(от стихосбирката „Музеят на живота“ изд. „Богианна“, С., 2025)
***
От раждането си
се лутаме в музея на живота.
И всеки ден е артефакт.
Подреждаме го
в хранилище на спомени.
Сърцето е куратор,
който надписва прилежно
всеки миг.
Стоножките на дните
и пеперудите на нощите
се шляят между витрини,
в които посетителите
оглеждат
любопитните си лица,
изкривили болката в усмивка.
Но аз не съм упомената
в надписите.
Аз съм в междуредията,
в препинателните знаци,
в една измислена от мене азбука,
с която разумът изпраща кратки фрази на сърцето
и то обърква скороговорката
на обясненията.
Постепенно лицето ми се оплита
в изкусните лъжи на паяците –
единствени екскурзоводи.
***
В навечерието на есента
люлеех детето си в скути.
Постепенно се развиделяваше.
В една лятна утрин
детето го нямаше,
нямаше я и болката.
После много утрини идваха
като закъснели пътници
в мотелска стая край пътя.
Остана ми в сумрака на бъдещите години
да люлея спомена.
И да посрещна залеза.
***
За века ми е думата…
От гледна точка на историята
/ако тя има една такава/,
той е още дете, сучещо от вселената.
Обеща ни края на света
и отново войни, епидемии, омраза…
Земята вече едва ни издържа
като необезпаразитено животно,
което отръсква козина
и си ближе паразитите.
Сезоните, които бяха самотни цветя,
вече танцуват по двойки
и любовта им не ражда, а убива.
Времето гълта сълзите си навътре
и с тях засмуква морета
и самотни кораби с разкъсани платна.
Стигнахме до горе – сами и обречени –
видяхме, че бог го няма там
и пътят надолу, към нас самите,
към разбитите ни сърца, ни плаши,
защото в нас е тъмно и непознато.
Бъбрим за човечност – лицето на една и съща ярост.
Кълнем се в родината – а родината
е спомени от робство и хайдушко самохвалство.
За века ми е думата…
Той дойде и изпълнява обещаното,
а ние разбираме полека,
че още не сме пораснали,
за да му се опълчим.
Минаваме през него бавно и протяжно
като някой, който отдалече идва
и вече няма надежда,
че ще пристигне на точното място.
РЕКВИЕМ
В иконата се отразява
далечната душа на църквата.
Богородица не държи младенеца,
а комат хляб и чаша вино.
Неговото тяло и Неговата кръв
ронят трохи и капят
по дъсчения под, застлан
с килим от стъпки и колена,
извезан с прошепнати молитви.
Иконата плаче с восъчни сълзи
по 40 стотинки едната.
В очите ѝ се отразява
животът на еднодневките,
които не успяват дори да се помолят
за един миг светлина,
за една глътка въздух,
за една капка любов,
преди мракът да ги залепи за устните ѝ.
А тя с досада да мигне с клепачи
и да подари телата им на свещите.
После да изпие виното
и с трохите да нахрани мравките –
единствените живи обитатели
на вярата..
***
Истината за теб
е като падащо лято
в един септемврийски ден.
Лятото с очи от кестени
и косии от прежълтели листа,
се търкаля бавно
по склона на спомена
за своето минало.
И както бавно се свлича
и изчезва лятото,
в хиляди дребни камъчета
се натрошава,
така и истината за теб
се разтваря полека
в малки измами,
лъжи с лисичи опашки
и дребнотемие.
Опитвам се да уловя
блясъка в очите ѝ.
Да ме топли в неумолимата зима.
Ала тя е недоразказана приказка,
прашасала книга
с недочетени страници.
***
Поетът и читателят
са клоун и ездач на бикове.
А между тях арена,
на която биковете
пробождат безжалостно
презрели плодове,
усмихнати широко.
ЛЮБОВ
Под един покрив
лежим в различни постели,
ядем от двата края на масата,
дуелирайки се с вилици и ножове.
Казваме си „наздраве“
с различни питиета.
Лягаме в двете половини на леглото
и сънуваме различни сънища.
Две успоредни релси
на една гара
търсят безкрая, в който да се приютят.
Всичко да започне отначало,
като за първи път да се целунем,
като за последно да се прегърнем.
В срещи и раздели да огледаме
изнурените си лица.
Времето да завъртим наобратно
и да отгледаме това,
което милостиво ни остави живи.
Топли купчинки пепел
в едно огнище.
Под един покрив.
***
Времето е като обувките –
някому са удобни,
някой се оплаква,
че му стискат…
Но поетът е щастлив,
защото сърцето му е босоного.
