АЛЕКСАНДЪР КРУМОВ

ДО ПОСЛЕДНИЯ ДЕН

 

 

 

двайсет години търкалях колелото на надеждата

на пет континента и късах одеждата

грижите бяха мигриращи птици

кацаха тук кацаха там

денят се смаляваше ставаше по-голям.

 

няма запазени свежи сили

вгледаш се в обеда вече е коледа

звънят срокове спешни

върти те пързалката на успеха

падаш и там намираш утеха

 

животът изисква и сън и въздишка

губи се спасителната съединителна нишка

не подвиваш коляно цялата седмица

съботата и неделята подреждат хаос в неуредица

 

уморено е тялото боли те душата

не за нестореното и неизживяно

болите за всичко с лека ръка пропиляно

забито в календара на стената

 

търкаляш надеждата към средата на хоризонта

торта с канела на пет континента

любовта е мигрираща плазмена птица

целува те нежно със сълзата ти отлита

 

 

 

 

 

АСЯ ГРИГОРОВА

 

СЛУЧВА СЕ

 

Звън на цветни пъпки. Слънчеви ята.

Ала нещо става в този миг. Не зная

как на свобода да пусна радостта,

стегната във примката на паяк.

 

Мрежата му я засмуква със невидима уста,

беззащитната любов потъва в гъста тиня.

Как ръждясва днес другарството

с живота и света…

И ме дърпат, и ме теглят ветровете – да замина.

 

Армията на дълга се включва – да ме спре.

И момичето предишно в мен се сепва.

Но не ме примамва равнодушното море,

Не посрещам изгревите с трепет.

 

Малко камъче ли или пък скала

се откърти изведнъж и сипея повлече.

Случва се. Светът – и той сe поболя,

та какво остава за едно човече…

 

 

 

 

БАЛЧО БАЛЧЕВ

 

РОДОПСКИ ТРОПАР ЗА НЕДЕЛЯ И ДЕЛЮ

 

 

На Светата Неделя

те кръстили, Дельо.

 

Неделя била крехка девица,

тя двайсетгодишна

станала

великомъченица.

 

Ти стана хайдутин,

ка̀матен млад юнак.

Делю войвода –

родопското чедо на Златоград.

 

Тя се обрекла да служи на Бога.

Ти се нагърби да браниш народа.

 

Неделя римски сатрапи стръвно я били

с тежки камшици от волски жили.

Възбог летяли месата й…

И тя се възнесла полека,

зареяла взор в небесата.

От паче перо по-лека,

нагоре поела Неделя,

още преди да замахне

секира палача.

 

Ти също видя що ти струва да струваш добро.

Пусна бяла пара̀ в една робска ръка – и беше обречен.

Дериденски айене от нея

куршум от сребро за главата ти леят.

 

Тоз куршум смъртен, обаче –

с нишан белязан, за теб наречен –

към звездите те изстреля, Дельо!

В чудна песен за теб, която

една българка пее

и сто каба гайди плачат ли плачат…

 

 

Сега сте там,

високо горе на родопското небе –

Неделя, ти и твойта свидна Гюлсеме,

която кротко ти държи ръката.

И тримата сте взрени в планината,

в красивата добра Родопа,

видяла ледници, потопи

и древни хора в древни времена,

които могат да летят и ходят по вода.

 

Край вас кръжат съзвездия, герои, богове –

Кибела, Бал, Йехова, Буда, Мохамед, Мойсей…

След тях усмихнат, изтерзан и бос

върви Христос.

И колкото се приближава,

все по-благ и ведър става

и заприличва на Орфей.

