ХРИСТО ДОБРОТИНОВ, писател и дипломат:
„С ВЪЗРАСТТА ЧОВЕК ВИЖДА ПО-ЯСНО МНОГО ИСТИНИ И ЗАБЛУДИ…“
– И това преживях по своя дълъг творчески и житейски път – късно да разгадая, по-скоро да науча, че Христо Георгиев и Христо Добротинов е една и съща известна личност в две различни високодостойни области – дипломатическата и литературната. Как и кога се сдоби с тези две имена, приятелю?
-Нямам участие в избора на литературно име. Прекръстили са ме в редакцията на издателство „Народна младеж“. Решили са, че фамилията Георгиев е често срещана и трябва да се измисли по-впечатляващо и запомнящо се име. Не са ме и питали, тъй като по това време бях студент в Москва. Между другото, първата ми книжка е полиграфски куриоз – на заглавната корица е изписано истинското ми име Георгиев, а на книжното тяло – литературното – Добротинов. В службата не съм афиширал писателските си залитания, смятах, че двете области не си кореспондират много и нито едната може да помогне на първата, нито обратното. Всъщност, нещата си вървяха нормално, разказите се печатаха, излизаха в сп. „Септември“ /само пишещите по това време знаят какво значи да те харесат в това списание/, в. „Пламък“, „Пулс“, „Литературен фронт“. До 1989 г. се появиха и пет сборника с разкази, три от тях: „Отвъд снега“, „Спомен за курорта“ и „Бракове в София“, които излязоха във водещото издателство в този период „Български писател“. В крайна сметка се получи нещо като в „Дамата с кученцето“, където Чехов пише, че Гуров имал два живота – единият – явен, а другият – протичащ тайно. Вярно, че причината за това раздвоение е любовта на Гуров към Анна Сергеевна, но ако заменим младата жена от дворянското градче с писането, ще се получи същото.
– Бил си късметлия още с първата си книга, тъй като кръстникът й е бил един от висшата фаланга публицисти и есеисти – Серафим Северняк. Би ли ни доверил случая, връщайки се доста години назад – как ръкописът се озова в талантливите ръце, пред професионално оценъчното око на този забележителен майстор на словото?
-Първата ми книжка „Погребението на капитанската шапка“ излезе, когато бях на 24 години. „Вратата“ за влизане в литературния живот беше „Библиотека „Смяна“ на издателство „Народна младеж“. Книжките бяха малък формат, изглеждаха бедни и скромни. От издателството ми казаха да намеря известен автор, за да напише кратък предговор. Изборът беше предопределен – Серафим Северняк – прекрасен писател, полемичен публицист, създател на първото „по-разчупено“ списание от съвременен тип „Отечество“, обаятелна личност. Защо той? Неговият баща и моят дядо са били заедно учители в село Горна Липница, а към този момент не познавах други писатели. Десетина години по-късно Серафим Северняк стана един от тримата поръчители за приемането ми в Съюза на българските писатели.
– И още – как протече работата ти с редакторите в редакция „Смяна“ на издателство „Народна младеж“?
-Редактори на шестте ми сборника с разкази и новели и двата романа бяха умни и мъдри хора, талантливи литератори и писатели: Нина Андонова, Димитър Начев, Христиана Василева, Стойо Вартоломеев, Валентин Георгиев. Добрият, далновидният редактор не изисква написаното да бъде нагодено към собствените му възгледи – той просто вижда направените пропуски – това, което пишещият не е могъл или е пропуснал да забележи, и му ги подсказва. Щастие за мен е, че съм срещал точно такива хора при издаването на книгите си. Никога не съм имал „спорове“ с редакторите ми. И все пак – един епизод: в „Погребението на капитанската шапка“ се разказва за смъртта на един морски капитан, чието тяло, след потъването на кораба, не е намерено и неговият колега отива в планинското село, за да погребе само шапката. Като заключително изречение бях оставил, че въпросният капитан е жив и седи на океанския бряг на Аржентина /защо пък Аржентина?/. Нина Андонова ми каза, махни го, това обезсмисля историята. Послушах я, разбира се.
-Да кажем на нашите читатели, че в ония години беше мъчително за авторите да издадат първите си книги, както това става безпрепятствено и обидно лесно днес. „Смяна“ имаше редколегия от най-известните поети, белетристи и критици, освен това се изискваше към ръкописите да има две рецензии – от външен автор и от самата редакция. Получилите одобрение и препоръки за издаване отиваха в плановете на издателството. Мъчителните преживелици започваха точно оттук, защото в тия планове за текущата и следващите години имаше само: две места за поезия, две за белетристика и художествена документалистика и едно за литературна критика. Давам аз това пояснение като участник в тия процеси в ролята си на зав. редакция „Художествена литература“ през осемдесетте години на миналия век. Какъв беше случаят с твоя ръкопис?
