„СВЕТЪТ ПРИНАДЛЕЖИ НА СМЕЛИТЕ…“

Георги Н. Николов

Географската карта на света прилича на огърлица от вулкани, които всеки момент могат да избухнат. Към това ги тласка политическото напрежение в отделните страни, рухналата икономика в други, а в трети – раздробената обществена пирамида. В която социалното несъгласие ту припламва, ту потъва в измамно, кратко спокойствие. Взриви ли се, това несъгласие помита пред себе си всякакви политически структури, демагогски лозунги и празни обещания с краен срок в необозримото бъдеще. На тяхно място разбунените човеци издигат нови олтари, съградени от надеждите за по-добър живот, хармония и духовен подем. Много често в сърцевината му грее огънят на гражданската лирика – изповедник на човешките стремежи и рупор на случващите се в делника процеси. Без нея всяка литература би била непълна. Лишена от пулса на епохата и от стремленията на поколението, чиито въжделения изповядва. Но тя съществува и е безсмъртна. А нейните създатели са най-отпред на барикадите. За разлика от масата други автори, гледащи какво се случва удобно от кабинетите, скрити анонимно зад дебелите пердета. Те са осъдени да се влачат на опашката на мащабните процеси, които се страхуват да отразят. Венецът на славата, ако им бъде присъден такъв, съхне бързо и те самите, също така бързо, отиват в предначертано забвение. За разлика от истинските духовни трибуни, като Павлина Павлова, творящи не за слава, а за опазването и възвисяването на родолюбието, което носим в кръвта си. Неспокойно, бунтарско, горещо в идейно-емоционалната си същност. Достъпно за разбиране, рушащо стари представи и „несменяемо“ статукво. Предлагащо и на детето, и на възрастния читател правдата на съзиданието, към която се стремим всички. Едни от нас – с гордо вдигнати глави и с взор в нетленните истини на съществуването им. Други плахо, като насекоми над буен огън, в който ще изгорят слабите им крила. Така е било винаги, така ще бъде и занапред: силните оцеляват с духа си и делата си. Слабите, опазвайки от смърт биологичната си същност, сами се обричат на забвение. Или, както споделя в своя сборник с афоризми „Зад усмивките на думите“ Павлина: „ Всеки си има своя представа за свободата. И все пак, някъде се докосват и обединяват техните най-възвишени измерения, за да я превъплътят в реалност…“ Твърдение, с което няма как да не се съгласим и да отречем…

Несъмнено Павлина Павлова е сред водещите съвременни български автори. Талантлива поетеса, задълбочен разказвач за възрастни и приятел на децата, тя притежава сложна концептуална палитра, отразяваща различни тематични идеи. Различни интерпретации на явления от съвременността, от историята и от смисъла на човешкото съществуване вчера, днес и разбира се – в бъдеще време. В лириката си тя ни изправя пред неразкритата от векове формула на философския камък, даряващ безметежни хоризонти. Какво представлява щастието? Подвластно ли е на количествената матрица за голямо и малко щастие? Може ли да бъде вечно, или неговото истинско име е „химера“? С тези и други още риторични въпроси Павлина навлиза в сложната душевна структура на своя съвременник. Уподобен на цветно дишаща, неповторима индивидуална вселена. Орисана на вечен полет сред космичния хаос на себепознанието. Пречупено и осмислено с възприятията на днешната мадона: силна и слаба, красива, нежна. Доверчива, но непрощаваща измяната. Любознателна и мъдра. И безсмъртна в кръговрата на нови поколения, чието начало е благословена да поставя именно тя. Осъзнала, че животът във всички епохи се крепи на крехките й плещи. Понесли през портала на време и пространство радостите, тегобите, надеждите и мечтите на цялата вселена. Лирическият герой – жената, тук е носител на дълбока проницателност за скритите клопки на битието. Техен емоционален коректив и ваятел на човешкото съвършенство. И едновременно – изкусителна жрица на любовта. Чиито послания с ласкава власт пленяват достойния избраник…

Заедно с интимната лирика, обаче, по страниците й шества гражданската поезия – тръбяща тревога за съдбата на България. Будеща от сън съвременника, разбиваща удобната апатия, властта на парите и общественото безразличие. Защото България я има и трябва да я има, независимо какво ще ни коства това. Защото децата ни си тръгват от сърцето й без намерение да се завърнат скоро. Много са проблемите, поставяни открито от Павлина в гражданската й лирика и тя може да служи като еталон какви теми са най-важни за разединеното ни общество и как да му бъдат поднесени така, че не само да бъдат разбрани, а и приети като кауза. Защото не бива да забравяме кои сме ние. От къде идем и какво сме дали на света. Ще отворя една скоба – не съм съгласен с твърдението, че „и ний сме дали нещо на света.“ Дали сме на света много и добри неща, ала националната ни памет често ни изневерява. Къде, за да услужи на силните на деня от „приятелски“ държави, къде по инерцията на вековечната ни народопсихология. А днес? Как е днес, Павлина?