 

 

 

 

 

 

 

БОЙКО ЛАМБОВСКИ

* * *

И ето ме ничий – Франкенщайн по жилетка и по пантофи

пред телевизора закалено и заканително онемял

За съжаление те изгубих не въобще, а у себе си – като строфа

от трогателно-отегчителен рецитал

И няма няма любов у мене – това е

Опитах се да я задържа, но уви –

някой Там пожела да дойде краят,

някой Там безусловно се разгневи

и ни направи опитни нещастни и закалени

чудовища с пантофи и сантиментални сърца

които се понапиват и без съжаление

изпускат през ноздрите си колелца

митологичен пушек и отровни съединения

потъвайки в природонесъобразна смет

 

Както се смеем и взаимозаменяме

Както не смеем

Както не сме

 

 

 

 

 

 

 

БОЯН АНГЕЛОВ

 

ДЕЛТАТА НА ДРУГИЯ ЖИВОТ

 

Богоподобните фараони

и техните златокоси робини

вече 5000 години

сънуват

едно и също видение.

Телата им се люлеят

сред

диханието на лотоси

под съзвездието Касиопея.

Устните им чертаят

водни кръгове

в пясъчното море

далече от Хелиопол,

където злото е змия,

огъната в йероглифа Ха-ас

и черното слънце извира

от утробата ѝ,

за да помрачи Тот –

бога с ибисова глава,

владетеля на хармонията

и на думите господаря…

Тот е,

който пита

дали не сме отнели

млякото от детските устни;

дали не сме лишили

бедния от хляб,

слабия дали не сме дарили

с горест…

Родени сме от сълзите на Ра

и неговата лодка ни отнася

в делтата

на другия живот.

Там

фараоните богоподобни

свещенодействат

с траурни одежди

в пирамидалната усамотеност,

която някои наричат смърт…

Там

жертвените длани на Озирис

преграждат Нил…

И нейните води

пътуват

към държавата Аменти,

където йероглифите повтарят:

– Умира тялото,

човекът не умира.

– Умира тялото,

човекът не…

 

 

 

 

 

 

 

ВАЛЕНТИНА МИХАЙЛИВА

 

ИЗПОВЕД

 

Когато посрещам деня с усмивка

и блясък светлее в мойте очи,

и ме пари мечта – обич пивка,

а вярата ми в делата личи.

Когато гоня изконни илюзии,

с риск да ме изпепелят,

и съм вярна на своите приятели,

и с доброта ме залива денят.

Когато отсявам доброто от злото

и съм в плен на красотата,

жаравата – орис е моя, защото

живея и истината ми е отплата!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ВАЛЯ ВАСИЛЕВА

ГАРВАНЪТ С БЕЛИТЕ ПЕРА 

 

Няма смисъл, Любов, всичко свърши,

за какво си дошла, за кога,

хвърчилата в килера са скършени

с разпокъсани звездни платна.

 

Искаш пак да започнем отново

с натежали от горест крила,

онзи дом изгоря до основи,

черни гарвани свиха гнезда.

 

Носиш поздрави мили от Юли

и че Август е пак вдъхновен,

а морето студено не чу ли,

как със грохот разбива се в мен.

 

Отиди си, Любов, аз съм есен

с ореол от слана и мъгла,

този гарван до мен е чудесен,

подари ми халка от смола.

 

С него няма да ходим до Рая,

обещахме си прости неща –

с малко винце от урожая

да посрещнем на прага снега.

 

 

 

 

 

 

 

ВИКТОРИЯ КАТРАНОВА

 

РИТОРИЧНО

 

Играем този път на влюбени

и следва епилог след края.

Във настоящето се губим,

а бъдещето се не знае.

И вечерите се преливат в нощи,

в които пак дъхът ни спира.

А спомените като грошове

из пепелта събираме.

Притискаме душите оголели –

от самота и натежали грижи.

Каквото можем – сме си взели,

а другото Съдбата ниже.

Играем този път на влюбени

във епилога общ, след края.

Дори на себе си се чудим –

дали сме в Ада или в Рая?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ВИОЛЕТА СТАНИСЛАВОВА

 

ПРОЗРЕНИЕ

 

През нас протича времето.

