Панко АНЧЕВ
1.
„От къде е този страшен край?“ – пита големият руски мислител и богослов от края на ХІХ и първата половина на ХХ век протойерей Сергей Булгаков (1871 – 1944) по повод трагичната смърт на А. С. Пушкин.
Смъртта на великите хора, каквато и да е тя, когато и да настъпи и по каквато и причина да е дошла, винаги е загадъчна и повод за размишления за живота и човешкото съществуване. За нея никога не може да се говори равнодушно.
Бог прибира всички човешки души при себе си, за да им отдаде заслуженото за техния личен живот, поведение, вяра, добротворство. Нам не е позволено да знаем каква е неговата присъда дори и над тези, които приживе са били велики творци и писатели. Невъзможно ни е да проследяваме техния живот след смъртта, но фактите от земния им живот почти винаги са достатъчни, за да си изграждаме достатъчно ясен и верен портрет на характера и величието на ума на всеки един от тях. У някои велики имена смъртта е най-впечатляваща в своето трагично величие или е страшна случайност и неизбежност. Но как да научим защо е такава тази неговата смърт, след като животът му не я предвещава или я оправдава по някакъв друг начин. Въпреки това той се случва.
Нашето литературознание не е очертало типологията на големия творец, за да изгради обобщения му образ, неговият начин на мислене, поведението и присъствието му в литературния и обществения живот, както и в самата литература чрез словото, с което си служи. Големите писатели са своеобразни до изключителност, но между тях винаги има нещо общо, което се повтаря във всеки един – независимо времето, в което живеят и творят. Те са свидетели на своето време и понеже са големи писатели, за тях е недопустимо да изопачават или просто да пресъздават невярно съществуващото. Тук е главният аргумент, който позволява да се изведе типологията и да се посочи как всички големи писатели свидетелстват точно и достоверно. Различията им са в подробностите, които всеки по свой начин вижда и показва в творчеството си. Нали реалността е сложна и многообразна, за да е възможно всички да я виждат по един и същ начин и да повтарят вече казаното за нея.
Но не само различията са интересни, понеже се въплъщават по различни начини, но и общото се пресъздава от всеки писател по удивителен и неповторим начин съобразно възможностите на неговия талант.
Големият писател вижда всичко или почти всичко, запомня го и словото му го запечатва такова, каквото го е осъзнал. То придобива огромна енергия, която изпълва творбите и цялото му творчество, за да завладее и читателите. Именно енергията и степента на нейната вътрешна напрегнатост е знакът за високо майсторство .
Майсторът на словото, който пресъздава живота и изразява неговия смисъл и идеи, непременно решава и проблема за смъртта. Това е най-важната и всеобхватна тема в литературата, затова и бива разглеждана предимно от големите писатели. Писателите с по-скромни възможности не са в състояние да се домогнат до целия й обем и изразят със словото си трагизма на неизбежно настъпващия край на живота. Може да се каже, че в тази способност е и смисълът на литературата и на изкуствата, защото смъртта е велика тайна, която трябва да се опитваме да разгадаваме. А малцина са способни да я разгадават.
Българската литература има своите велики образци на темата за смъртта. Тази тема присъства в нея още от Възраждането. Но конкретно през Възраждането тя произлиза от темата за свободата и саможертвата, за живота и борбата за българското бъдеще. Животът на българите тогава е тежък, мъчителен и унизителен и е естествено мисълта за смъртта да присъства в съзнанието им като някакъв изход и избавление.
2.
За Христо Ботев смъртта не е само важна тема в творчеството му, но и негов личен житейски проблем. Дори много повече от проблем на неговото съществуване като личност и революционер, отколкото като писател. В революцията често смъртта е по-силна и въздействаща от живота. Защото е пример на саможертва, най-висока храброст и всеотдайност, пълно отречение от себе си и от собствения си живот, за да се възбуди у другите хора стремеж към свободата. Те трябва да видят, че не е страшно да се умира и че единствено храбростта и саможертвата носят успех в борбата. Смъртта на героя е пример за другите. Поради това той много често демонстрира отречението си от живота в името на революцията и свободата, за да възпламени народния дух.
Тази теза развива големият наш мислител и литературовед Цветан Стоянов в есето-диалог „Втората част на разговора“, в което пресъздава въображаем разговор-спор между Христо Ботев и Любен Каравелов, състоял се малко преди Ботев да поеме последния си път с четата към Вола и там положи костите си за свободата на България. Двамата велики писатели и революционери спорят за смисъла на Ботевото решение да тръгне с чета да освобождава поробеното си отечество, след като е ясно, че народът не е въстанал и преминаването на Дунав е авантюра, която ще завърши трагично. Така мисли Каравелов. Ботев му възразява, че той точно това и цели – да прекоси Дунав на завладения от него кораб „Радецки“ и след премеждията по пътя да загине трагично от турски куршум на връх Вола. България няма да бъде освободена по този начин и Ботев го осъзнава, ала ще получи пример и урок по саможертва и ще възбуди революционния дух и младите.
Ботев в интерпретацията на Цветан Стоянов смята, че на българския народ му е необходимо някакво потресение, за да види реалното си положение и да осъзнае драматичната си изостаналост и необходимостта да отхвърли робството, за да тръгне напред в развитието си. Затова и смъртта му, към която се запътва, е крайно необходима, наложителна е, за да се ускори революцията и в нея се включат повече българи. Някой е длъжен да умре, за да привлече вниманието на народи и да му каже, че свободата е сладка, но изисква жертви.
