на една жилава самота…

И това Кожено палто беше единственото същество, което допусна в мислите си. Някакво смътно предчувствие я държеше в този омагьосан кръг, не знаеше защо мисли за тази жена, защо се мъчи да я разгадае. Е, за да не мисля за себе си, казваше си,         но не беше убедена, че това е всичко. Болката за собствената ѝ дъщеря приличаше на запотено стъкло, което е близо до студ, върху него е изрисувано нещо неясно, не можеш да разбереш какво и не очакваш някаква топлина да разгадае това с лъчите си. И да изчисти стъклото.

Отиваше на работа и макар да влизаше в друг свят, където хората се смееха, пиеха кафе, флиртуваха и злословеха един срещу друг, си остана самотният човек. Но никой не разбра самотата ѝ. Беше една от всичките и не позволи да се открои тази нейна същност. Приеха я като малко сдържан човек – и толкова. В самото начало постави една граница. После никой и за нещо не я попита. Докато детето още растеше, се появи мъж. С онова мъжко пренебрежение, което мнозина от мъжете демонстрират, може би несъзнателно, я отблъсна от себе си. Позволи си да го приеме в сърцето си, с онази отдаденост на влюбена жена, с онази светла наивност… Но часовете в детския дом я бяха научили да се справя със себе си и да проникне в лъжата, колкото и да е красива. Отбраняваше се като зверче от всяка илюзия – тогава. И после. Така остана сама с детето, което се превърна в жена и отлетя нанякъде. Години без вест. И това трябваше да приеме, блъскаше се във въпросите към себе си… От какво избяга, не усети ли колко я обича, дали самотата не беше по-силна от тази майчинска топлина… Защо, защо… Докато всичко постепенно заглъхна, тя се затвори в мрежата до ябълковото дърво. И тази мрежа вървеше с нея по улиците. Като някаква шапка. Като някакъв костюм, като някаква ризница.

А Коженото палто се открои пред нея. И сама не знаеше какво открива в тези случайни квартални срещи. Защо мисли за тази жена и защо подутото, мораво лице я вика да го погледне.

В онзи ден вървяха една срещу друга. Коженото палто беше сама. Диляна леко се отмести, усети как някой се задъхва зад гърба ѝ, после викът, дрезгав, с някак трудно различими срички, я сепна:

  • Мам-мо-мо…

Мъж на неопределена възраст, между момче и мъж, я отмина и се спусна към Коженото палто. Диляна видя как лицето на жената се стегна, очите се отвориха широко, някакъв вик замръзна, неизвикан. Зад момчето-мъж се задъхваше побелял човек. Протягаше ръце да го спре:

–   Ела, Мите, ела при татко…

Но Митето вече стоеше пред Коженото палто, устата му беше полуразтворена в нещо подобно на усмивка, сгърчените му пръсти се опитваха да прегърнат жената. Тя се отдръпна и изшептя:

–    Изро-о-о-д…

Бяха пред един ъгъл. Коженото палто рязко се обърна и изчезна.

Момчето-мъж объркано я потърси с поглед. После видя Диляна, спусна се неочаквано пъргаво, размаха ръце и ги вкопчи около врата на Диляна. Тя не посмя да помръдне. Стояха така, сякаш нямаше начин да бъдат разделени. Бащата приближи, леко подръпна сина си, отдели го и го прегърна:

–   Извинявайте. Така се роди, не е като другите. Тя го остави – погледът му проследи посоката, където се изгуби Коженото палто – а той все я търси. И като го отблъсне, трябва да прегърне някого. Извинявайте. Не е виновна. Не издържа. Пропи се. Тръгна да се грижи за чужди хора. Е, както и да е. Все някак се справяме… Не ми се иска да я среща. Но той… знае къде е и винаги ме води до тези улици. Като коте, което знае къде е домът му… Защото майката е дом.

Замълча. И добави:

–   Всеки със съдбата си.

Той не я упрекна, ни с думи, ни в очите му се събраха сенките на омразата. Диляна гледаше как се отдалечават. Двама, които бяха приели съдбата си. Единият да бъде и баща, и майка. Другият да тича по улиците и да вижда във всяка жена майка си. Бяха като едно цяло, което нямаше как да се раздели. Овехтялото палто на бащата се удряше в тялото на сина. Един неочакван вятър се завъртя и започна да блъска хората. Всеки търсеше място, за да се скрие от алчните му ръце и от едрите капки.

Диляна застана пред един вход, почти нямаше ниша, едрите капки я удряха и скриваха сълзите ѝ. Не помнеше откога не бе плакала. Не усещаше дъжда. Нито вятъра. Виждаше ясно огромното празно пространство, в което дъщеря ѝ беше малка и далечна точка. Самата тя не знаеше дали е точка, жена или майка. Тая глеч, с която бе покрила болката си, се пропука сякаш от гърма, прорязал ядно небето. Когато си тръгна, Диляна не знаеше колко време бе престояла тук. Сякаш се пробуждаше, реалността бавно излизаше от бурята и по улицата се появиха хора.

Тогава я видя. Коженото палто стоеше малко по-нататък, жената приличаше на статуя, вкопана и неподвижна, от палтото се извиваха малки струйки. Под дъжда ли беше стояла? Очите им се срещнаха. Две майки без деца. Две жени без любов. Две жени, които можеха да си кажат много. Но не искаха.

Погледите им се отлепиха от този внезапен миг. И всяка тръгна към себе си, с неизплакан вик.

Диляна стигна до дома си. Отвори вратата и стъпи върху мократа трева на двора. Имаше усещането, че нещо се е променило сега. И завинаги.

И тогава видя. Ябълковото дърво беше пречупено. Около него беше побеляло от малките бели листенца, излъгани от повея на април. Този ябълков листопад я блъсна. Беше така нежен и така не му отиваха острите ъгли на счупеното.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ЕСЕ ЗА ЛЕВСКИ
Next post ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ – ЛИТЕРАТУРНА АНКЕТА