ЧОНИ ЧОНЕВ

(02.12.1948 – 22.12.2011)

СЛЕПИЯТ

Опипвайки света на зрящите,

човекът бавно по земята крачи

и чука по душите ни с тояжката:

Сторете път, случайни минувачи!

Той търси брод през хаоса на времето –

без изгреви, без залези, без дати;

пленен от най-жестоката вселена,

в която няма път към светлината.

Той вижда други светове, преплетени

(там минало и бъдеще се сливат),

и сякаш преминава през предметите,

а сам не знае накъде отива.

Но ние знаем и вървим нахакано –

работим с лакти, ближния препъваме.

И изкачили стълбата донякъде,

в безочието на света потъваме.

А той се чуди за какво се блъскаме.

Къде сме си загубили тояжките?

И ни подава длан на кръстопътите,

да ни помогне…

Той на нас – на зрящите!

НА МАМА

В тази нощ, през която всичките хора празнуват,

ние с теб ще изплачем сълзите на целия свят:

ти – за татко, когото от двайсет години сънуваш,

аз – за твоята черна забрадка и родния праг…

Мила майко, прости на сина си бездарен и грешен –

той е също самотен в големия каменен град;

малко повече даже, отколкото някога беше

със мечтите си селски, с големия куфар багаж.

Тази нощ, през която наоколо леят шампанско,

само в нашите баници няма три пъпки с късмет…

Утре заран, когато запалиш свещичка за татко,

премълчи тази нощ. Излъжи, че съм станал поет.

САМОЧУВСТВИЕ

На моите събратя по перо –

поетите маринисти

Морето в моя стих не е измислено,

морето в моя стих е изживяно…

Тук всяка рима е горчива истина,

не чипкане на плажа – до коляно…

Изстрадани са всички мои образи,

които съм ловил среднощ на вахтите,

когато вятърът, съвсем разкъсал розата

на ветровете, духал е отвсякъде…

Били са всички тези бури, качката,

измокрените дрехи и умората;

и пръските, замръзнали на мачтата,

когато сме били далеч от хората.

Не съм добавил грам към преживяното,

дори нарочно съм смекчавал краските,

когато са ни били ураганите

и щорм е снемал от лицата маските.

Когато ни е идвало до гушата

и синьото е влизало в очите ни,

а слабите са бягали на сушата,

оставили на кораба мечтите си.

И затова не ме привличат сладките

сантиментални стихчета от пристана,

аз пиша върху картата с прокладките,

изстрадал всичко, всяка своя истина…

Изстрадал всичко, всяка своя истина…

Как странно е, че любовта остана!…

Морето в моя стих не е измислено.

Сторете път да мине Капитана!