Скъпи дами, вие сте по-красивата и по-нежна част на Съюза на българските писатели. Приемете от нас, колегите ви, сърдечни пожелания послучай празника! Бъдете все така вдъхновени и прекрасни!
Честит празник!
АНЕЛИЯ ГЕШЕВА
***
Ти ли си онази светлокосата,
дето срещнах преди сто години?
Яздеше нощта, премина моста,
после през сърцето ми премина.
Ти ли си оная, дето в зноя
мъжките ми сънища прекъсна
и разбрах, че няма да си моя,
и разбрах, че съм те срещнал късно.
Гордостта ми бе така тръпчива,
схванаха се устните ми. Чудо –
докато те гледах как заспиваш,
проумях какво е да си буден.
Чаках да започне да те носи
лекичко съня ти (не към мене)
и каквато беше светлокоса,
ставаше отлично за мишена.
Да, убих те! Преди сто години.
Днес над оня мост расте гора.
Любовта е хубава причина.
Мъчно ми е, че не го разбра.
АСЯ ГРИГОРОВА
ЧЕРНИЯТ КЛОН
Изплаках насън за далечните дни.
Сърцето изплака, приятели мои –
в ония години у мен се вклини
неясно блаженство. Тревожен покой.
Тогава в страната на вашта любов
бях първи министър, макар и неук.
Хвърчах над земята в живота си нов
с вълшебните чехли на Малкия Мук.
Днес всички обични са вече далеч –
през земни морета, подземни реки.
Духът, оцелял в ежедневната сеч,
сега би преплувал по-лесно през Стикс.
Неведоми мои, добри същества,
знам, знам, че ме чувате в глухия сън!
Целувам душите ви с хладна уста
и виждам в почуда – напъпват листа
по черния клон на надеждата вън.
ВАНЯ ДУШЕВА
***
Колко дълго не съм поглеждала небето –
тази синева, пътуваща нанякъде,
в която да се гмурна,
да забравя…
А то…
Бод след бод
иглата ме съшива
и става все по-тесен
отворът на деня.
Затъжена съм за тревата
и за птиците,
за камъче от някой изрисувано.
Поспрях се най-после мъничко,
за да се огледам в живота,
в лазура, тъй свободен от посоките
и в онази капчица от светлина,
проблясваща от върха на ореховото листо.
Видях.
Очите ми – обеднели.
ВАЛЕНТИНА АТАНАСОВА
ЗАКЪСНЯЛО ПРИЗНАНИЕ
Аз ще заслужа твоето доверие,
усмивката ти топла ще заслужа.
Поспри за миг в очите ми зелени –
сега от всичко ти си ми най-нужен!
Безброй лица вината има, зная,
но погледа невярващ ще избистря
и тъжните очи ще прилаская,
защото искам в тях да се пречистя.
Защото зная как си ме очаквал
във нощите, изпълнени с тревога.
Животът като валяк тъй ме смачка,
че да живея само с тебе мога.
Преминаха фаталните ми страсти,
отнесе ги далечен бесен вихър.
Над мене можеш само ти да властваш.
Обичам те – добър и зъл, и сприхав.
Такъв, какъвто си сега, те искам!
Разбрах – в живота ми не може никой
да се намесва, да ми бъде близък
от тебе повече. Но как да свикна?
ДИАНА ДИМИХ
ПЪТ СВЕТЛИНЕН
Ще отлетя невидима оттук.
Дали ще знам при вас какво е?
Но сигурно,
в незнаен час,
на моя син в слуха
на пръсти ще прииждам.
Ще мълвя ненадейно,
родно и топло.
В шепа пренесено въгленче
от моето детство,
в него оставям
слова да горят.
През безброй поколения.
Малка звездица, угаснала кротко,
в пътя светлинен сияла,
в звук ще се роня
и ще отеквам
в скъпите,
древните думи.
ДИАНА ПАВЛОВА
***
ТАКА се спече брегът
притъмня
небето се сцепи и плисна
завъртоли и пясък
черупки от миди
водорасли и риби опашки
сред сребърни водни игли
сякаш нанизва миражите мои
дълбокият ден
после окичи древния фар единак
заблестях
и какво че мелтема се гърчи
и оплита от зной
подобно видим някога змей
в неведоми пътища
и разкъсват бисер огърлия
вятърни мъртви вълни
изумрудът мрачнее и ливва
преобърнато дъно
и вече прозрачен от хлад
от раковината се изхлузва надясно
синият рак
а щом звънна последната капка
забравена и сред пукот
от морски звезди и рапани
аз разбрах че ме гледа
най-самотната в целия космос
възторжено светла
супер луна
КЕРКА ХУБЕНОВА
ПРИЯТЕЛИ
Аз не вярвам в женското приятелство.