Онова неизчислимо дълго време,

заченало от пустотата,

от неподвижната, безмълвна пустота.

Без граници. Без очертания.

Върху асфалта вият хиляди автомобили.

Крием във кръвта си склеротични динозаври.

От инфаркт умираме, от рак, от страх…

А бездната разтворила е свойта паст –

ноктите оголила за скок готова – ни дебне.

И колко тъжно е за онзи, който е прозрял,

че всичко е, и в следващия миг не е.

Че ние сме едно възникване от нещо.

Едно превръщане във нещо.

Едно движение към нещо…

Били сме! Сме! Ще бъдем!

На Вселената в потока потопени.

И плуваме във нейната глъбинност.

 

 

 

ВЛАДИСЛАВ КАЦАРСКИ

 

ПРЕДИ ЗОРАТА

 

 

Някой открадна луната.

Най-дългата нощ.

 

Тежко,

тъмно

и страшно.

Само бухали в черното кашлят.

Морето диша вълчато,

а вятърът свири на лошо.

 

Някой открадна луната,

разсипа небесното мляко.

От чакане съхнат душите.

Петлите са вече изтрити,

песента им – недоизпята.

 

А оставаше толкова малко,

преди да отключат зората.

 

 

 

 

 

 

ГЕОРГИ ДРАМБОЗОВ

 

НЕ  ОТИДОХ  В  СОЗОПОЛ

На Тина

 

Не отидох в Созопол, не отидох самичък –

Свети Зосим за теб там ще пита.

От тераската в късче море ще надничам,

оня, тъжният гларус, отвън ще прелита.

Там вълнте следите от стъпки измиха,

там Иван всичко живо спасява…

Аз ти нося кафето, морето е тихо

и се стапя нощта, и денят зазорява.

Не отидох в Созопол!… Поне тази година –

то, морето, лекувало рани,

диагноза Тъга! – тя, все тъй нелечима,

тук, в душата ми скътана, ще си остане.

А пък старият град калдъръмен те чака

да се върнеш – красива и млада,

но щом се обърнах, ти потъна сред мрака –

Евридика си ти, моя орис нерада!

Моя орис и обич!.. Благодарен съм, Боже,

че сред всички избрал си ми нея…

Денят е към заник, но в света ни тревожен

дай ми сили да пиша… За да оживея!

 

 

 

 

 

ГЮЛШЕН АЛИЕВА

ПРИЗНАНИЕ

 

Дълбока е реката и водите ми

понякога са тежки и оперени,

тогава във коритото съм пенеста,

молебени са чувствата ми петъчни.

Дълбока е реката ми превтасала

и думите са с вкус на зрели праскови,

прецеждам си водите дълго в сушата –

самотен остров житно премълчан.

Дълбока е реката и водите ми,

пластени с очиболец и тинтява,

водите ми са циганско дайре по нощи

и как ръцете си в ръцете ти да вдяна.

Дълбока е реката, снаждам вървите

с по-синьо да погледна във очите ти,

смехът си да разсипя във душата ти

и да се нежа дълго във ръцете ти.

Дълбока е реката, бреговете ми

тъй често са в трънак и диви плевели

и как да стъкна огън във сърцето ти,

и как сред бурени да ти пристана.

 

 

 

 

 

ИВАЙЛО ДИМАНОВ

 

ГОЛГОТА

 

Очите на мъртвия могат да плачат,

навярно така се ражда дъждът…

Поете, площадът е пълен с палачи,

които мечтаят за твоята смърт.

 

Но кой би могъл да застреля думите?

Най-много да гръмнат случайно тире.

Стихът е фенер сред мрачните друмища

и никой не може Земята да спре…

 

Да кажем, че Дяволът ми предложи

безсмъртие срещу моите писмена.

Та кой би отказал вечен живот, Боже?

И аз не бих, ала не на тая цена…

 

Очите на слепия виждат в отвъдното,

стихът на поета събужда мъртви души.

