Нашият дом бе хвърлен в една долина, обрасла с трева и тополи. Вехтееше недалеч от София, но въпреки близостта му до столицата за него се сещаха рядко – и от Социални грижи, и бездетни родители. А как се радвахме при появата на непознати хора – от познатите знаехме какво можехме да очакваме. Втурвахме се към гостите, чак крачетата си ще изпотрошим. И в надпревара се хвалехме: „Аз мога да чета!“, „Аз мога и да пиша!“, „Аз пък никога не правя бели“, „Аз мога и да не ям цяла седмица“… Лъжехме на поразия. Лъжехме безсрамно и се умилквахме около някоя красива рокля, но и съзнавахме, че жената ще хареса само едно от нас.
Бях хубавичка според сестрите и лелките и при мене спираха повечето кандидатки за майки. Оглеждаха ме от горе до долу и обратно; караха ме да клякам, да подскачам, да пея, да рецитирам… Понякога показвах и рисунките си, ала винаги изтърсвах по някоя мръсотия и накрая късметът ми – тази бучка захар – се стопяваше в чужда чаша.
Повечето кандидатки (защо казвам повечето, когато кандидатките бяха толкова малко!) предпочитаха непораслите, за да нямат усложнения със спомените им, но някои проявяваха интерес и към нас, по-големите, защото бяхме отгледани. Какво по-добро от отгледано дете!
Веднъж слънцето, колкото и далечно да беше, слезе и при мене. Жарка целувка по бузите, нежна милувка по косиците, доколкото ги имах, и няколко нечувани дотогава думи: „Мила Ивичка, ела да те прегърна!“ Слънцето, превърнало се в една красива жена, облечена в искряща жълта рокля, протягаше към мене ръце. Изтръпнала от радост, аз се хвърлих на шията Ј: „Ма… Ще ми станеш ли майка?“
Мъжът до нея веднага отвърна: „Разбира се, Ивичка!“
„Мамо, татко… Мамо, татко… – повтарях като побъркана и подскачах на място. – Ура! Най-после си намерих мама и татко!“
Те ме гледаха с недоумение – още малко щуротии и щях да ги откажа от благородното им намерение.
„Значи ме вземате? – все още не ми се вярваше. – Но аз говоря и мръсни думи“ – реших да започнем на чисто.
И двамата кимнаха: знаели.
Всичко в този ден беше толкова невероятно – други, щом чуеха началото на поредния виц, веднага ме отпращаха да си играя под тополите. По-късно щях да разбера, че не думите мърсят хората, а хората – думите. И нещо още щях да проумея: невинността има най-висока човешка цена. И още колко неща от живота щях да науча, но по-късно… Не е подреден правилно животът – всичко върви след мене. И ми напомня, че съм изпуснала момента, че съм офсайд, както казва Бастуна. Онзи незабравим момент на осиновяването ми обаче бях хванала здраво – с две ръце.
Имаха бяла кола и можете да си представите колко горда се почувствах на седалката зад тях, почти между тях. Мама се пресегна и обхвана кръстчето ми, а баща ми щастливо гледаше пътя – да не сгази нещо тъкмо в този ден. Радиото свиреше една нежна мелодия, още я помня: тари-ра-раа! Улиците, по които летяхме, бяха чисти и светли, макар и без тополи. Навярно и аз съм била красива с оная радост в очите. Ощипах се няколко пъти – да проверя не сънувам ли. Дръпнах силно и двете си уши, заболяха ме! Значи всичко беше вярно! Ех, какъв ден!
Бялата кола навлизаше в центъра на града и понамали скоростта си. Мелодията обаче продължаваше да се лее все така красива и нежна. Татко продължаваше да върти волана и блажено да се усмихва на всичко пред нас. А мама гледаше с красивите си очи хората по тротоарите. Те също гледаха мама, защото, облечена в жълтата си рокля, тя светеше. Неслучайно я сравних със слънцето.
Спряхме пред една кооперация с градинка отпред. Десетина стъпала и ето ни на втория етаж, мама отключи и влязохме в широк и красив апартамент с много огледала. И в антрето, и в хола, и в спалнята – по всички стени имаше огледала! И всичките в златни рамки.
Най-напред ме нахраниха. Какво ли не сложиха на масата, но от щастие нищо не можах да хапна. После си поговорихме за онова, което предстоеше на нас – тримата от семейство Кирови. Едва ли нещо помня – бях опиянена.
Закачиха на врата ми златен медальон – ключ от външната врата, и ми поръчаха да внимавам, защото напоследък плъзнали „специалисти по златото“. Не разбрах за какви специалисти говореха, защото все още бях невежо голишарче, на всичкото отгоре щуро от радост. Завъртях се на пета – истински пумпал. А в главицата ми – бели облаци, пухкави, чак къдрави; в душата ми – захар. Цялото небе беше от захарен памук!