Само скелети грозни на мъртви села.

Няма песен на морни жътварки…

Няма звън от стада… нито скръбен кавал…

Кой мечтите на всички без жал е продал?

Някой пали в горите пожари…

Гледам сякаш през кривите огледала.

Нереално е всичко. И дъжд заваля,

за да скрие сълзите горчиви.

Милиони ги няма, макар без война.

Завладяна от ярост и малко вина,

виждам, майко Българийо, ти си отиваш –

не след битки достойни, след подли прийоми.     „Пътуване из България в ХХI-ви век“

В тази си лирика Павлина е не само наблюдател на събитията. Тя е изповедник на своята родина, доведена до постепенно избледняване върху глобуса на планетата. Всъщност, ще я оприлича, както съм казвал и друг път, с мащабен гоблен на страната ни днес. Върху фона на който мрачните шевици са твърде много, а белите намаляват с всеки отминал ден. Над стрехите на къщите в него, над плодните нявга полета, обрасли с тръни и в сърцата на хората там кънти пустош. И един въпрос, гризящ от години съзнанието на достойни люде: „Това ли е нашата родина? Защо се стигна дотук и кой носи вината? Какво бъдеще я очаква, какво децата ни и нас самите?“ Цари тревога и заглавията на самите творби – „Измамни времена“, „Роб и Бог“, „Накъде вървим“, „Яростна епоха“, „Оковите на свободата“, „Умираща България“, „По зловещ сценарий“, „Нашите бащи и майки“, „Емигрант“ и пр., са като плочки в плашещо домино на режисирана разруха. Срива се гордият пантеон на националната памет. Повехналите цветя пред паметниците на героите ясно показват, че сякаш с меч е прекъсната приемствеността между поколенията. Историята в училищата е някак друга: все по-далеч от своята 13-вековна святост. Избледнели са имената на славни царе и войводи, на борци против робството и против гнета на човек от човека. Сякаш е затръшната стоманена врата зад всичко, което е било до 1989 г. Между имащите власт и народа е зейнала дълбока разделителна пропаст, богати и бедни съществуват в две паралелни държави, нямащи помежду си нищо общо. В истинската, в реалната държава, безспорен властелин е бедността. Тя прокужда чедата си далеч зад граница и те, сякаш осланено ято, отлитат към новата си съдба. Доколко щастлива ще е тя? Ще се завърнат ли някога синовете и дъщерите и защо? Дали ще доведат и родените в странство внуци, повечето от които не познават езика на дедите? Все въпроси, на които никой не може да даде ясен отговор. Оставащите в родината имат една ясна „перспектива“: да си отидат без време и само пожълтели некролози, скъсани от вятъра, ще напомнят, че е имало някога и такъв човек. Съвременната ни „европейска“ държава е болен организъм, разяждан вътрешно по повеля отвън. Неканени гости пъплят в изтънелите й вени и разнасят чужди ценности и неясни културни стойности, обезличаващи съзнанието на личността. Над всичко и всички е властта на парите: единствен ясен, категоричен, безмилостен знак за настъпилите „промени“ без връщане назад. Не това са очаквали людете, скандирайки по улици и площади за демокрация. Не това и получиха, въведени в заблуда от хитрички изкусители. Днес, ако не друго, поне картината е ясна – има богоизбрани, има и низши. Социалната правда е захвърлена в калта… Така е било, с редки изключения винаги, така ще е и занапред, пропагандират услужливи демагози. Бунт на работещите мравки не се предвижда, символ на оцеляването станаха сухият комат и жълтите стотинки срещу робски труд. Гражданската лирика на Павлина е безпощадна. Тя не спестява истини, не смекчава картините с непотребни весели цветове. По редовете е втъкана цялата горчива, грозна, плашеща истина за българското битие. Такова, каквото съградиха чужди „приятели“ и такова, каквото допуснахме с цялата си наивност и лековерие. И със склонността си към омаловажаване на положителните неща досега в името на нещо, все още неразцъфтяло на хоризонта. За да станем роби на политика, известна като тоягата и моркова – каквито роби допреди няколко десетилетия изобщо не сме предполагали, че ще бъдем. Какво да се прави?

Протестираме мълком. Беззвучно крещим.

А главите са сведени в робско покорство.