-Не съм бил в течение на този процес, не съм се интересувал от него. Не бих могъл и да се интересувам, тъй като по това време, както вече споменах, бях далеч от София, а и, разбираемо, нямах контакти в писателските и издателските кръгове. В прочутото кафене на „Ангел Кънчев“ 5 не съм стъпвал. Не беше моята среда. Ръкописа на „Капитанската шапка“ предадох през лятото на 1974 г. Следващата ваканция отидох в издателството с надеждата за положителен отговор. Посрещна ме възторжено Нина Андонова. Не очаквах такъв прием. Редакторската стая беше бедна – няколко бюра, изтърбушен фотьойл, масичка. На централното бюро седеше Давид Овадия, на страничните – Нина Андонова, Димитър Начев /прекрасен прозаик, наскоро препрочетох два от неговите романи/, Весела Люцканова. Тези писатели бяха дали и даваха път на много млади прозаици, които впоследствие станаха лице на българската литература. По име и по хубавите стихове в литературните издания те познавах, но личното ни познанство и приятелство с теб дойде четири десетилетия по-късно.
– Много сериозна е била конкуренцията после за наградата за най-добра първа книга за 1976 година. Сигурен съм – бил си не само радостен, щастлив си бил след като комисията класира на първо място твоята. Спомняш ли си това незабравимо събитие с конкуриращите се книги на всеки автор?
-Не възприех сериозно наградата за най-добра първа книга, нито пък си задавах въпроса защо историите, които съм написал са оценени с награда. Тогава ме вълнуваха съвсем други неща. В „набора“ за 1976 г. бяхме заедно с Христо Калчев, Васил Кинов, и двамата бяха вече утвърдени, отлични писатели. Например, романите на Христо Калчев „Луда вода“ и „Вътрешна светлина“ са далеч по-убедителни и истински, отколкото излезлите по същото време произведения на Георги Марков. Това мое убеждение беше затвърдено и от по-късните книги на двамата писатели. В прозата на „Смяна“ – 1976 имаше и още две имена, сега не мога да си ги спомня. Когато говорим за българските прозаици от този период искам да кажа, че винаги съм се възхищавал от прозата на Станислав Стратиев и Янко Станоев, и, разбира се, на гениалния Виктор Пасков, с когото имах честта да разговарям и да се познавам.
– А каква оценка получи тя от читатели и критика, как беше посрещната от тях?
-Сега вече, със задна дата, видях положителните рецензии за „Капитанската шапка“ в една пожълтяла папка в къщи – баща ми е събирал скрупольозно всички отзиви за мои книги и всички мои публикации. Все пак – за първата ми книга има насърчителни отзиви от Иван Попиванов, Иван Радев, Наташа Манолова, Здравко Чолаков, Радослав Цветков – водещи литературни критици, известни имена, даже и до днес.
– Че си талантлив писател доказват писанията на критици и известността, с която те възнаграждава читателската аудитория – книгите ти не се застояват в книжарниците. Кои заглавия, носят популярността ти, които – както вече споменах – критиката оценява твърде високо?
-Не съм сред популярните и спрягани имена. Не принадлежа към литературна група, както преди промените, така и след тях. Това, което ми доставя удоволствие е да разказвам истории. Смятам, че това е призванието на писателя. Колкото историите са по-увлекателни, толкова повече слушатели ще насядат около огъня и ще се заслушат. Лицето и гласът на разказвача не са важни – важното е героите да са живи, а идеите да не са лъжливи. Историите в книгите ми „Отвъд снега“, „Спомен за курорта“, „Бракове в София“, „Игра на конспиратори“ са разказани от сърце и със сърце. Една от тях ми е много скъпа. Казва се „Спомен за курорта“ и, ако имаш желание и я прочетеш, ще разбереш защо. Разказът за любовта се повтаря, но е винаги различен. С тази новела разбрах, че за любовта трябва да се пише целомъдрено, защото такова е сърцето, а еротиката и секса да бъдат оставени на тялото – то е всеядно.
– Търново ли е твоята родина? Какъв беше родният ти град през годините, когато живеехте там?
