search
top

ЧАВДАР ТЕПЕШАНОВ /СТИХОТВОРЕНИЯ

СПАСЕНИЕ

 

Каква е тая моя орисия?

Какъв е този жребий мой, проклет?

С душа на нестинар – да газя лед!

Пиян да съм, а всъщност да не пия!

И да не знам – кого в кръвта си крия,

един бохем или един аскет?

 

Щастливец ли съм? Или съм несретник?

Какво ми липсва още в този свят?

На радост и на мъка пребогат,

аз още чакам знак от ветровете

и още търся в своите куплети

посока, смисъл, истина и цвят…

 

А може би това ме и спасява –

на своя дух да търся целостта

и в пламъците, и във пепелта?

Но две неща, които обясняват

живота ми, завинаги остават:

изкуството и любовта.

 

 

ПОРИВ

 

Да ври кръвта ми млада! Да кипи!

Да бъда все такъв като сега –

да се опивам в мирис на липи.

Да ме разнежва слънчева дъга.

 

Да ме пленяват хубави очи.

Да ми не стига никога любов!

Да не подклаждам гаснещи лъчи,

а всеки идващ зов да бъде нов!

 

В зеленото да търся радостта,

дори и ако то е само мъх…

И все такъв да съм – като сега!

До пулса на последния си дъх!

 

 

 

 

 

ПРОЗРЕНИЕ

 

Разглеждам те и мисля за това,

че в твоите очи не лумва пламък!

За теб тревата просто е… трева,

а оня камък просто си е камък!

 

За теб и тази приказна гора

е място – неприветно и усойно!

Дори зората – бурната зора,

за теб е само съмване спокойно!

 

Появата на слънчевия диск

за теб е просто… идване на ден.

Ти няма да поемеш тоя риск –

да литнеш към небето като мен!

 

Не, ти не си за полет сътворена!

Очите ти са просто… две очи –

красиви, но спокойни и студени,

очи без цветове и без лъчи…

 

 

НЕСТИНАРСКО ХОРО

 

Земице мила, майчице рождена,

кажи ми да се радвам ли, или

да плача за това проникновено

усещане, което в мен всели?

 

Защо, кажи ми, моя път неравен

препречваш пак с такова изпитание?

Защо със обич пак ме приласкаваш,

която е за мене и страдание?

 

Ах, как не искам твоя късен дар!

Макар и да не се съпротивлявам.

Кажи ми как да стана нестинар,

да мога огъня да разгадавам!

 

Но ти мълчиш – жестока и… добра.

Жестока – за това, че ме обричаш!

Добра – защото мене пак избра

да бъда твой, когато ме обичаш.

 

И тръгвам аз в жаравата щастлив…

И болката сърцето ми разкъсва!

Земице мила, колко е красив

лъчът, от който огънят възкръсва!

 

 

 

 

РАНЕНА ТИШИНА

 

И се моля само

тази вечер – тиха, пуста и дълбока,

лъч да ме докосне от звезда висока…

Чуваш ли ме, мамо?

 

С пръст да го опъна

и като от струна – звън да се откъсне…

и погребан спомен с него да възкръсне

във сълза бездънна

 

и неутешима…

Ами тя – сълзата, ако се отрони

и като листото, паднало от клона,

ми предскаже зима?

 

Или капне в рана,

както е солена? Как ще се изправя?

Как ще смогна тази болка да сподавя?

Чуваш ли ме, мамо?

 

Воля и неволя –

лъч ще ме докосне от звезда висока.

В тази вечер тиха, пуста и дълбока…

Чакам. И се моля.

 

 

 

 

ЗАКЛИНАНИЕ

 

Където беше бистър небосклон –

сега е мрачина лилаво-синя.

Където бе порой – сега е тиня.

Където беше смях – сега е стон!

 

Отивай си! Отивам си… Това е…

Цветята са неистински… от мраз.

А ти дори не искаш да признаеш

от гордост, горестта на този час!

 

И друго да ти кажа ми се ще,

събрал в едно и „дявола, и бога”:

Не може ли да бъде вечен огън,

не искам да е огън въобще!

 

 

ЖРЕБИЙ

 

Аз имам ден – голям като харман,

във който свое жито да вършея,

и нощ – без сън, дълбока като храм,

в която да пламтя и леденея.

 

Аз имам дом, и челяд, и жена,

която не по навик да целувам.

Аз имам своя бог и сатана –

на кръст помежду тях да се разпъвам.

 

Аз имам наследени от кръвта

сто гордиеви възли за разплитане!

Най-трудният от всички – любовта,

изпитана и още неизпитана.

 

Това е моят жребий. Но поне

от раните си ще направя броня!

Минутите са бягащи коне

към слънцето. Дали ще го догоня?

 

 

КРИЛА НАД ПЛАМЪЦИ

 

Това е лудост, знам. Това е лудост!

Див огън – ти. А аз съм пеперуда.

Кажи ми ти, защо са ми крилете?!

И те не са ли моите куплети?

 

Летя сега над тебе. Нямам избор.

Усещам как езиците ме близват!

И ето, че изгарям като факла!

Дано да изгоря! Не ме оплаквай!

 

И страшно е сега. И ме боли…

Но в болката е смисълът, нали?

И въпреки това не е ли лудост?

Див огън – и крила на пеперуда!

 

 

 

 

 

ПРЕСЪХНАЛИ ЦВЕТЯ

 

Каквото беше – вече свърши. Толкова…

Ти тръгваш – там. А аз оставам – тук.

Съдбата те е свързала със друг.

А мене ме е свързала със болката.

 

Която ще ми бъде и невеста,

и врачка, и изгора, и сестра.

А ти изчезваш – блясък на искра

в една недопразнувана фиеста.

 

И сам ще допразнувам… Сам – сред вещите,

останали от теб. От любовта…

Сред вазите със сухите цветя

и тихите стенания на свещите.

 

 

 

 

No Responses to “ЧАВДАР ТЕПЕШАНОВ /СТИХОТВОРЕНИЯ”

Trackbacks/Pingbacks

  1. ЧАВДАР ТЕПЕШАНОВ /СТИХОТВОРЕНИЯ – Съюз на Българските Писатели – Списание 33 красиви идеи - […] https://sbp.bg/%d1%87%d0%b0%d0%b2%d0%b4%d0%b0%d1%80-%d1%82%d0%b5%d0%bf%d0%b5%d1%88%d0%b0%d0%bd%d0%be… […]

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top