На 25 април 2023 г. в Читалнята на Регионална библиотека „Георги Раковски“ – Ямбол се проведе творческа вечер, посветена на 85-годишнината от рождението на ямболския поет и журналист Петър Лозанов (Борсуков). Тя бе организирана от Община Ямбол, Регионална библиотека „Георги Раковски“ и Дружеството на писателите в града.

В срещата взеха участие членове на ямболското писателско дружество, учители, журналисти, читалищни дейци, общественици, приятели и почитатели на твореца.

Обзорно слово за житейския и творчески път на писателя прочете литературният критик Димитър Бечев, директор на Регионалната библиотека. Свои мисли и спомени за колоритния ямболски творец споделиха: Иван Барев, Георги Бирников и Иван Джурелов. Специален гост на литературната вечер бе г-жа Ваня Аврамова, зам. директор на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, а водещ бе поетът Тенко Тенев, председател на Дружеството на писателите в Ямбол.

ДИМИТЪР БЕЧЕВ

И САМО ЕХОТО Е ЖИВО…

(Думи за поезията на Петър Лозанов по повод 85 годишнината

от рождението му)

Може би са прави невробиолозите, когато твърдят, че най-ценното качество на човешкия мозък е да забравя и да селектира по собствени алгоритми в нашата краткосрочна памет огромното количество информация, което получаваме непрекъснато. Прелиствайки стихосбирката на Петър Лозанов „Скитащи изречения“, издадена през 1996 г., попаднах на следния автограф от автора: „На Димитър Бечев, защото и на докладчика и автора на първа книга се полага автограф. 12.11.1996, Сливен Петър Лозанов (собственоръчен подпис).

Нямам никаква идея и спомен за повода на нашата среща, вероятно съм го представял като ямболски и сливенски автор, а той ми намеква деликатно за това, че като дебютант преди няколко години съм забравил да му върна жеста.

Петър Борсуков е странно явление в поетичната флора и фауна на България. Кротък зевзек и чешит, с особен изказ и лиричен словоред, странно отнесен и завеян, но и пределно земен и откровен, той не допускаше много хора около себе си, с които да общува и другарува. Имаше собствени теории за писателското майсторство, за самобитната визия на поета и неговото достойнство. В проблемните изследвания и обобщения за младата поетична вълна в средата на 70-те и началото на 80-те г. неговото име се споменаваше наред с имената на поети като Борис Христов, Миряна Башева, Калин Донков и т.н. Имаше сравнително късен, но запомнящ се дебют, отбелязан от оперативната критика (погледнато от сегашна гледна точка, вероятно е малко надценен като художествена самобитност, но във всичките му следващи стихосбирки си остава неизменно неговият собствен почерк при описанието на природата, към пресъздаването на ежедневните малки неща и големите световни проблеми – той пише за тях едновременно със саркастично-наивистичен привкус и с иронична патетика в духа на времето).

Кратката биографична справка за житейския и творчески път на самобитния ямболски поет Петър Борсуков (Петър Лозанов) ни връща към първите години на един обещаващ творец. Роден на 21 февруари 1938 г. в село Лесово, Ямболско (тогава по-известен в литературните среди бе неговият земляк от същото село, белетристът Димитър Вълев). 

Завършва педагогическо училище в Стара Загора и журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи три години като учител, после е журналист в Хасково, Ямбол и Сливен, литературен редактор в списание „Дружба”. Преводач от руски език.

Издава книгите: „Лоза на двора” (1975), „Януарски тайни” (1980), „Крачки в тревата” (1987), „Дъждовно лице” (1990), „Осем реда” (1990), „Скитащи изречения“ (1996), „Квартална България” (2008), „Вертикал. Избрано” (2012).

Член на СБП. Умира през 2014 г.