Вярвам само в мъжките момчета.
Моята любов към тях е братство,
тяхната към мене е човечност.
Мога с тях да пия и да пея.
Цяла нощ по покриви да ходя,
в огъня да стъпвам, да живея
грешно за порядъчните хора.
Мога кръв от себе си да давам,
тяхната във мене да приемам.
Казаната дума – хвърлен камък
ще убие всичките съмнения
в нашето приятелство. Момчета,
хляба си да разделим по равно.
Да сте живи! Все така небето
в женската и мъжката държава
да прелива и да ви обрича
на любов със мъжкото момиче!
ЛАЛКА ПАВЛОВА
АРАХАНГЕЛОВ ДЕН
Благодаря на Ангелите,
в душата ми засели семената
за добро и красота,
очите ми отворили за багрите
на всичките сезони земни,
научили ме да усещам нежността
на всеки звук
от музиката на Вивалди…
Благодаря на Демоните днес,
които дните ми жигосаха
с полулюбов, полуприятелства
и полуистини.
Сърцето ми които нараниха
с най-страшното отсъствие…
Благодаря ви, мои Демони!
Без вас навярно нямаше да оценя
на ангелите земни обичта.
ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА
КОГА
Късният есенен обир
завърши.
Сама съм сред голите буки и ясени.
Не тъгувай, си казвам.
Нищо не е загубено,
това не е краят.
Зеления пламък е жив,
диша в дълбоките корени.
Всички пият надежда,
чакат чудото
Пролет.
А нашата страна обрулена,
оголена, ограбена,
съсипана, почерняла от мъка,
с нея ще стане ли същото чудо?
Ще възкръсне ли
нейната сила и слава?
Ще светне ли лъч от надежда?
Ще стане ли чудо?
В коя пролет?
Кога?
МАРИЯ НИКОЛОВА
КЪЩА ОТ ДЪЖДА
Аз винаги танцувам под дъжда.
Спасява ме от както съм родена.
Дали е палещ, драскаш, изведнъж
танцувам аз на неговата сцена.
И всичко блесна в градския пейзаж.
Избистри сетивата до кристални.
Край люляци до съмналия плаж
изми калта на пътищата кални.
И пак вали, зашива без игла
на въздуха раздраните джобове.
Вали дъждът, сред бухнала мъгла.
А ние с теб изграждаме основи
от болката на раните без глас.
От огъня на топлото ни тяло.
Вали дъждът, набира власт –
душите ни избистря ги до бяло.
МАГДАЛЕНА ШУМАРОВА
МИЛОСТ
Дай път на безпътните, дай им ложе,
дай на отчаяните виделина,
пусни ги в светилището си божие
да докоснат сводовете без дъна…
Налей във съда на сърцата им братство,
за всеки по шепа залязващо слънце –
като човешкото кратко щастие,
голямо, колкото житено зрънце…
И на всеки по едно бяло камъче дай –
да съдят по соломоновски справедливо:
за невинност – бял камък като кравай,
и черен – за тези, дето убиват!
Дай кураж на злочестите и осмяните,
дай утеха на умиращите без светлина,
издръжливост за непокорните бранници,
дай на мъртвите тишина.
Запрати своя катранен камък
по мъчителите, които душите връзват,
и сравни със земята всеки разблуден замък,
зидан с чужда пот и кръв, и сълзи.
Но не спускай кепенците и завесата:
виж сърцата на мъртвите заглъхнали госпъли,
на разкаяните, съкрушените… на поетесите…
Милост и за молителя на милост, Господи!
МАРГАРИТА ПЕТКОВА
***
Нямам нерви за дълги любови,
а кратките – не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това Обичам те?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Уверявам те – много пъти
са ме лъгали. И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,
че всичко е само временно.
А аз – най-временната от всичко.
Най-кратката. Невъзможната.
Лесни любови – не ми приличат.
А трудната – ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре – да живее рискът!
Хайде сега – отведи ме оттука!
Ако ти стиска.