Колко време съм се въртяла, не помня, но добре помня, че татко запали камината, защото навън заваляло, а мама не понасяше влагата. Ние от Домовете понасяме и влага, и суша, и студ, и пек…
„Ела в скута ми!“ – рече татко и ме взе. Бях лека като перушинка.
„Виж, огънят танцува, татко! – добавих още захар в душицата на голишарчето. – Как топло танцува!“
Заплаках от радост и от глупост.
„Поплачи си! – каза татко и ми избърса нослето. – Поплачи си и ще ти мине.“
Мина ми – сълзите от радост съхнат бързо – и той ме притисна до гърдите си. Изгубих се цялата.
„Много е хубаво у вас, татко!“
„У нас, Ивичка, у нас.“
„У нас, татко. Чак ме е страх…“
Той се засмя.
Мама се загърна в одеяло от камилска вълна, така каза, и опъна крака до жаравата.
„Замириса на свинска пържола!“ – извиках, защото си спомних онази Нова година, когато за първи и последен път ни сервираха пържоли на скара. Повод да разкажа онзи виц за пържолата и жената… Колко вицове знаеха лелките!
Татко се засмя, а мама се намръщи. А я бях предупредила!
„Мамо, мога ли да се изкъпя със сапун?“
Тя подскочи и изпусна камилското одеяло, което на минутата изгоря. Нямах възможност да кажа на какво ми замириса, защото жената изпищя и татко се втурна към нея.
„Дреболия, мила! – подкрепи я той и с думи. – Имаме още пет такива. Струва ли си да се ядосваш, като ще ти мине.“
Успокоиха се и отново насочиха вниманието си към мене: бяха изненадани, че в Дома сме се къпали без сапун. Те не подозираха, че там лелките крадяха всичко. Трябваше да им разкажа как се ругаехме едно друго: „Хей, крадло, дай бурканчето.“ Крадлата не беше по-голяма от бурканчето, но…
„Защо скри маслото в гащичките си?“
Обвиненото дете нямаше гащички.
„Къде подяна хляба?“
Изяло го беше. Но веднъж видяхме как една голяма ръка се протегна към нашите тънки филийки и разбрахме всичко. По-добре да не бяхме видели – такъв бой ядохме!
По-добре да не бях се къпала в тази блестяща розова баня, пълна с най-чупливите неща в света! Най-чупливите неща, разбира се, са огледалата. А в банята на семейство Кирови имаше три. Но всичко по реда си.
Огледах се в цял ръст. Никога до този ден не бях се виждала от главата – та чак до пръстите на краката. Момичето отсреща ми изглеждаше красиво. Височко за годините и стройно, главата му хубава, очите – да не говорим! Зелени като на коте. Брадичката му малка и леко вдлъбната. Шията – дълга и права. Раменете – остри. Бях гладна, невероятно гладна. Ребрата – едно, две, три… Всичките си бяха на мястото. Стомах и корем липсваха – дали червата ми бяха изсъхнали като за луканка. Краката ми бяха тънки, но прави.
„Как съм могла да се родя толкова хубава!“ – проговорих. И помислих за жената, която ме е родила. Смътно си спомнях едно лице, което първо се надвеси над мен. Била акушерката. Пожелала да ме осинови още като бебе, но мъжът Ј не искал в дома си „копелета разни“.
Огледалото отпред показваше всичко отпред, онова отзад пък показваше всичко, което е отзад, че и нещо повече. Обърнах се. Още не знаех, че на този свят има и закон на отражението. Колко глупаво беше голишарчето тогава! Пък и по-късно… Пипнах огледалото пред себе си и се обърнах – да видя какво показваше онова отзад. Същото показваше, но там бях двойна и малко обърната встрани.
(Зная, това са незначителни подробности от играта ми със спомена за детството, но за мен те имат значима цена. Нека знаете как са изглеждали!)
Започнах да си играя с умножената си физиономия, забравила за какво бях в банята. В огледалата блестяха не само очите ми, но и лампите – една, две, три… Не бяха ли много за една баня! И плочките блестяха. И бръснарските принадлежности, чието предназначение тогава не знаех. И синджирчето, което висеше край тоалетното казанче… Сякаш и то беше златно. (За тоалетните в Дома няма да отварям дума!)
Стоях зашеметена от чистотата и блясъка, когато ненадейно подът се разтресе и стените започнаха да се блъскат една о друга. Политнах напред и огледалото пред лицето ми „хрус-хрус“. Сякаш бе парче лед между зъбите ми. Политнах назад – и другото огледало се срина на ситни парченца. Златното синджирче ме удари по врата – покана за игра навярно. Вратата за миг се отвори, показа се една въздишка и отново се затвори. Този път с трясък. Синджирчето отново ме удари. Играта загрубяваше. Лампите примигнаха и вкупом угаснаха. И отново онова „хрус-хрус“. В ходилата ми се забодоха стотици игли. Такава игра не беше ме сполетявала. Естествено – не знаех правилата Ј. Залитах, падах, изправях се, но хич не се сещах да напусна банята. В Дома никога не изоставахме самоволно игрите, колкото и жестоки да бяха понякога. Макар и затворена, чух викове, топуркане, бръмчене на автомобили. После настъпи тишина. И лампите отново светнаха.