-Вероятно въпросът е свързан с мястото, където се развива действието на двата ми романа. Да, роден съм и съм израсъл в Търново, оттам черпих обстановката и жизнения материал за „Светулките“ и „Стряха“, но философията на романите е резултат на натрупвания през целия ми живот. Търново помня от 60-те и 70-те години на миналия век. Въпреки провинциалния си характер в града течеше интензивен културен живот. Имаше театър – помня ролите на забележителните артисти Димитър Панов, Елена Стефанова, Станка Пенчева, помня и гастролите на Константин Кисимов, в университета преподаваше проф. Васил Стоилов. Имаше и бохема, сред която се открояваше художникът Ангел Каранешев; имаше и оперета – оттам израсна известният изпълнител на Вагнерови роли Спас Венков, звезда беше Лина Ковачева; съществуваше и сатиричен театър, ръководен от Петко Райков и Петър Борсуков. Днес Търново е бързо развиващ се град, преодолял кризата от 90-те години на миналия век, когато фалираха съществуващите до промените производства.
– През този именно период преминава твоето учение в родния ти град Велико Търново. В кои учебни заведения и какви знания получаваш в тях, щом си приет сред първите по специалността „Право“ в Софийския университет „Климент Охридски“ през 1970 година?
-Завърших през 1970 г. Първа гимназия в Търново. Приятелствата със съучениците ми поддържам и до днес. Кандидатствах право – по наследство. Бях приет, но, най-напред, съгласно влезлият тъкмо същата година закон, се озовах в казармата, а мястото ми в университета се пазеше.
– Междувременно през следващите две години отбиваш военната си служба в НШЗО гр. Плевен и Казанлък. Как оценяваш този период в своя млад живот, тежък или полезен бе той за теб?
-Тогава казармата беше задължителна и неизменна част от живота на младежите. Пазя хубави спомени от тези две години.
– Вече си спечелил студентско място по Право, но следването ти по специалността е само една година, защото след конкурс заминаваш за Москва вече като студент в Института за международни отношения /МГИМО/. Твое лично решение ли бе това или идея на близки, имал ли си преди това влечение към дипломацията?
-Така се стекоха обстоятелствата. По начало животът в чужбина е свят сам за себе си, напомня пашкул, прекъсва истинската линия на живота ти.
– Вече се подразбира, че в този разговор ще тъчем на два стана, както се казва – литературния и дипломатическия. Оттук нататък приоритет ще има вторият, защото непосредствено след дипломирането си постъпваш на работа в Министерството на външните работи. Очертай моля те, сферата на дейност и ни поведи по пътя на кариерата си като дипломат!
-Започнах работа през 1978 г. като стажант-аташе /митична позиция в министерския фолклор/. През 2003 г. получих ранг посланик като директор на дирекцията за Юго-Източна Европа. Заемах различни дипломатически постове в българските представителства – културно аташе в посолството в Москва, пълномощен министър и извънреден и пълномощен посланик в Белгия и Люксембург, извънреден и пълномощен посланик в Кипър. Бях директор на различни дирекции в МВнР – дирекция „Европа“, дирекция „Международно културно сътрудничество, главен секретар на Националната комисия за ЮНЕСКО / на три пъти/.
– Всъщност на най-високото стъпало в дипломатическата йерархия стъпваш през 2006 година като извънреден и пълномощен посланик на Република България в Белгия и Люксембург. С какви чувства прие това доверие и как „запреде“ новата си служба като човек, който ще посвети труд и знания за благото на родината си, за нейния авторитет пред други държави и народи?
-Всяко стъпало на дипломатическата служба изисква адаптиране. За Белгия проблем не съществуваше, тъй като имах предишен мандат в Брюксел като пълномощен министър. Познавах хората, познавах страната. Белгия е консервативна и пресметлива.
– Впрочем къде продължи пътят ти на дипломат и как оценяваш свършеното от теб през изтеклото време, отдаден на тая необикновена професия? През 15-те години отговорна работа в Министерството на външните работи и 12 /не греша, нали?/ като действащ посланик, /тук не включвам годините на по-ниски позиции/ разбра ли какво значат понятията дипломат и дипломация?
-Дипломацията върви след политиката. Сама по себе си тя е само инструмент на политиката.
– Не може всичко да е било само горчиво или само сладко в това време, особено далеч от родината, на която всъщност единствено посвещаваш. Би ли споделил за някои от най-неочаквани или мечтани от теб самия случаи?
