Продрум ДИМОВ

Името на тази рядко талантлива наша писателка нашумя много през последните три десетилетия с честата  поява – с актуални и стойностни разкази в художествено-естетически план по страниците на най-популярния през 90-те години всекидневник – в. „Труд“. Там нейните къси белетристични творби се радваха на удивителен медиен уют. И това гостоприемство не беше никак случайно. По всяка вероятност журналистите от това престижно издание са почувствали неподозираното си докосване до едно неизвестно литературно дарование. Макар че тя още през 1985 година беше вече издала дебютното си самостоятелно заглавие „Разкази срещу тъга“, последвано през 1989 г. от „Раз-кази за приятели“, „Разкази от сол“ /1990/ и други сериозни произведения, които привличаха повече вниманието на значителна част от литературните ни среди. В този начален етап от нейното творческо развитие бъдещата голяма белетристка все още не беше завоювала атрактивни позиции сред масовия ни читател. Със следващите си прозаични книги: „Кръв от къртица“ /1993/, „Сълзи за десет цента“ /1994/, „В студената ти сянка, лейди“ /1997/, „Линди“ /2000/, Здравка Евтимова показа на литературната ни общественост, че на родния  белетристичен небосклон набира скорост нов многообещаващ творец.

Но да върнем лентата назад и се докоснем до изгрева на това писателско чудо. Родена е на 24 юли 1959 г. в Перник. Израства в топла семейна атмосфера на родители, които не дишат въздуха на литературното ни битие. Баща  е електротехник, а майката – счетоводителка. И двамата обаче не щадят усилия за доброто възпитание и образование на децата си. Здравка, рядко старателно и ученолюбиво момиче, завършва успешно английска гимназия в София, а след това и английска филология във Велико Търново. Където и да отиде, не може да избяга от вродената си любознателност и ненаситния си стремеж да опознава природата и хората. Така натрупва знания, събира впечатления от заобикалящата я действителност, които оживяват в примамливи образи и картини още в първите нейни прощъпулни разказчета. Така прописва още като ученичка, макар и плахо, нерешително ги предлага на пернишки вестници, които са твърде гостолюбиви към малката авторка. Това подклажда пламналите й литературно-творчески интереси, които постепенно избуяват през нейните столични гимназиални години. „В софийската английска гимназия – спомня си тя – през едно междучасие занесох мой разказ в редакцията на сп. „Родна реч“. Имах късмета да попадна на поета Георги Константинов, който беше главен редактор и ме посрещна много топло. Разказът беше публикуван доста бързо.“

Този първи радушен прием вдъхновява младата разказвачка, която започва да разширява територията на творческите си изяви. Нейни разкази предизвикват благоразположението на Станка Пенчева, която им дава живот по страниците на сп. „Отечество“. Миран Иванов също  подава дружеска ръка и  публикува нейни творби във в. „Стършел“. Не по-малко дружелюбен се оказва  Димитър Шумналиев, който дава висока оценка на разказваческия й дар и настоява да нейните разкази да бъдат издадени в сборник.

Такава я виждаме още в началото, когато тръгва стремително по безкрайните коловози на нейния усърден професионален генезис. Специализира художествен превод в Сент Луис, САЩ. Такава е и като редактор на българската секция на американско списание в Сан Диего, а също и като редактор за България на британско списание за кратка проза. Усилено публикува в САЩ, Великобритания, Канада, Франция, Италия, Русия, Полша, Холандия и други страни. Същевременно работи дълги години като преводач на английски, френски и немски език във Военното министерство, пътува често в чужбина, а от няколко години оглавява дейността и на българския Пен център. Всичко това прави нейното всекидневие изключително натоварено, постоянно напрегнато и трудно поносимо.

В същото време не загърбва никога призванието си да присъства пълноценно и неотстъпно в сферата на творческото поприще. Не си позволява да дезертира нито за миг от неизменното общуване с белия лист, даже и през късните среднощни часове. Инак как би се появила нова поредица от внушителни заглавия в началото на новия век – „За теб и за мен“ /2002/, „Четвъртък“ /2003/, „Кръв от къртица“ /2005/, „Арката“ /2007/ и други издания, които я изстреляха на билото на родния белетристичен връх. И за отбелязване е, че творческият порив в Здравка не стихва, за което говори недвусмислено и появата на най-новия неин роман „Резерват за хора и вълци“. Самото име на новата книга ни отвежда отново към горещите социално-психологически и нравствени процеси, от които не престава да се задъхва безпомощно съвременното общество. А тези негативни социални пулсации резонират болезнено в чувствителната душевност на авторката.