Цял живот е така: все мълчим и търпим,

демонстрираме гордо това си упорство.

Като в приказка стара за храбър юнак

Крадешком се озъртаме: Иде ли вече?

Той е вятър,

легенда, обгърната в мрак.

Трябва сам да воюваш със злото, човече.                           „По български“

Редица творби на Павлина ни убеждават, че тя е вещ народопсихолог. В книгите й са втъкани редица наши общи черти: добронамереност, търпимост, склонност да изчакваме развоя на събитията, преди да се намесим, а също и гостоприемство за почукалите на вратата ни странници. Те обаче нямат нищо общо с робската търпимост, приписвана ни от услужливи майкопродавци. Разграничение прави и авторката, защото който много търпи, много отмъщава. Отдавна е време, според нея, да развеем знамената. Да си припомним с разума и сърцата Орфей, Спартак и Аспарух, Левски и Ботев, хъшовете, Хвърковатата чета на Бенковски. Да се преклоним пред светлата икона на дедите и благословени от нея, да потърсим посоката към ново Възраждане. Как? Като не забравяме славната си история и неправдите, геноцида, униженията, изживени от българския народ през вековете, а и в по-нови дни. Като издигнем в култ непокорния дух на степния конник, дошъл по нашите земи с мир, но и с готовност за бран. Като целунем с благодарност напуканите длани, с честен труд дарили бъдеще на неизброими поколения. И избършем от праха на забравата спомена за галерията просветители, дали образование и култура в тежки епохи, сред ядни хули и гонения. Над нас е българският Бог, той ни сторва кръстен знак за насърчение. Докога ще търпим неправдите? Какъв пример даваме на младите и нашия ли мрачен, безутешен делник ще им завещаем? Защото има само два пътя: свобода, или вериги. Друг път няма…

Майко Българийо, бият камбани вековни.

Вдигай се вече в борба за достоен живот!

Ако останеш заспала, то кой ще те брани?

Тупкат ли още сърца на достоен народ?                            „Майко Българийо“

Отново си задаваме въпроса къде е мястото на интелектуалците в лавата от вълнения, непокорства и барикади. Отговор дава единствено личният пример. Едни от тях хитричко „пасуват“. Други „не виждат“ случващото се и за по-безопасно бягат в спомените си извън реалността. Трети, най-малката група, с огнено творчество докосват човешката същност на угнетените. Будят ги за подвиг чрез искреност и огнени слова. Описват вярно тегобите на времето и лекуват страха с древния кодекс за правата на човека. Припомнят неприкосновеността на личността. Възможностите на индивида да мисли самостоятелно, да бъде по-различен в тълпата и едновременно: гореща частица от нейната плът. Именно непокорните, осенени с дарба и талант, дават пример какво да се прави и първи тръгват с гневните редици към борба за хармония, морал, човешко общуване, право на хляб и свобода на избора. Сред тях е и Павлина Павлова, олицетворяваща красотата на жената в нашата родна, измъчена страна. Достойнствата й на семейна жрица и верен другар на мъжа, тръгнал да мъсти за род и родина. Рядко днес в съвременната ни литература ще чуем такива песни:

Аз съм гордата българка с кръв непокорна, която

от предците ни взела е плам.

Затова, да послушам предания древни в гората,

ходя, както се влиза във храм.

*************

Светло в теб живея, родино прекрасна.

Хлябът чужд е горчив, затова

зачисли ме във своята армия. Нека е ясно:

нося храбра хайдушка глава.                                   „Потомствено“

Всяка национална литература би се гордяла с такъв дял от интелектуалното си богатство, каквото е лириката на Павлина Павлова. Гордеем се и ние. Един автор сполучливо я бе нарекъл „явление“. Аз пък ще я нарека „българката Павлина“ и мисля, че това е най-високата награда за всеки съвременен творец у нас. Вярно, литературата ни е раздробена. Заедно с представителите и продължителите на реалното, хармоничното, човешкото и човечното, в нейните предели съществуват постмодернисти, авангардисти и всякакви още исти. Е, тях времето ще отвее вдън горите тилилейски. Остава истински значимото, великото, непреходното. В него са огнените слова, верните прозрения, мъката, горестта и гордостта на Павлина, че е наш съвременник. Че е мислеща част от родината, която обожествява и болезнено, до полуда обича. Този дял от нейното творчество е особено ярък и значим и мисля, че би трябвало да се изучава в училищата. Особено сега, когато е поведен нов кръстоносен поход срещу класиците на нашата литература, начело с Вазов. Но за да не се случи това, писаното й слово остава и разгаря в нас патриотичен пламък. А какво по-голямо удовлетворение за всеки автор от такава награда, нали?..