РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Никола ИВАНОВ
Един от най-нежните и същевременно трагични лирици в нашата поезия е Димитър Бояджиев (1880 – 1911). Наред с Пею Яворов той е пионер на психологическата лирика у нас, а техен следовник е Димчо Дебелянов. Този син на Пазарджик отрано изпитва житейските неволи, които разпъват душата му на кръст и го довеждат до страшното решение за самоубийство (12 юли 1911 г.). Но такава е ориста му. Димитър Бояджиев споделя пред свой приятел: „Всичко би било друго, ако можех да се откъсна от себе си, от самата си съдба. Някакво проклятие тежи върху живота ми. Не зная откъде иде то. Ти ме знаеш от години, няма какво повече да говоря. Болезнена, неизразима свръхчувствителност. И всичко ме плаши. Зърното пясък за мен е планина, която ме смазва.“ Само след три години в самоубийството ще го последва гениалният Яворов, а след още две, почти самоубийствено, и Димчо Дебелянов…
Личната биография на Димитър Бояджиев също оказва влияние върху творчеството и съдбата му. Когато е 13-годишен остава без баща и като първороден син се оказва глава на седемчленното семейство. Принуден е да напусне училище, за да помага в изхранването на семейството. Благодарение на своя виден съгражданин Константин Величков през 1902 година Димитър Бояджиев се премества в София, където е назначен на работа в Бюрото за печат в Министерството на външните работи и изследванията. В големия град той е самотен, пък и сам дири самотата, уединението, което за него е творчески пълноценно. Поетът остава сам с изтерзаната си душа. Но самотата освен творчество ражда песимизъм и резигнация, които са опасни. Поетът трудно намира родствени души. През 1907 година съгражданинът му Константин Величков заминава за Франция и на следващата година го урежда като секретар на българското консулство в Марсилия. Но и това назначение Димитър Бояджиев посреща с колебание и без ентусиазъм.
Близките на Димитър Бояджиев отбелязват забележимата лабилност на нервната му система, необикновената му емоционалност. Подобно на Яворов той приема чуждите болки като свои, приобщава се към тях, защото е крайно отзивчив към чуждото страдание. Както и обратно – личните мъки са съответни на обществените. Интимното става общностно и обратно. Димитър Бояджиев еволюира от интимно лиричното към социалното. Интимната лична несъвместимост и съпротива се съчетават с обществената несъвместимост и съпротива, неприспособимост към съществуващото и заобикалящото го общество, което логично води до отчаяние и резигнация и в крайна сметка до самоубийство. Наблюдаваме своеобразно сливане между индивидуалното и колективното.
В сърцето и душата на Димитър Бояджиев кипи постоянна вътрешна борба, затова неговата лирика е дълбоко драматична, в нея се сблъскват две противоположни начала. Това са подводни течения, издигнали се от дълбините на неговото съзнание. По спомени на негови близки и приятели той е много затворен, интровертен характер, не обича да споделя и да се разкрива. Външността му е с осанка на светец. Елин Пелин го описва по следния начин: „Тънка, изящна слаба фигура, малко приведен, с меки кестеняви бляскави коси, така хубаво накъдрени, с чисто, фино лице, с бадемови огнени очи, с мека брада на светец, миловидно, кротко изражение. Нямаше жена или момиче, които да не му се любуваха, когато го виждаха. Всички го оприличаваха на Исус.“ Константин Константинов допълва образа на поета след трагичната му кончина: „Аз си спомням неговия тънък изящен профил, далечния проницателен поглед и мисля, че той бе един аристократ – чужденец, угнетяван от грубостите на нашите сърца, понесъл мълчаливо бремето на някаква тъга…“
Като Димчо Дебелянов и Димитър Бояджиев не издава стихосбирка приживе. Стиховете на Дебелянов излизат осем години след смъртта му, докато при Димитър Бояджиев това се случва едва шестнадесет години след неговата кончина – през 1927 година под редакцията на Владимир Василев. Две години преди това, през 1925 година Гео Милев го включва в своята „Антология на българската поезия“ и по този начин го реабилитира творчески. Но и двамата са сред големите ни национални лирици, сходни по творчески темперамент, но всеки със свой свят.
Димитър Бояджиев е един от най-нежните и фини български лирици. Лириката му се характеризира с изтънченост, финес, изящество, музикалност. Той е и сред ярките представители на българския символизъм, но в по-късното му поетично творчество се наблюдава движение към реализма.
Любовта е сред водещите теми в поезията на Димитър Бояджиев. Любимата е един от основните персонажи в стихотворенията му. Любовното чувство в неговата поезия е драматично, понякога достига до трагичност, защото е дълбоко и съдбовно. Това е така и защото при него става дума за неосъществена любов, просто така е орисан. В „Поздрав до Беатриче“ за пръв път в лириката си Димитър Бояджиев поставя темата за измяната на любимата. За лирически обект на своите послания поетът избира образа на Беатриче – един от символните образи в литературата на любимата жена. По дух, настроение и поетика тази творба напомня на Яворовата „Калиопа“. Както и творческия му идол, Димитър Бояджиев прибягва до фолклорни елементи, игривост на стиха, типичната лексика за народното творчество.