Животът е кратък – няма безсмъртие…

Ала Господ ми шепне в ухото: „Пиши!“

 

 

 

 

ЙОРДАН АТАНАСОВ

ДИВАТА КРУША

 

Без никаква грижа – торене и пръскане,

а само с любов от земята корава,

шумяха листата зелени и лъскави.

Поглеждаш  и сипеш  аплаузи: −Браво!

 

Край дивата круша с възхита минавах.

До пътя асфалтов тя раждаше плод.

Събирах омекнали само. Ракията ставаше

без захар и имаше вкус на живот…

 

Ракията родна – религия българска,

Бог благословил е  по наште земи:

до хляба и ножа павурчето пълно е

от  каната с вино наливат моми…

 

Но аз се отплеснах приятно с фолклора.

Въпросът не е за ракията ваша и моя.

Живеем и страдаме с цялата флора.

И губим животи наяве – не на теория.

 

−Фолклор и отминало − ще ми речеш:

−Животът сегашен − ще кажа, −е химия жива.

И аз се застъпвам за всяко дръвче,

отново се връщам до крушата дива

 

Днес  плодче самотно и сухо на дървото видях….

За питомното в нас, човеците, хваща ме страх!

Години  живяхме в сън, без да я слушаме:

Природата-майка не трае – обира си крушите!

 

 

 

 

 

 

ЛАЛКА ПАВЛОВА

 

ЦЕНТОН

По Пейо Яворов

 

От заник слънце озарени пак над нас

надигат се вълни като влечуги –

живот и смърт се разминават всеки час

посред печални бледи теменуги…

 

Но кой ще назове честта и кой позора,

когато те зове смъртта като кръщене?

От болката когато мътен стане взора

и млъкне всеки шум, а тишината стене?

 

По стъпките ни вредом никне жълта злоба –

свръхземните въпроси никой век не разреши.

А ни преследва нощем яростна прокоба

и няма кой – ни майка, ни любима – да ни утеши.

 

Продавана за дребен грош – злочестата родина

мълчи до днес и дума не ѝ теква

дори над бездна, зинала като камина,

за клетва, за най-ужасна клетва.

 

След пепелта на всички истини-лъжи

копнея днеска аз за мир небесен –

да идем с тебе двама там в зори,

да идем двама с тебе, моя песен.

 

 

 

 

 

 

ЛЕВЕНА ФИЛЧЕВА

 

АКВАРЕЛ

 

Две жени помня в живота си –

казва човекът, който твърди,

че е най-големият женкар на света.

Ти си третата – надява се да му повярвам

и флиртува с небето в очите си.

 

Вторият обича жените, но… нека

те си правят труда – споделя с усмивка

и знам,

че ще бъде най-големият мъж на света,

когато срещне жената.

 

Този, за когото меся хляб,

се усмихва, отваря вселената ми

с един-единствен поглед

и ми подарява

невиждан

изгрев на луната.

 

 

 

 

 

ЛЪЧЕЗАР СЕЛЯШКИ

 

ВИДЕНИЕ

 

Пътеката по хълма край морето

ще спре и ще се гмурне поривисто

в лазурния акварел на небето.

Стъпала от сенки на кипариси

изкачва с мен тишината.

Още пазя топлината

от твоите нетърпеливи устни –

трептящото пламъче на живота,

който в мен препуска.

Дано да издържа – до най-високото.

Там с разголени бедра чака лодка.

Ще съм радостният рибар в нея

и хоризонтът ще ни залюлее,

солените весла на ръцете ни

ритмично ще проблясват с крилете

на отдалечаващи се чайки.

 

Изгубен сред пъстрата мозайка

от звуци, цветове и сенки,

отново ще открия себе си

в акварела миниатюрен

на твоите гледци лазурни.

 

 

 

 

МАРИЯ ПАНЧОВСКА

 

ЗАВРЪЩАНЕ ПРЕЗ НОЕМВРИ

 

Пристигнах в този град през есента.