Огледах наоколо – от блясъка не бе останало нищо. Трите огледала – стотици зъба на пода – бяха готови да оръфат тънките ми крачка и ако не бяха джапанките… Само едно триъгълно парче още стоеше на стената, поддържано от винтче. Златно трябва да беше това винтче. Та огледалното парче ми напомни Дома и бях готова да срещна лицето на баба Труфла, вдигнала ръка да ме перне по задника – подсещане, че минутите за хигиена са изтекли в канала. (Баба Труфла е персонаж от приказката, която често ни разказваше леля Евдокия, когато дежуреше нощна смяна. Жената знаеше само една приказка, но не се скъпеше да ни я разказва. Всички деца в Дома, дори пеленачетата, познавахме ужасните постъпки на злата баба. По-късно разбрах, че баба Труфла е преиначената баба Яга.)
Не, не бях в Дома. Бях в банята на приемните си родители и най-сетне трябваше да се окъпя. Подът вече не се тресеше, стените не се блъскаха. Поразместих стъклените зъби и завъртях крана. От краката ми се стече червена вода. Дреболия! Взех големия розов сапун и започнах от косата, но в този момент вратата на банята се отвори. Изглежда сама се отвори, защото никой не се показа, дори онази въздишка. Чух женски глас да нарежда:
„Доларите! Не забравяй доларите!“
После стъпките надолу по-скоро усетих.
Отново бях сама и спокойно можех да се порадвам на изобилието от пяна. Розов сапун – червена пяна…
Подир време ме свариха така – насапунисана и щастлива.
„Ле-ле, Кольо, забравили сме детето!“
„Наистина – възкликна баща ми. – Как можахме!“
Мама не отговори, защото видя как изглежда банята Ј. Лицето Ј помръкна.
„Огледалатаа! – простена тя. – Всичките ми рожби…“
Рожби ли каза!
„Ти, ти… – пристъпи тя към мене, – не можа ли да…“ – Задъха се, едва не припадна.
„Нищо, нищо – опита се да я успокои татко. – При такова земетресение няколко огледала…“
Големият мъж ме грабна, загърна ме в една голяма кърпа, отнесе ме в леглото. После внимателно почисти раните ми, размота бинт и превърза крачката ми. Чувствах се толкова виновна, че не усещах никаква болка.
След час, когато по телевизията призоваха да няма паника, защото повече трусове нямало да има, татко с най-нежния глас ми пожела лека нощ. В прозорците вече просветваше. Изглежда бях поставила световен рекорд по продължително къпане.
Въпреки болката, която вървеше от краката ми нагоре и заливаше цялото ми телце, въпреки отчаянието на майка ми заради щетите, чувствах се радостна и чиста. Но и невероятно тежка.
Оставиха ме сама, ала не можех да заспя: огромни пухени възглавници ме задушаваха, гардеробът, който стърчеше до леглото, ме удряше с талашитената си врата: Трош, трош… Библиотеката изсипваше купчини книги върху мен и отново си ги вземаше. А водопадът от картината над леглото хвърляше из цялата стая вряла вода и ледена пара…
„Татко!“ – извиках по някое време, защото се задушавах.
А не трябваше ли да извикам „Мамо“?
Той влезе и пристъпи до мен, погали челото ми, после се наведе и с устни провери дали имам температура. По тялото ми се разля топлина – как се сети да го направи! Големият мой татко! Тръпки ме побиха от радост, но баща ми се разтревожи и завъртя шайбата на телефона. Ало! – и повика Бърза помощ. Стана ми смешно – да разкарва лекар за дреболия. В Детския дом, че ти горяло челото, няма да събудят даже сестрата. Почти развеселена, все още отнесена от тежестта и болката, започнах да му обяснявам колко калени сме ние, децата от Дома, с изключение на умрелите.
„Какво говориш? – разтревожи се още повече той. – Какви умрели?“
Беше влязла и майка ми. Изглеждаше зле.
Разказах им накратко как една леля редовно ни мокреше със студена вода и ни оставяше да съхнем до отворения прозорец, за да ни кали – готвеше ни за бъдещето, и как постепенно свикнахме със студената вода и въздушното течение и се превърнахме в най-закалените деца в републиката. С изключение на умрелите, както казваше лелката, която заключваше списъка, в който отлетелите на небето получаваха по една тлъста черта с черен флумастер.
„Какви ги дрънка това дете! – потрепери майка ми. – Леле, Кольо, какво направихме! В какво блато нагазихме.“
Не успях да разбера в какво блато са нагазили, защото се позвъни и влезе лекарят. Извади слушалката и започна да слуша. Дълго ме прислушва, сякаш вътрешностите ми нарочно се спотайваха. Накрая рече: „Подгответе я за болница!“