-Тъй като сме на литературна вълна, ще спомена задочното си запознанство със Свобода Бъчварова. В Брюксел има скромен паметник – класически бюст на Тодор Ангелов, обявен за герой на Белгия. Всяка година през късната есен пред паметника се провежда непривично тържество. Строяват се възрастни хора, един от тях включва портативен магнетофон, прозвучават маршови песни и Интернационала, възрастните хора полагат цветя пред бюста, венец слага и кметът на община Скаербек, на чиято територия се намира паметникът, кметът е преметнал през рамото си шлейфа с цветовете на националното знаме на Белгия. Тодор Ангелов е баща на Свобода Бъчварова. До отиването ми в Белгия никой от посолството не беше присъствал на тази церемония. За аргумента ще се досетите сами – Ангелов е бил интербригадист в Испания, в България е бил член на ВМРО от крилото на Тодор Александров, от Испания отива във Франция, оттам в Белгия, създава антифашистка група в окупираната от немците страна, измъква от кметството на Скаербек списъка с еврейски имена, посочени за изпращане в Аушвиц, изгаря го. Немците, обаче, са предвидлива нация – имат копие и напусналите, най-вече източните страни, евреи са транспортирани с няколко влакови композиции по обратния път на изток към лагера на смъртта. Ангелов е заловен, разстрелян в концентрационен лагер близо до Брюксел. Година по-късно организирах конференция, посветена на Тодор Ангелов. От София дойдоха големи имена, ще спомена проф. Иван Илчев, имаше сериозно присъствие от белгийска страна. Свързах се, чрез моя колега в Бразилия със Свобода Бъчварова с покана да присъства на конференцията, но тя поради напредналата си възраст не можа да дойде. Дойде дъщеря ѝ. Донесе ми като армаган четирите тома на потресаващата биографична и автобиографична книга на Свобода Бъчварова „По особено мъчителен начин“. Който проявява интерес към македонските ни трагедии, да я прочете. Може да научи много неща. След конференцията писмената връзка със Свобода Бъчварова продължи. Пазя сърдечните ѝ писма на благодарност. Малко по-късно издадохме книга за Тодор Ангелов „ Заложници на нацисткия терор. Българинът Ангелов и неговата група от евреи-партизани, Брюксел 1940-43“. Написаха я двама професори от Свободния брюкселски университет – Жозе Готович и Максим Стейнберг, а аз бях автор на предговора. Ето така, дипломатическата работа може да допринесе за неочаквани познанства и приятелства, които иначе няма как да се случат. По културна линия мога да спомена имената на Юлия Кръстева, на Андрей Сахаров и Елена Бонер, на Владимир Маканин, прекрасен писател, на Никита Толстой, внук на Лев Николаевич, чийто български език беше по-добър от този на много наши сънародници и с когото водехме спорове по научните му тези, на Димитър Динев, установил се в Австрия писател, Никита Висоцки, синът на Владимир Висоцки, световно известният композитор Алфред Шнитке, Юго Вутен, с когото бяхме отлични приятели и, без да се хваля, бих казал, че имам принос за неговото постоянно ангажиране с българската кауза, биографът на православието Пьотър Паламарчук, пианистите Боян Воденичаров и Пламена Мангова – изобщо списъкът съвсем не е кратък, а разказът за всеки от споменатите имена ще бъде твърде дълъг за целта на този разговор.
– Сигурен съм, че в работата си в чужбина си отделял сериозно внимание на представянето на българската култура.
-Да, това е важна част от външно-политическата дейност. Чрез културата България печели приятели. Невъзможно е да изброя всички културни прояви, които съм инициирал, провел, подпомогнал. Но все пак ще отбележа най-голямото културно представяне на България зад граница – фестивалът Европалия през 2002-2003г. в Белгия, в договарянето и организирането на който имах ключова роля като пълномощен министър в посолството в Брюксел. Фестивалът включваше голяма изложба на тракийските ни съкровища в Palais des Beaux Arts, над 70 различни прояви във всички сфери на изкуството, беше посетен от над 300 хил. души, според данните на белгийските съорганизатори. И една дейност, която понякога се оспорва – поставянето на паметни знаци, свързани с България. Все пак ще отбележа паметната плоча на Юрий Венелин в Даниловския манастир в Москва, барелефите на Пейо Яворов и Васил Левски в Брюксел, дело на чудесния скулптор Людмил Блажев, барелефът на светите братя Кирил и Методий в сградата в Люксембург, където беше подписан Договорът ни за присъединяване към ЕС, паметната плоча на Емил дьо Лавеле в Лиеж, бюстът на Джон Атанасов в Кипърския университет в Никозия. Бях в основата на идеите и реализацията на всички тези, според мен, добри начинания.
