(Чоно Ненков Чонов)
(02.12.1948 – 22.12.2011)
Роден в с. Осетеново, Старозагорско. След Техникума по механотехника „Димитър Полянов” в Казанлък завършва ВВМУ „Н. Й. Вапцаров” (1973) със специалност „Корабоводене за ВМС”. В Българската армия има общо 26 години служба. Тя започва в тогавашната 12-а Бригада за охрана на водния район (днес Военноморска база Бургас) като командир на бойни части 2 и 3 на базов тралчик в Шести дивизион, след това заема различни политически длъжности в Четвърти дивизион противолодъчни кораби, в Бригадата, а след Военно-политическата академия „Ленин” в Москва (1979–1982 г.) – в 10-а Бригада ракетни и торпедни катери в Созопол и в Министерството на отбраната в София. От 1998 г. е редактор и завеждащ отдел „Литература, изкуство и култура” във в. „Народна армия”, репортер в направление „Национална сигурност” и отговорен секретар в редакция „Военна информация” на в. „Българска армия”. Главен редактор едновременно на сп. „Сигнал” (от 1996 г. отново „Български войн”) и сп. „Арсенал”. Преминава в резерва през 1999 г. Оттогава до 2002 г. е в екипа на сп. „Клуб ОКЕАН” – автор, редактор и консултант, след което продължава самостоятелна творческа дейност.
Издадени книги: “Когато другите почиват” (1973), “Море под мостика” (1977), “Земен човек” (1988), “Корабите в 5 т.” (1995–1997), “Палуба” (1995), “Смог” (1997), “Бисмарк“ срещу британските самолетоносачи” (1999), “Класическите самолетоносачи. От края на Втората световна война до наши дни” (1999), “Лодки от хартия” (1999), “Първите самолетоносачи или „Как самолетоносачът стана оръжие“ (1999), “Самолетоносачите до Пърл Харбър” (1999), “Триумфът на самолетоносачите” (1999), “Десантни вертолетоносачи” (2000), “Катастрофата „Курск“. Последната загадка на XX в.” (2000), “Крайцери вертолетоносачи” (2000), “Летящите кораби в 2 ч.” (2000), “Малките вертолетоносни кораби” (2000), “Подводната война на Третия райх в 3 т.” (2000–2001), “Подводните диверсанти. Възникване, развитие, въоръжение, бойни операции, съвр. състояние” (2000), “Разрушители с вертолети на борда” (2000), “Ударните вертолетоносачи” (2000), “Хидроплани атакуват откъм морето” (2000), “Наутилус“ срещу „Ленин“ (2001), “От „Сийуулф“ до „Ленинский комсомол“ (2001), “Подводниците на Русия в 2 т.” (2002–2006), “Първите подводни ракетоносци” (2002), “Скипджек срещу проект 627А” (2002), “Убийци“ на подводници и на самолетоносачи” (2002), “Военноморският флот на България” (2005), “Стихотворения” (2009), “Отплаване към Щастливия залив” (2013).
КОНТРАПУНКТ
Ако ръцете ти
не са държали
ръкохватките на щурвала
и мокри ветрове
не са те били
през устата.
Ако не знаеш
как изглеждат бурите
зад девет хоризонта
от земята.
Ако не си
се просвал „мъртъв”
в койката
след три поредни
будни денонощия;
ако не си си променил
походката,
как можеш да ми кажеш:
„Лошо е!”
Не вярвам аз
в нещата неизпитани…
И в пътища,
от мене непреминати.
Животът ми
е низ от удивителни.
Как бих живял,
ако не бе ги имало?!
ДОМ КРАЙ МОРЕТО
Рибарски дом, изграждан като кораб:
греди – ребра, обшивка от дъски,
балконче – мостик, а над него горе
прането – весело платно плющи.
Заседнал над скалите, той се вглежда
към лодките през синята мъгла –
как тръгват, претоварени с надежда,
как празни се прибират вечерта.
Той има в трюма бъчви, пълни с вино,
сандъци с мрежи и чували сол…
И вече го влече неудържимо
далечният магнитен хоризонт.
Накланя се и знае – много скоро
ще слее своя път с безкрайността.
Рибарски дом – един самотен кораб,
изхвърлен от прибоя на брега.