РОЗА БОЯНОВА
ТЪГАТА ИМА СМИСЪЛ ВИНАГИ
А радостта тъй дълго търси основанията си…
Животът се натрапва,
трупа символи,
реди смирение подир смирение
и тон след тон –
отеква музиката му велика
в храма,
в който се родихме,
сега се молим,
а след време ще заспим.
Тъгата има смисъл винаги.
И траурната дреха й отива,
избелва отчаяние ръцете,
а погледът –
избистрен от сълзи –
навън изтича.
Там няколко надежди го очакват,
в праха петичките им боси
чертаят смешни знаци
(рисунките на бедността),
без да разбират тъжния им смисъл.
НАДЯ ПОПОВА
ПРИСМЕХУЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Изгърмяла съм си вече патроните.
Изпушила съм си цигарите.
Изпяла съм си песента
и така нататък…
(Колко ли ще зарадвам с това признание
една луда,
която ми прави заклинания за смърт?)
Оттече се златната ми река без остатък.
Брегът е ронлив, хоризонтът – стъклено-твърд.
А люляците цъфтят в запролетена София,
в клоните се въззема възторжено чик-чирик.
(Един приятел ми препоръча
да препрочитам великите философи,
но в мен се е вселил непоправим агностик.)
И понеже съм гърмян заек,
заобикалям капаните.
И защото съм жилав стрък –
възраждам се с пролетта.
Таласъмите предупреждавам:
Не разчитайте да ме хванете!
Ще прекрача когато ме викнат
Онази Врата.
НЕЛИ ДЕЧЕВА
ЖАЖДА
На Валя и сина ми
Мигът – от тези, дълги цяла вечер,
бе странен. Бе увиснало небето
и някъде в мастилената вечност
припламваха Халееви комети,
и тъмни предсказания в тревите
нашепваха загадки страховити.
Гореше бавно въгленът на юли
и косовете, чули-недочули,
разнасяха бъбриво из лозята
вестта за нашето последно лято.
А аз стоях безсилна сред всемира
и гледах в нас как любовта умира,
как се смалява нейната държава
и как накрая нищо не остава –
не знаех как без нея ще живея,
но знаех, че светът ще оцелее,
защото просто някъде я има –
където двама искат да са трима
и ще лежат замаяни в тревите,
и нежността телата им ще сплита,
а във вълшебното небе ще свети
над тях една-единствена комета
и никога не ще ги стигне вече
мигът – от тези, дълги цяла вечност.
СВЕТЛАНА ЙОНКОВА
БЕЗВРЕМИЕ
Когато времето заспива, в пръстта животът се събужда:
започват мъртвите да стават от ледените си легла –
и цялата им жива болка, довчера ничия и чужда,
нахлува в крехката ни съвест като неканена мъгла.
Когато времето заспива, в пръстта животът продължава:
набъбват в мрака семената и мъдро чакат пролетта…
А горе времето е спряло. И колко късно осъзнава
човек, че времето убито побратимява със смъртта.
СТОЯНКА БОЯНОВА
ВАРИАЦИИ ПО ЗДРАЧ
Във вечерна позлата
притичваше реката
с хлапашки весел нрав.
Отсенки виолетови
разливаше небето
от слънчевата сплав.
В миг роза вдъхновена
уханна и червена
открихме да цъфти.
Под цъфналата арка
ухаеща и жарка
се спряхме аз и ти.
Пред нас дъга проблесна
и земна, и небесна
сред весел птичи грак.
Как нежно ме целуна
в нощта ефирно-лунна,
когато падна мрак.
ЮЛИЯ ПИСКУЛИЙСКА
ГОСПОДИ!
Господи, нищо не ми отказа!
Бях обичана – и обичах,
станах майка – с екстаза
на водопад, който се стича,
който слиза от връх забулен
и се усмихва в ливада,
до огъня с млечния кулен .
и до мене – такава млада…
Господи, нищо не ми отказа –
и обида, и сълзица,
и силата хитреца да мразя
и да вярвам, че съм птица.
Да видя на прилива жаждата
и на отлива пясъка,
три пъти да съм раждала
на тая болка с блясъка.
Господи, нищо не ми отказа –
ни плодове, ни костилки.
Погали ме –и ме наказа.
Пих отрова. Спасявах се с билки.
Господи, нищо не ми отказа,
бях обичана и още обичам.
Закичена с тъгата – а и с екстаза –
нищо сторено аз не отричам.