– Кое не те е удовлетворявало, дори обиждало, да не кажа кое те е огорчавало във всекидневната ти работа като посланик?
-Не всичко е възторжено в този занаят.
– И един, не съвсем приятен за отговор въпрос – и навремето, а и днес посланически места са заемали и заемат провалили се политици, хора неграмотни в тази професия, ни чули, ни научили в какво се състои работата на дипломата, камо ли да осъзнаят, да разберат, че „дипломацията е наука за отношенията между държави и държавни представители, че тя е съвкупност от методи, средства, действия и правни норми, с които си служат държавните органи и техните представители при провеждане на външната политика на държавата“. А аз бих добавил – дипломацията е изкуство за общуването между хората и дипломатическите среди, а чрез тях и между съответните държави. Съгласен ли си?
– България разполага с прекрасни дипломати – не винаги е от значение дали това са хора от кариерата или не – както от по-старото поколение, от които сме се учили, така и сред най-младите. Искам да кажа добри думи и за моята генерация, която допринесе да сме част от обединена Европа. Каквито и критики да има – често основателни – срещу брюкселския бюрократичен апарат, добре е да си в голямото европейско семейство, към което принадлежим по начало. Разбира се, в едно семейство е необходимо да се държиш с достойнство, да защитаваш темелите му / няма да употребя „ценностите“, тъй като тази дума се изтърка и обезсмисли от глупаво повтаряне / и да не си мълчиш, когато те пренебрегват. Хубаво е да се препрочита европейската история – човек може да си направи някои полезни изводи. Това, което ми се струва важно е най-пълноценното използване и съобразяване с експертизата и опита на дипломатическата служба.
– В срещите и разговорите с колеги от други страни по конкретни поводи имало ли е случай когато преди да започнеш да говориш с тях се обръщаш мислено към себе си и водиш мълчалив монолог за предстоящия диалог? Как възприемаш афористичната мисъл на Клавдий: „Не говори винаги каквото знаеш, но знай винаги какво говориш“?
-Преди всяка среща, всеки дипломат трябва да знае какво иска да постигне, върху коя тема да наблегне. Не е необходимо да разгръщаш ветрилото много широко – това обърква събеседника. Трябва да си настоятелен по темите, които са важни за страната ти, да ги повтаряш, да биеш като капката, която пробива камъка, събеседникът ти да разбере, че съответният въпрос е наистина важен за теб, да го отчете, да вникне в позицията ти и да вземе съответното решение. Мога да дам много примери, но ще спомена само един случай – решението на белгийското председателство в края на 2010 г. за техническата готовност на България да се присъедини към Шенген.
– Мен много ми допадна сентенцията /определението/ за дипломацията, която прочетох в книгата на Йордан Големанов и Страхил Червенков „Дипломатически анекдоти и афоризми“. Ето какво гласи тя: „Дипломацията е прекрасна кариера, но осеяна с трудности и изпълнена с неизвестност. Подхожда само на благородници. Неопределено занятие, но стои по-високо от търговията. Дипломатът винаги е изискан и проницателен.“ На теб харесва ли ти и как би я коментирал?
-Сентенцията смесва взаимно изключващи се категории. Пък и времето на изисканите и проницателни благородници е отминало отдавна. Удари часът на изкуствения интелект и дипломацията се приспособява към реалността.
– С мандата ти от 2014 г. до 2018 година ли приключва дипломатическата ти кариера и ако – да – каква е равносметката ти? Не се ли изкушаваш да разкажеш опита си и повлияла ли е дипломацията върху писането ти.
-Въпросът може да се тълкува и по следния начин: дали не бих съединил двете „призвания“, т.е. дали не бих описал т.нар. дипломатическа кариера. Отговорът е отрицателен по няколко причини. Най-напред, много колеги написаха книги за опита си в дипломацията. Книгите са интересни, разкриват неизвестни за широката публика държави, описват отвътре страни, за които знаем малко, разкриват тайните и „хватките“ на дипломацията. Когато пишеш на тази тема неизбежно посочваш имена – деликатна и трудна задача – отишлите си от този свят не могат да кажат своята истина, живите – могат да възразят или да се засегнат. Може и да не си точен в някои факти. Мемоарната литература неизбежно върви от първо лице единствено число и човек трябва да има самочувствието да признае това и да е внимателен в оценките си. Най-сетне, не съм си водил и записки, за което в някакъв момент може да се съжалява, тъй като, по стечение на обстоятелствата, съм имал срещи с интересни личности – политици, творци, учени. Дневници водят хората, които имат чувство за собствената си значимост и за значимостта на мислите и преживяванията си. Ако бях „фотографирал“ разговорите, би било любопитно. А сега с времето ми е останала само мелодията от съответната среща или разговор. Важни са и детайлите, тоест партитурата. А ако преминем към художественото претворяване на този занаят класиката е на Алек Попов – „Мисия Лондон“. Установих много добри колегиални и приятелски отношения с него, ходихме заедно на литературни срещи в Белгия. Съжалявам искрено за ранната му кончина. И най-накрая: не виждам пряка връзка между писането и професията /занаята, с който човек си изкарва хляба, освен в опасността занаятът, какъвто и да е той, да изтрие въображението.