Очаквах от тъгата си прегръдка:

заключена е бащината къща,

пред входната врата растат цветя,

които  никой няма да откъсне,

които никой няма и да стъпче,

пренесъл гняв през прага на дома.

Зазидани са сенките на хората,

които силно исках да познавам,

а те безизразно ме отминаваха.

… Из улиците тичаха деца

и хвърляха слънца по свечеряване.

Опитах  аз. Но нямаше с кого.

И  нямаше небе да се прицеля.

Живеех във квартала на града

със счупени стрелки за Времето…

Пристигам в този град съвсем сама.

Последните листа от раменете ми

събира  най-грижовният Ноември.

Възкръсвам с всичките си сетива –

душата  ми  намира  облекчение.

 

 

                                     

МАТЕЙ ШОПКИН

ПЕСЕН ЗА СЕПТЕМВРИ

 

 

И ето ме: през времето понесен,

от многоцветни бури озарен,

усещам как у мен се ражда песен,

защото през септември съм роден!

 

Назад остават пролетите сини

и слънчевите огнени лета.

Сега над ниви, дебри и градини

танцува в бавен ритъм есента.

 

И аз на този ритъм се отдавам,

и става млад и радостен светът.

И с непреклонна воля продължавам

да крача по избрания си път.

 

А този път не е посипан с рози,

но извисен над всяка тегоба,

аз ненавиждам мрачните прогнози

и не проклинам своята съдба.

 

Дори когато облаци тъмнеят

или искрят светкавици по мен,

в душата ми вълшебни струни пеят,

защото през септември съм роден!

 

 

 

 

МИХАИЛ ГРИГОРОВ

 

КАК СЕ ОБРАЗУВАТ ЧЕРНИТЕ

ДУПКИ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА

 

Един голям любовен взрив –

пространство-времето се слиса

и орбитите изкриви

на две души… Така ги вписа

насред вселенския безкрай

в междупланетно положение.

Изчезна земният кошмар,

повя космичен вятър нежно…

Дори във вечната вселена

не винаги протичат вечно

любовните процеси – тленни,

защото те са си човешки.

Последва взрив, ала обратен,

известен е като имплозия…

Тъй по космически съдбата

затри любовната хармония.

Остана тъмната материя…

Енергията тъмна всмука

докрай любовната феерия

и я превърна в черна дупка…

 

 

 

 

 

НАДЯ ПОПОВА

КЪМ СЪДБАТА

                          

Когато ни преследваше Съдбата
тъй както някой луд с бръснач в ръка.
Арсений Тарковски

Е, настигна ни. И ме посече.

Оттогава така живея –
между ада и рая млечен,
скрила белезите от нея
под безгрижната ярка дреха,
зад усмивка
и таен въздъх…

 

Знам цената – каква утеха! –
на животеца, паднал възнак,
на куража си с крак ампутиран,
който мъчи се да танцува…

 

Нека да е с отрова потира!
А бръсначът ти май не струва.

 

 

 

НЕЛИ ГОРАНОВА

ПОНЯКОГА

 

Понякога успявам да забравя.
Донякъде… усещам, че съм жива,
когато тичам боса по брега
и радост на вълни не ме залива,
когато заблести след дъжд дъга
и чувство на възторг
не ме обзема,
когато видя падаща звезда –
отчаяна от срива на вселената,

когато не сънувам, че летя,
а само падам срамно унизена,
когато не проронвам и сълза,
че няма път, по който да поема…
Тогава те забравям и мълча
и мога с лекота и без съмнение
на всеки  всичко лошо да простя,
но не  и че не си до мене…

 

 

 

ПЕТЯ ЦОЛОВА

 

СПОМЕН ЗА ДЪЖДА

 

Сгъвам чадъра и тръгвам сама под дъжда.