Вече споменах, че през 70-те г. на миналия век критиката по-често имаше възможността да оценява радващи дебюти като тези на Борис Христов, Миряна Башева, Георги Белев, Георги Борисов, Калин Донков, Биньо Иванов, Екатерина Йосифова, Малина Томова, Калина Ковачева, Валентина Радинска, Надя Попова, Иван Бориславов, Виктор Самуилов, Иван Методиев, Иван Цанев, Тома Бинчев, Борислав Геронтиев, Владимир Попов, Александър Томов, Таньо Клисуров, ще завърша поредицата имена с Петър Лозанов и Добромир Тонев.

Тогавашната критика по аналогия с „априлското поколение“ търсеше общото между отделните творци, но тези обобщения на едро предизвикваха естествената съпротива у младите поети, които не желаеха да бъдат обезличавани.

Все пак тяхната поезия провокира проблемно-тематични изследвания у редица активни тогава критици като Михаил Неделчев, Петър Велчев, Божидар Кунчев, Иван Гранитски, Сергей Райков, Георги Цанков, Огнян Сапарев, Светлозар Игов, Здравко Чолаков и др.

Без да се правя на режисьор като Акира Куросава ще се опитам да направя малък, нескопосан опит за един калейдоскопичен поглед към поета и човека Петър Лозанов от четири гледни точки, както беше в неговия култов филм „Рашомон“.

Много точно една от споменатите по-горе  поетеси, Калина Ковачева в свой ретро носталгичен спомен говори за тогавашните „млади“ – родените след Девети или наскоро след това (цитат от Интернет пространството):

„Сега, от разстояние, ми се струва, че младостта ни продължи уморително дълго. Може би защото започна късно. Почти всички издадохме книги след двадесет и петте – възраст, достойна за класици. След категоричността на едно поколение (априлското) сякаш бе невъзможно да се приеме идването на ново, чийто най-важен признак бе това, че… съществува. Въпреки всичко. А и кое прави поетите поколение: близостта на рождените дати, еднаквият въздух, общата платформа – политическа, естетическа, социална?

Отговорът, що се отнася до поколението (условно казано), към което принадлежа, е твърде сложен. Да се търси общото върху основата на различното и понякога – противоположното, е работа неблагодарна и до голяма степен – субективна. Работа не за моите възможности. И ако все пак се опитам да направя някакъв опит, излагайки се на голям риск да потъна в чужди води, то е от желание (твърде суетно, признавам) да кажа своята дума сред твърде объркания хор от мнения. И така: кое е общото?

Първи обобщаващ признак: различието. Различие на теми и почерци, различие толкова голямо, че изглежда необяснимо.

Втори обобщаващ признак: нетърпимост към фалша и позата, към „ураджийството“ и грубата конюнктура.

Трети обобщаващ признак: строго пречупване на света през собственото „аз“, изстрадано и болезнено.

Четвърти обобщаващ признак: голямата поетическа култура.

Без да съм сигурна, че откривам нещо ново, искам да отбележа и това, което най-често се отминава: в стиховете на моите връстници не се веят празнични знамена, не ехтят бодри песни, не цъфтят безгрижни усмивки и цветя. И тъкмо поради това те са строго граждански ангажирани, с отговорност, адресирана не към часа и минутата, а много по-далеч в бъдещето. Евтиният оптимизъм е по-страшен и от най-черния песимизъм, а от постоянното вглеждане в същността на нещата боли. Именно болката, тази основа на всичко човешко (включително и на радостта), преминава през най-хубавите стихосбирки. Несъвършени в своя стремеж към съвършенство, поетите (по призвание и наследство) са най-съвършеният кардиограф на всяка тревога и напрежение. С най-святата чистота на своите думи. Не зная как ще е по-нататък, но сега е така: когато човекът до теб вижда далече, а и ти се повдигаш на пръсти.