– Не знам дали от трудността да се носят две дини под една мишница, та цели 30 години – от 1989 до 2019-а, както сам казваш, са период на литературно мълчание. Значи си носил само едната диня! Малко ми е трудно да гадая за причините все пак, тъй като именно до годината на промените ти издаде впечатляващи книги в най-голямото, съюзното издателство „Български писател“ и авторитетното „Х.Г.Данов“ – Пловдив. За тези книги известни литературни критици пишат и положителни отзиви и рецензии. Авторът е определян като „обещаващ и бързо развиващ се творец“. И най-важното – през 1988 година си приет за член на Съюза на българските писатели, когато изискванията за членство са изключително високи! Е, тогава как да си обясня това ти загадъчно мълчание през следващите 30 години?
-Разбира се, зарадвах се, че бях приет в писателския съюз. Макар че е трябвало да ме приемат още през 1981 г., когато излезе „Отвъд снега“ и разказчетата в нея бяха посрещнати много добре, но в последния момент съм бил заменен с друг пишещ колега. Няма да разказвам тази история, тъй като ще засегна чужда памет. Тогава СБП беше бойка и сплотена организация, влизането в нея беше по-трудно, отколкото членството в Ловно-рибарския съюз. А мълчанието вероятно се дължи на служебната ми натовареност. За прозата се иска малко повече свободно време, мозъкът да не е ангажиран непрекъснато със срочни задачи. Иска ми се да добавя и още един елемент за писането – забавлението – ако не изпитваш удоволствие от играта със случките, с характерите, вероятно писането би се превърнало в мъка и безсмислено усилие. За мълчанието сигурно има и други причини – в света нищо не е еднозначно.
– Навярно в това мълчаливо време е кипвал и още по-ускорено съзрявал твоя доказан вече талант на писател, защото още през 2019 год. той избухва с книгата ти „В търсене на холивудския прислужник“, която излиза в пловдивското издателство „Хермес“. А след нея идва романът: „Светулките ще ти покажат пътя“ /2021 г./ и Стряха“ /2023 г./. Как бяха посрещнати те и каква бе съдбата им? С какви сюжетни теми?
– Благодарен съм на издателство „Хермес“, на собственика му Стойо Вартоломеев и на управителя Наталия Вартоломеева-Буксинова за това, че публикуваха последните ми три книги. Позволявам си да бъда по-обстоен в отговора на този въпрос. Най-напред за „В търсене на холивудския прислужник“. От политкоректна боязън промених заглавието на книгата. Първоначално едноименният разказ се казваше „В търсене на американския прислужник“. Все пак новото прилагателно – селска хитрост – е близко до онова, което бях имал предвид предварително. В няколко от разказите в сборника историите „скачат“ между реалното и иреалното. След това – „Светулките“. Романът може да бъде приет и като историческа картина на ключови събития в развитието на България, и като разкъсана във времето семейна сага, и като романтична история за истинската, но неосъществена любов. Тъкмо тя изкристализира чрез сякаш преливащите се един в друг женски образи на Мариола и Мария, които носят истината и спасението, вярата и любовта в нейния висок смисъл. Те са част от тази сгъстена история на няколко поколения. По същество светулките са еднодневки – нежни, романтични, фантоми от детството, но винаги носят надежда. Такъв е и романът. Ако няма надежда, истината не струва и пет пари. Какво ли няма в „Светулките“ – романът е калейдоскоп, цветни стъкълца като в онзи магически далекоглед, който можеше да се купи по панаирите на детството. Той е просто хаос. Но, както е известно, хаосът също се подчинява на определени правила. Пловдивският писател и критик Антон Баев обобщи сюжета на „Светулките“ по следния начин: „ Да се опиташ да разкажеш целия български 20. век през три вечно пулсиращи и облъчващи се точки, Първата война и загубата, Втората и преврата, и третата – обрата след 89-та и разочарованието е нещо само по себе си изключително, а възвратността на времената, повторението им, е висше майсторство“. В някои анализи ще прочетете, че в „Светулките“ шестват Емилиян Станев и Невена Коканова. Това ще е частично вярно. Да, има един Емилиян, но „Светулките“ съвсем не е биографичен роман. В романа се мяркат и изчезват и исторически