СПАСЕНИЕ
Каква е тая моя орисия?
Какъв е този жребий мой, проклет?
С душа на нестинар – да газя лед!
Пиян да съм, а всъщност да не пия!
И да не знам – кого в кръвта си крия,
един бохем или един аскет?
Щастливец ли съм? Или съм несретник?
Какво ми липсва още в този свят?
На радост и на мъка пребогат,
аз още чакам знак от ветровете
и още търся в своите куплети
посока, смисъл, истина и цвят…
А може би това ме и спасява –
на своя дух да търся целостта
и в пламъците, и във пепелта?
Но две неща, които обясняват
живота ми, завинаги остават:
изкуството и любовта.
ПОРИВ
Да ври кръвта ми млада! Да кипи!
Да бъда все такъв като сега –
да се опивам в мирис на липи.
Да ме разнежва слънчева дъга.
Да ме пленяват хубави очи.
Да ми не стига никога любов!
Да не подклаждам гаснещи лъчи,
а всеки идващ зов да бъде нов!
В зеленото да търся радостта,
дори и ако то е само мъх…
И все такъв да съм – като сега!
До пулса на последния си дъх!
ПРОЗРЕНИЕ
Разглеждам те и мисля за това,
че в твоите очи не лумва пламък!
За теб тревата просто е… трева,
а оня камък просто си е камък!
За теб и тази приказна гора
е място – неприветно и усойно!
Дори зората – бурната зора,
за теб е само съмване спокойно!
Появата на слънчевия диск
за теб е просто… идване на ден.
Ти няма да поемеш тоя риск –
да литнеш към небето като мен!
Не, ти не си за полет сътворена!
Очите ти са просто… две очи –
красиви, но спокойни и студени,
очи без цветове и без лъчи…
НЕСТИНАРСКО ХОРО
Земице мила, майчице рождена,
кажи ми да се радвам ли, или
да плача за това проникновено
усещане, което в мен всели?
Защо, кажи ми, моя път неравен
препречваш пак с такова изпитание?
Защо със обич пак ме приласкаваш,
която е за мене и страдание?
Ах, как не искам твоя късен дар!
Макар и да не се съпротивлявам.
Кажи ми как да стана нестинар,
да мога огъня да разгадавам!
Но ти мълчиш – жестока и… добра.
Жестока – за това, че ме обричаш!
Добра – защото мене пак избра
да бъда твой, когато ме обичаш.
И тръгвам аз в жаравата щастлив…
И болката сърцето ми разкъсва!
Земице мила, колко е красив
лъчът, от който огънят възкръсва!
РАНЕНА ТИШИНА
И се моля само
тази вечер – тиха, пуста и дълбока,
лъч да ме докосне от звезда висока…
Чуваш ли ме, мамо?
С пръст да го опъна
и като от струна – звън да се откъсне…
и погребан спомен с него да възкръсне
във сълза бездънна
и неутешима…
Ами тя – сълзата, ако се отрони
и като листото, паднало от клона,
ми предскаже зима?
Или капне в рана,
както е солена? Как ще се изправя?
Как ще смогна тази болка да сподавя?
Чуваш ли ме, мамо?
Воля и неволя –
лъч ще ме докосне от звезда висока.
В тази вечер тиха, пуста и дълбока…
Чакам. И се моля.
ЗАКЛИНАНИЕ
Където беше бистър небосклон –
сега е мрачина лилаво-синя.
Където бе порой – сега е тиня.
Където беше смях – сега е стон!
Отивай си! Отивам си… Това е…
Цветята са неистински… от мраз.
А ти дори не искаш да признаеш
от гордост, горестта на този час!
И друго да ти кажа ми се ще,
събрал в едно и „дявола, и бога”:
Не може ли да бъде вечен огън,
не искам да е огън въобще!
ЖРЕБИЙ
Аз имам ден – голям като харман,
във който свое жито да вършея,
и нощ – без сън, дълбока като храм,
в която да пламтя и леденея.
Аз имам дом, и челяд, и жена,
която не по навик да целувам.
Аз имам своя бог и сатана –
на кръст помежду тях да се разпъвам.
Аз имам наследени от кръвта
сто гордиеви възли за разплитане!
Най-трудният от всички – любовта,
изпитана и още неизпитана.
Това е моят жребий. Но поне
от раните си ще направя броня!
Минутите са бягащи коне
към слънцето. Дали ще го догоня?
КРИЛА НАД ПЛАМЪЦИ
Това е лудост, знам. Това е лудост!
Див огън – ти. А аз съм пеперуда.
Кажи ми ти, защо са ми крилете?!
И те не са ли моите куплети?
Летя сега над тебе. Нямам избор.
Усещам как езиците ме близват!
И ето, че изгарям като факла!
Дано да изгоря! Не ме оплаквай!
И страшно е сега. И ме боли…
Но в болката е смисълът, нали?
И въпреки това не е ли лудост?
Див огън – и крила на пеперуда!
ПРЕСЪХНАЛИ ЦВЕТЯ
Каквото беше – вече свърши. Толкова…
Ти тръгваш – там. А аз оставам – тук.
Съдбата те е свързала със друг.
А мене ме е свързала със болката.
Която ще ми бъде и невеста,
и врачка, и изгора, и сестра.
А ти изчезваш – блясък на искра
в една недопразнувана фиеста.
И сам ще допразнувам… Сам – сред вещите,
останали от теб. От любовта…
Сред вазите със сухите цветя
и тихите стенания на свещите.