След творческата пауза през 1909 година в печата се появяват отново стихотворения на Димитър Бояджиев. В тях поетът е израснал като майстор на стиха, творбите му са по-съвършени. Вече съумява по виртуозен и изтънчен начин да предаде и изрази настроенията, които го владеят. В творбите му се усилват и преобладават самовглъбеността и философският размисъл. За това говори и стихотворението „Боязън“, което е сред неговите най-дълбоки и изповедни поетически творби.
Един от върховете на националната ни любовна лирика е „С дълбока нежност“. Чистотата и финесът на чувствата са забележителни. Стихотворението е изповед на поета от дъното на душата и сърцето му.
С дълбока нежност стискам ти ръцете,
целувам пръстите ти – и не знам
дали е диган на земята храм,
където тъй да любят боговете –
тъй както аз те любя, о жена,
сияние във мойта тъмнина.
Поетът се задъхва от нежност, ту притихва, ту душата и сърцето му се въздигат към любимата като към Бога. Любимата е по-скоро символно видение със завладяващо поетическо въздействие. Чувствата са кристални, лирическият герой е срещнал духовен ответ и съпричастие у любимата, взаимност, която покорява.
Трагичната душевна нагласа, преживявания и настроения в поезията на Димитър Бояджиев, свръхболезнената му чувствителност са характерни не само за интимната му лирика, но са още по-откроени в редица други негови стихотворения, в които страданието е пределно, а драматизмът прелива в трагизъм. „Октави“ на Димитър Бояджиев е написано преди Яворовата „Песен на песента ми“. Бояджиев е разочарован и отвратен от обществото, в което живее. Той става изразител на човешката жажда за близост, на тревогата от духовното отчуждение и обезличаване. Цялата му поезия е изтъкана от болка, тъга, самота. Затова лириката му е дълбоко екзистенциална.
Димитър Бояджиев е автор и на забележителни пейзажни стихотворения. „Копнеж“ е по мотиви от Тютчев, който също е автор на великолепни пейзажни творби с философски настроения и размисли, с драматично отношение към живота и любовта. Затова откриваме сходни настроения и състояния и в творбите на Димитър Бояджиев. Прекрасна е нарисуваната със слово природна картина.
Едно от последните стихотворения (може би последното) на Димитър Бояджиев е „Марсилия“. Написано е под прякото въздействие на впечатленията му от пребиваването във Франция. Около година и половина (1908-1910 г.) поетът е секретар на българското генерално консулство в Марсилия. Многообразният свят е само поле, върху което се разиграва драмата на живота. Този поет има сетива като че ли само за драматичното и трагичното в живота. Лирическият герой трескаво се мята, търсейки отчаяно глътка радост. Всичко го плаши, усещането за неадекватност, ненужност го обзема тотално, няма надежда и утеха за някаква промяна и успех. Големият поет е глъбинен поет и във вслушванията си потъва с цялото си същество, те властно го зоват. Той улавя вътрешния си глас и със слуха, и с другите си сетива.
Димитър Бояджиев е сякаш обречен от съдбата. Неговата свръхчувствителност и предразположеност е главната психологическа причина за самоубийството му. Димо Кьорчев пише: „Димитър Бояджиев бе поет само на своята скръб. Той нямаше време да помисли за другите, той забрави в един момент най-близките си, на които бе посветил труда на своята младост и се отрече от живота след дълго и спокойно размишление…“ Някакво загатване за мисълта за самоубийство можем да открием в стихотворението „Вечерен трепет“. Димитър Бояджиев е изцяло концентриран върху смазващата социалната действителност, в която въздухът не достига и поетът отчаяно, конвулсивно се мята като риба на сухо. Големите поети и творци посягат на живота си, когато обществената несъвместимост става тотална, а резигнациите достигат до предела и преминават границите на поносимостта, изгубват вярата в смисъла на живота, когато обществото ги отчая и те не намират изход и смисъл да живеят, оказват се несъвместими със света, в който пребивават. И идва трагедията.
Самият Димитър Бояджиев е тъжен самотник. Хумористичните творби, които поетът пише за „Българан“ от една страна са, за да изпълни приятелските си задължения, а от друга са отчаян опит за бягство от трагичните мисли, които постоянно го измъчват. Нито българановският веселяшки бохемски кръг, в който влизат писателите Елин Пелин, Александър Балабанов, Петко Росен, Димо Кьорчев, художникът Александър Божинов и други, са в състояние да му посочат светлина и изход, да го разсеят, да го отдалечат и откъснат от мрачните преживявания и спазми, които съпътстват ежедневието му, от мисълта и решението му за самоубийство. Постоянно е обременен от тежки мисли и изживявания, проклятието непрестанно го преследва. Не намира сили да надмогне трагичната си предразположеност, да избяга от себе си, да се спаси от себе си. Както при Яворов никой не е в състояние да промени фаталното желание, да му „спре ръката“, която прекъсва неизживения му живот.
Марина Цветаева иска на гроба ѝ да пише: „Стенограф на битието“. Големият поет и творец не измисля, а открива. Поетът създава видимото, за да служи на невидимото. Той трябва да открие някаква отвъдност спрямо заобикалящите го материални факти. Поезията съдържа дълбокото познаване на най-дълбоките чувства и преживявания. С поезията си Димитър Бояджиев доказва именно това. Стиховете му изразяват драматизма и трагизма на вътрешната му биография.