Но докато в творческото полезрение на Донка Петрунова попаднаха необуздаемата корупция и всевъзможните негативни явления в поведението на високите властови етажи, то Здравка насочва своето внимание повече към житейските проблеми на обикновените трудови хорица, които берат душа за физическото си оцеляване. В тях тя търси и полага неистови усилия да възкреси истинските човешки стойности, което едва ли може да се случи в днешната опоскана капиталистическа България.

В тази насока твърде показателен е и романът „Зелените очи на вятъра“. Ходът на това повествование отначало създава впечатление, че е сюжетно накъсан и разпилян, поднесен фрагментарно при въвеждането в различни житейски ситуации. А и задачата на писателката никак не е лека, защото ни среща с твърде разнообразен и разнопосочен в емоционално отношение и в нравствен аспект персонаж. При изграждането на отделните образи Здравка Евтимова не се опира на конкретни прототипове, а ни предлага изцяло нов типаж. Самата авторка присъства в романа като едно от главните действащи лица. И, както обикновено се случва, ни въвежда в трудните преживявания на хората от социалното дъно, които обичайно често обитават нейния творчески свят. От много страници на повествованието се носят тежките талази на задушаващата ни сегашна беднотия, в която безмилостно са натикани днес милиони наши съвре-менници.

В случая нямам намерение да се спирам на конкретни образи, но на фона на властващата социална несправедливост Здравка съзнателно е изваяла маститият образ и на съвременния бизнесмен, сияещ от икономическо могъщество, разположил се в модерен феодален замък, натрупал по безчестен начин несметно богатство, охраняван строго от бездушни гавази. По всичко личи, че Здравка притежава завидна психологическа проникновеност, когато ни прави съпричастни на моралния облик на днешния богаташ, парадиращ с мними духовни потребности, макар и интелектуално ограничен, но кокетничещ с известни нашумели имена от съвременния културен елит, демонстриращ надменно и предизвикателно материално свръхблагополучие. Но за чия сметка?

По принцип, творбите на Здравка Евтимова, погледнати от позициите на литературната ни критика, се открояват с художествено-естетическите си достойнства. В това ни убеждава завидното нейно умение при изграждането на образната система, сръчното вплитане в творбата на речевата и авторовата характеристика на героите. Силно впечатлява дълбокият психологически рисунък на образите, при който писателката подхожда като истински сърцевед, за да ни въведе и потопи в болките и благородните стремления на обикновените хорица, които се чудят как да свързват двата края. Дълбоките вътрешни преживявания на нейния персонаж винаги са разкрити в емоционално съзвучие с поведението на природата. При нея пейзажът е деен съучастник за постигане на творческия замисъл. Този художествен похват битува трайно и в цялото й творчество, което ни завладява с неоценимото си актуално въздействие.

Лично за мен е скъпа привилегия близкото ни и много сърдечно приятелство, което взаимно ни обогатява в творчески и човешки план през последните няколко десетилетия. Нейната скромност никога не позволява да спекулира с голямата си популярност в днешното общество. Непрестанно е обект на внимание от страна на всевъзможни медии у нас и в чужбина, които нерядко злоупотребяват с нейната отзивчивост. Най-добре се отморява, когато прекарва свободното си време, доколкото го има, сред овощната им градина в едно радомирско село. Там присажда и облагородява овошки, окопава ги и ги полива, и от това се чувства щастлива.

Моите телефонни контакти с нея са почти всекидневни, но срещите ми в София обикновено са епизодични, ала изключително сърдечни, приятелски. Когато има възможност, посещава и мои премиери. Спомням си нейното участие в представянето на моите „Горещи години“ в столичния Клуб на журналистите на 25 ноември 1998 г. Тогава дойде с петгодишната си дъщеричка, която беше довела от Перник. Посещавала е и Пазарджик. Още не е отекнала в паметта ми неотдавнашната среща със Здравка Евтимова в местния изложбен салон „Никола Манев“. Премиерата на „Зелените очи на вятъра“ показа колко силно и завладяващо е присъствието й в живота българския читател.