Нека се стича той, както веднъж в детството –

по косите ми, по лицето ми и по дрехите,

а аз, събула сандалите и ръце широко разперила

като криле, възторжено да крещя: „Дай, Боже, дъжд!“

Да повтарям тези думи, чути от големите, угрижени хора

и без да зная защо, мокра до кости да ликувам,

сякаш сляла се с нещо голямо – и страшно, и сладко –

за което думите не намирах – нали още не знаех нищо,

нито за вечността, нито за краткостта на живота едничък.

Нищо още не знаех и за тъгата, и за несправедливостта.

Нямаше още какво прегоряло да отмива дъжда от душата ми,

нали не познавах още и нестинарската свята жарава на любовта.

Заради този възторжен дъжд, който тогава се настани

и остана в душата ми, и до днес ми се иска

да разпервам ръце под дъждовните капки

и за многото, вече изпитано, и за малкото,

неизпитано, оставащо ми все още,

на Небето да благодаря – щастливо-мокра до кости.

 

 

 

СВЕТОЗАР АВРАМОВ

 

ИНФАРКТ

 

Към моята Голгота ли поемам –

на крачка от самата смърт?

Ще ми даде ли Господ време

с любов да ви прегърна?

 

Животът ми премина тихо –

далече от амбиции за слава.

Живях със стенещите стихове

на Дебелянов и на Яворов…

 

Сега се взирам в далнината –

смирено дните преосмислям.

Животът на поетите е кратък.

Като един инфарктен изстрел.

 

 

 

 

ТОДОР КАРАКАШЕВ

СТРАХ  ОТ  ПОДОБИЕ

 

 Родина.

Какво – родина?

Колко от нея остана?

Храна за митове.

От наши и чужди ругана.

Спомен за спомени.

И едно съкровище златно,

(ако не са продали и него…)

Добра за лошите и обратно.

И кой да каже – мащеха

или майка любима –

тя си кротува в атласа,

но дали още я има:

не на мечтите, не на знамената

и строфите –

България, дето бърка

на Европа по кофите,

дето мисли, че мисли,

но в страдания кански

като майчица бди

над съня на юнака балкански.

 

И след толкова много

лъжи, гняв и тревога

ни остана да се уповаваме

вече само на Бога

и пак да чакаме избавление

от съдбата нелека.

Последният път

траеше цели пет века.

 

 

ЮЛИЯ ПИСКУЛИЙСКА

С ПРЕВЪРЗАНИ ОЧИ

 

С превързани очи осмислям цветовете,

разцъфнали и полудели лете,

камбанките звънят с мастиленото синьо,

божурът ален – с цвят на първо вино,

притихнала върба коси зелени сплита,

върхът на бора смее се, небето рита

и виждам ягодите как узряват сочно

и знам къде са точиците точно,

а камъните мокри на река прозрачна

припламват с блясъци зелени в здрача

и розите, накацали на храста розов

нашепват нещо на ластуна лозов…

Тревите в неподстригани поляни пеят

и ветрове в брезата-зебра веят…

В дъха на тая приказка, цъфтяща лудо,

аз знам – превръзката ми е заблуда,

защото зрящите очи са брали цвете

от пролетите крехки – в есента и лете –

и не по аромата са познали кой е

на дивите поляни песнопоя…

С превързани очи осмислям световете,

на вързаното в клонка – всяко цвете,

защото недалеч от мен се движи

бастунът му – в неравни плочи стриже

и спират двама до цикламеното ярко

на здравеца, поникнал под лъчите жарки…

две неподвижни статуи сред аромата

на здравец – рожба цветна на земята…

Незрящата ръцете си протяга леко

и с пръсти търси там листенце меко.

Ще го докосне, знае, че е то зелено.

Но моето сърце мълчи – смутено.

С превързани очи осмислям радост древна,

че виждам синьо, алено… да ревна…

да виждам сълзите как капят върху цвете…

Великденският шарен свят за мене свети…