люде, подмамени, прелъстени и изоставени от историята, защото както знаем добре историята е полигамна и няма нито скрупули, нито морал. Обичам граничните исторически периоди, когато трябва да се вземе страна, да се отстои добродетел или истина, или да се наведе послушна глава. В последния роман „Стряха“ като че ли вървят успоредно три сюжетни линии – биографията на главния герой, която хронологично следва живота на поколението, към което принадлежа; историята с изливането на короната на паметника на Майка България в Търново и преклонението ми пред Ангел Каралийчев. Ако тръгнем от последната линия, ще кажа, че аз лично смятам Ангел Каралийчев за най-големия български писател. До голяма степен „Стряха“ е израз на почит и преклонение към неговата личност и творчество – приказките му са основа за жизнена позиция. Няма нищо изключително и в историята на короната на паметника. Тя е поставена на главата на основната фигура – Майка България, още с построяването на монумента – през 1935 г., като символ на царстващата династия в България. След 9.9.44 е свалена, тъй като е счетена за израз на вече отменената монархия. След политическите промени през 1989 г. е върната на старото и място. През 2012 г. е реставрирана и позлатена, и тъкмо в този вид можете да я видите днес. Разбира се, разказът за короната – нейното отливане от дядото на главния герой Х. и последващите перипетии – не е документален. В крайна сметка, „Стряха“ е роман за живота на моето поколение, което се изправя пред жизнено важни въпроси като тези за Родината, паметта, достойнството, справедливостта.
– Хубаво е, че спомена паметта.
– Паметта винаги е индивидуална и си отива заедно с нейния носител. Лошото е, когато се пренаписва историята и се създава колективна памет, изградена върху неистини. Този подход е бил прилаган още от римляните. Нарича се damnatio memoriae, т.е. заличаване на паметта. Битката за миналото вълнува, защото тъкмо миналото може да ни даде оправдание за настоящето. За съжаление, ние не знаем бъдещето си и не можем да го разкажем нито чрез настоящето, нито чрез миналото. Лично аз не се и опитвам, тъй като зная възможностите си. Бъдещето е като августовско слънце – грее отгоре и човек губи сянката си. А според Радичков, даже магаре без сянка не е човек. Книгите също могат да създадат невярна памет за миналото, настоящето и даже за бъдещето. Заблуда е, обаче, че миналото може да се контролира.
– Трите ти последни книги получават престижни литературни награди. Критерий за качество ли са наградите?
-Наградите сигурно имат някакво значение за по-често „въртене“ на името, но понякога имат и обратно действие – изтъркват името от прекомерна употреба. Имам впечатлението, че в последните години авторите си мерят наградите и аз възторжено се вливам в общия поток. Вярно е, че днес практически липсва литературна критика, която да ни ориентира в неизбродимото и, за съжаление, на много места плитко литературно море, вярно е, че младите поколения са взрени в дисплеите на мобилните си телефони, вярно е, че в едни пазарни отношения рекламата играе сериозна роля, но все пак хубавата проза и увлекателните истории
намират своите читатели сами.
– И един въпрос за технологията на писане. Как пишеш?
-Бързо. Така постъпват две категории хора – графоманите, чието перо изпреварва всякаква читава мисъл; и пишещите, които се забавляват със занаята. Те бързат, за да не изпуснат удоволствието. За първата категория се произнася още преди век Булгаков. Той казва, че графоманията се развива по-бързо от държавната промишленост. От друга страна нямам нищо против да бъда кръщелник на Булгаков – „Майсторът и Маргарита“ е любимият ми роман – прочетох пълния му текст още през 80-те години на миналия век.
– Какво е най-важното за един роман?
-Да създадеш реалност, която е различна от действителността и в същото време самата тя да се превърне в действителност. Романовите герои трябва да имат характер и да са образи, които живеят дълго след като читателят затвори кориците на книгата.
– А за един разказ?
-Авторът така да е пресъздал историята, че да няма нито една излишна подробност, в която да се спънеш, докато четеш.
– Кой е най-големият враг на писателя?