Радостно ми е да напрягам непрекъснато скромните си сили, да се повдигам на пръсти, за да стигна хоризонта на Борислав Геронтиев, Борис Христов, Биньо Иванов, Виктор Самуилов, Георги Белев, Георги Борисов, Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Калин Донков, Малина Томова, Марин Георгиев, Миряна Башева, Николай Кънчев, Петър Борсуков, Таньо Клисуров…

Колко много имена. И макар че боли, ще кажа: с годините някои от тях ще отпаднат в дългия маратон на постоянното напрежение. От родените около Девети или наскоро след това ще остане един, когото ще преписват, ще рецитират, ще обичат. А кой знае, може би този един сега пише първите си стихове, навеяни от някой наш стих? Така както ние започвахме със стиховете на родените преди нас?

Във вечния кръговрат на живота (и на поезията като живот) гаданията са излишни.

Достатъчно е това: честно да носиш до края бремето и радостта от призванието си.

Останалото е работа на времето“.

Спомен на Атанас Теодоров, ямболски белетрист

Петър Борсуков завършваше Факултета по журналисти­ка. И той от вече прочулото се покрай Димитър Вълев село Лесово на турската граница. Висок, слабоват, лиснат с кофа ръждива вода, Петър кръжеше около нас, но винаги на крачка встрани. Благ и присмехулен едновременно, никога не можеше по външен израз да отгатнеш реакцията му. Пом­ня една негова ала-бала-лица:

„Не бъдете добри, а ласкави,

хора от всички страни.

Усмихнете се като праскови,

усмихнете се, хаймани!“

Често се майтапяхме с тази негова мъдрост. От моето злоезичие се пръкна терминът „родоначалник на реанизма“, уж заемка от френската дума „нищо“. С бай Димитър я по­ехме и станахме теоретици на новото течение „нищовизъм“ след излизането на първата книга на Петър „Лоза на дво­ра“, силна, многопластова метафорична поезия. Много „усуквации“ в нея служеха за аргументи в полза на „нищовизма“ и даваха повод за безобидни шеги. Ами то и поетичното име на автора Лозанов се появи след „Лоза на двора“.

Грижата ни за „родоначалника на реанизма“ явно ще да е била много щедра, защото постоянно тайно му изнасяхме багажа и го приемахме на квартира след поредното му бягство от хазаи заради неплатени наеми. Веднъж се върна от стаж от Димитровград с пари в джоба си. Пресметнахме, че са достатъчни да го облечем в подобаващ вече на слава­та му костюм.

Преоблечен, той тръгна с нас да прави впечатление на колежките в мензата, най-представителното място за сту­дентски срещи.

С голямо въодушевление заслизахме от квартирата ми на ул. „Кобилино бранище“, където Боби пребиваваше полулегално, към трамвай двойка в Подуене. С бай Димитър и Янко Стефов търчахме до фаталното „Прас!“, когато пое­тът се препъна и захлупи в бордюра. Вдигнахме го и оне­мяхме – единият крачол на новия му костюм беше разкъсан на коляното. Край на илюзиите ни за нов имидж на поета в литературните среди! Изпари се и надеждата ни за нов дам­ски наплив към нашата компания.

Петър Борсуков обаче се изправи, обърса с ръкав лицето си и гордо продължи пътя си. Нашата тревога не стигна до него. На обяд го засякохме на коневръза пред мензата. По стария си навик не ни обърна никакво внимание. За поре­ден път се убедихме, че Петър Борсуков може да съдере дре­хата си, но не и самочувствието си.

Спомен на проф. Иван Димов, художник

Аз познавам лично всички поети и поетеси от 60-те и 70-те г. и затова си позволявам риска да го отделя рязко от птичето ято певци за правда и свобода.

Той е много тих и ненатрапчив. Вглъбен в себе си, разсеян и миролюбив. Не вика, не се бие в гърдите, не участва активно в организационни сбирки на литературни кръжоци и в дискусии. Пие в кръчмите с поети и художници, но не се напива и не прави скандали, както правят почти всички негови прочути връстници. Пък и беше винаги някак си по-голям и даваше да се разбере, че са му чужди тези детинщини и грешки на растежа. Когато тогавашните млади поети имаха вече по 2-3 стихосбирки, той все още беше далеч от дебютна книга. На почтена възраст се появи неговата „Лоза на двора“.

Той заговори с много личен, непривичен глас за обикновения живот, за малките хорица, за незабележителния пейзаж, за някаква долина.

Последваха още няколко стихосбирки. Пиша тези редове, за да изразя огромната си изненада и възхищение от последната засега – „Квартална България“. След толкова години на тихо и ненатрапчиво участие в литературния процес на страната той най-сетне получи и малко признание – наградата на СБП за тези стихове.

Нов, разтърсващ, изненадващ тон на тихия поет – социално звучене, тъга, бляскави метафори, оригинален език.

Не искам да вадя от контекста и да цитирам отделни строфи. Моля ви, прочетете тази тънка, зле илюстрирана книжка, вие модернисти, постмодернисти и концептуалисти. Ако сте в час, ще разберете за какво иде реч. Аз не съм литературен критик и никога няма да бъда. Но чета и ще чета истинска, честна, личностна и талантлива поезия, защото има в тази ограбена и охулена страна хора като Петър Лозанов и компания, които напук на глада, мизерията, безпаричието и бездуховността стискат зъби и творят себеотдайно и най-важното – честно.

Интервю с Петър Лозанов във в. „Елховска дума“, 1991 г.

Какво е според вас поезията – чувство, разум, космос?

– Ех, ако знаех, щях да си направя калъп и щеше да ми е лесно. Омесвам думи, удивителни, тирета, метафори, образи и не знам още какво, малко слама, малко кал; сипвам ги в калъпа и готово. Рима, ритъм – разбира се. Пък може и без тях.

Това – на шега! А може би и трите заедно, пък и още нещо, но знам ли го какво е? Може би ще го разбера с последното си стихотворение, но кое е то?

Поетът, който е най-близък до вас, до вашите поетически и естетически схващания?

Не знам! И литературната критика нищо не е споменала по този въпрос. Все си мисля, че поетът е един самотен мореплавател, сам с бележник и молив (може и химикалка) и няма кой да му помогне. Звезди, вълни и понякога малко тишина. Абсолютно безнадеждно положение!

За утеха в самотата бих си взел книгите на Йовков и Паустовски, защото, когато ги чета, ми се пишат стихове.

И аз се мъча над белия лист, може би напразно. Що за същество е творецът? Не обслужва ли винаги силните на деня или модните тенденции на времето? Или модните утопии за щастие – това е ключът към рая…

Но ние говорехме за изкуството. То няма цвят, а и държавните граници за него са временно препятствие.

Любимият ви цвят и сезон?

„Гора зелена, вода студена“ – жалкото е, че не съм го казал аз. За сезон – пусто зимно поле. Май има нещо подобно в стиховете ми, макар и не така казано. Мога и да цитирам – „Бял живот и зимно слънце свети“. И още: „Вълци вият над Дервиш могила, по езиците им сняг полепва“.

Какво е отношението ви към критиката?

Любопитен съм да прочета какво пишат за мен, но не чак толкова. Там, където ме търсят, мене вече ме няма. Първата стихосбирка „Лоза на двора“ човъркаха пет-шест години. „Януарски тайни“ едва отбелязаха. „Крачки в тревата“ почти премълчаха. За последните две книги, не знам, струва ми се, че ще минат тихомълком. Какво може да се направи? Нищо! И моят поетичен куфар не остана без етикети: имажинизъм, черно-бял натурализъм, еклектизъм, срамежлив експресионизъм, тих лиризъм. Добре, че още не са намерили от кого „преписвам“, поне за това съм им благодарен.

Казах, че съм само любопитен да чета какво пишат за мен и толкова. Радвам се, когато нещо си съчинявам и виждам, че нещо все пак се получава. Отпечатването, издаването на книга не ми доставя такова удоволствие. Стихотворението вече не е мое, а на читателите, някак си чуждо. Другаде съм, а къде – и аз не знам. Може би в някакъв друг живот, който не прилича на действителния, иначе единият от тях щеше да бъде излишен.

Край на представлението, завесата пада…

Благодаря за вниманието!