-Самоцензурата и, разбира се, времето. Самоцензурата днес се нарича политическа коректност, а времето не в смисъла, че писателят пише малко или има големи паузи в творчеството си, а в таланта то да бъде уловено в неговата цялостност, без да се потъне безпомощно в него.
– Накъде върви светът през очите на дипломата и писателя? Съвпадат или се различават двете гледни точки? Трябва ли писателят да се ангажира с политически позиции? И изобщо, може ли писателите да управляват света?
-Днес се правят прибързани сравнения, че глобализацията, чиято надстройка е либерализмът, е приключила, че връх вземат националните идеи. Всъщност едва ли някога както сега – а този процес се задълбочава – светът е бил толкова глобален, толкова свързан и икономически, и културно, и политически. Вярно е, че човек изпитва носталгия по спокойствието и затворения свят на миналото, но реалността е друга. За писателя хубавото е, че макар светът да е глобален и да обхваща в ширина, човешката душа е уникална, с неподозирана дълбочина. А за политическите позиции: по дефиниция, писателят трябва да бъде опозиция на властта, да е коректив. Що се отнася до управлението, разбира се, че не. Светът се управлява от политиците. Ще е страшно, ако писателите се заемат с това – ще настане още по-голям хаос. Но няма да е зле политиците понякога да се вслушват в писателското слово.
– Имам и свое приятно преживяване като докладчик за художествената документалистика и публицистика в книгите, излезли от печат през 2023 година в прегледа на литературната продукция преди дискусията на Съюза на българските писатели и връчването на съюзните награди на най-добрите между тях. Ето какво съм написал за теб: „И една книга на дипломат от кариерата с име Христо Георгиев. Чувал съм от хубави по-хубави думи за него от хора на Външно министерство и от негови колеги, но нищо не зная за тази му дейност. Познавам отлично обаче писателя Христо Добротинов, който получи годишната съюзна награда за проза за книгата си „В търсене на холивудския прислужник“. Който прочете сега „Скритото очарование на Кипър“ – страна, в която си бил посланик цели четири години, ще получи пълна представа за тази южна слънчева страна с пребогата история, култура и природа. Тя е една от най-силните в публицистичния жанр и художествено документалната литература сред представените книги.“ И ако не беше второ издание /извън регламента/ щях да я предложа за съюзната награда! Разкажи ни за тази своя книга, а и за пребиваването ти в Кипър, впечатленията от която мисля са изградили книгата ти!
-Радвам се, че „Скритото очарование на Кипър“ ти е харесала. Не мога да определя жанра ѝ, всъщност книгата е калейдоскоп на личните ми впечатления и преживявания, срещите ми с кипърски държавници и политици, с религиозни дейци, с хора на културата, с обикновени жители на острова. Тя е и пътешествие сред природните красоти и историческите забележителности на острова, както и опит за вникване в съдбата – древна и съвременна – на Кипър. Престоят ми в Кипър като посланик беше от 2014 до 2018 г. Имах много възможности за контакти и знания, които едва ли биха били достъпни за обикновен турист, например. Бяха ми доверявани неща, които невинаги могат да се срещнат в книгите. Посетих места, влизането в които би било немислимо без специално разрешение или покана. Видях малки села и забележителности, оставащи настрани от разсеяното око на дежурните пътеводители. Сигурно затова реших да сложа като заглавие на разказа ми „Скритото очарование на Кипър“. Но, основното е дълбоката симпатия към Кипър и кипърците, бих казал даже обич, топлото чувство към тяхната работливост, предприемчивост, дружелюбност и приятелство. Да не забравя и многобройната българска общност на острова, от която получих само радост и подкрепа, и нито едно огорчение.
– Е, живот между дипломацията и литературата! Няма да слагаме двете половини на везните му, за да видим коя ще натежи. На теб обаче какво ти дадоха, за да кажеш днес: богат съм със светлината на словото и съм горд, че служих честно в дипломатическото си време на своята родина?
– С възрастта виждаш по-ясно много истини и заблуди, както в дипломацията, така и в литературата. Искаш да обясниш както собствения си живот, така и живота изобщо, но все не успяваш.
– Какво мислиш за книгите?
– Да се направя на жив класик и да се самоцитирам. В едно разказче съм написал: „Посланието е в книгите, в тях са разказани най-красивите и сладкодумни истории. Светът се храни с тези истории – те го радват, забавляват, възпитават, те подменят реалността и стават реалност, те са солта и парфюма на живота, чрез тях възкръсва както времето, така и хората“.
Разговора води Петър Андасаров