В диалога се говори за проблеми от времето на Възраждането, но подходът към тях е типично буржоазен и то от времето малко след Освобождението, когато се поражда потребността от герой, героизъм, героично като контрапункт на утвърдилата се вече практичност и апатия към реалните проблеми на обществото. Идеалите на революцията са поругани, сега се живее единствено за изгодата. Но това води до гибел – и то много по-бързо и неудържимо отколкото по времето на Ботев. Животът е пошъл и само някакъв силен удар отстрани би могъл да го разтресе и да предизвика отрезвяване, за да започне нещо ново. Сега обаче няма духовен подем и една такава саможертва ще бъде не само безполезна, но и пошла.
Все пак Цветан Стоянов правилно приписва своята теза на Христо Ботев. Тя е крайна, но времето ѝ приближава именно, когато наближава и Освобождението и ситуацията в България се радикализира и изостря. Защото съществува и то в доста остра форма проблемът за „събуждането“ на народа, за неговото активно и масово приобщаване към национално-освободителните борби. Ботев сам вижда по пътя от слизането си на Козлодуйския бряг към връх Вола какво е реалното положение на българската революция. Уж трябваше неговата чета да възбуди и възпламени въстанието, а българите я гонят от домовете си, предават я на властите.
3.
Но смъртта не е само това, което според Цветан Стоянов е мислил Ботев, а Каравелов му е опонирал. Тя може да се впише успешно в революцията и да накара тези, които се колебаят или не вярват, да се обърнат и да поемат по нов път, когато героят им покаже силния си дух и волята за саможертва. Това е висше благородство, върховна форма на родолюбие и свободолюбие, което непременно се предава на останалите.
Ние говорим и познаваме живота на Христо Ботев в неговата екстремална форма, която го прави част от революцията. Личният му живот е само сухо изреждане на факти и то не чак толкова много. В смисъла на този живот ние още не сме навлезли, а и май не се стремим да навлезем. Българските нрави от времето на Възраждането не позволяват да се разказва какво се случва в семейството и изобщо в личния живот на човека. За страничния наблюдател случва се онова, което се вижда и което е характерно за всички домове, семейства и зрели хора. Те не са аристократи, не са богати, в България все още няма салони, където да се събират хора от едни и същи кръгове и да разговарят дълго за личния си живот, преживяванията си и проблемите, които преодоляват. Българите са хора груби, работници, селяни, занаятчии и са постоянно заети, за да имат време за такива занимания. Пък и не са образовани, за да си служат и с изящен език, на който се говорят подобни неща.
Ние виждаме и какво съдържат писмата от личните кореспонденции на известните тогава хора и историческите личности от онова време. Имало е времена, когато те са общували помежду си предимно с писма и в тях са споделяли всичко, което ги е вълнувало. Затова и техните писма са като романи, изпълнени със случки, размишления, дори с философски трактати. Може да се говори за епистоларна литература като за самостоятелен литературен жанр.
В сферата на най-интимните споделяния са размишленията за смъртта и възможните причини за по-бързото приближаване към нея. Защото са възникнали непоносими обстоятелства, пречещи на нормалния живот.
И в българската литература на Възраждането не са редки подобни размишления. Още повече че българските писатели от онова време са сред ръководителите на национално-освободителната революция и са подложени на рискове от фатални сблъсъци с османската власт.
Христо Ботев е сред тях.
„Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ – тази крилата фраза е българската формула на революцията, която трябва да извоюва свободата. Ботев знае какво означава това. Защото в тези няколко думи е събрана и цената на живота на революционера и на всеки, който воюва за справедливост. Смъртта е не е трагедия и страдания, тя не предизвиква съжаление, че се налага революционерът да се раздели с живота си. Просто на него му се казва, че за своята храброст, честност, борчески дух и свободолюбие ще получи славна смърт. А това означава, че ще е безсмъртен. Подвигът му е определен в своята пълна мяра и го прави достоен за безсмъртие.
Ботев извежда тази формула, разказвайки за физическите страдания на ранения Хаджи Димитър. Той е на прага на смъртта и сякаш сам осъзнава какво му предстои, а като му предстои, каква награда ще получи за храбростта и търпението. Аз мисля, че в думите на поета няма никакъв патос, а само изход от трагизма на ситуацията и обобщение на всичко онова, което съпътства човека, когато се отдава на нещо страшно и славно и е оправдано да страда и да очаква за себе си най-лошото. Защото в такива подвизи какво друго може да те очаква.
Поетът иска да внуши на хората по светски и донякъде не съвсем религиозен начин, че смъртта не е наказание – особено когато е предизвикана от саможертвата за свободата на народа.
Всекиму е дадено да изпие от горчивата чаша, от която е пил Йисус Христос, щом се е посветил на свободата на народа. А нейната цена винаги е непосилно висока за обикновения човек. Затова са необходими хора като Ботев, за да изпият горчивата чаша на свободата. В този смисъл житейската съдба на Христо Ботев е предопределена от смъртта на връх Вола. Тя става цена на българската свобода и на бъдещето на независимата и свободна българска държава. Все едно е как е настъпила тази смърт и дали са верни слуховете и спекулациите около нея и събитията в четата. Това за нас няма значение. Важното е, че свободата не е просто установяване на политически акт с решение на великите сили, но и с подвизите на участниците във въстания и Руско-турската освободителна война, както и с изкупителната жертва на великия поет Христо Ботев. А преди нея и на йеродякон Игнатий (Васил Левски).
4.
Но Христо Ботев е и гений.
В този смисъл думите на прот. Сергей Булгаков, написани за А. С. Пушкин, се отнасят в пълна мяра и за него: „На него му е била отсъдена самотата на гения, неизбежната съдба на истинското величие“. Целият му живот е едно безконечно страдание – дори и тогава, когато фактите от живота му, ако беше обикновен човек като всички нас, щяха да са деяния на безотговорен млад човек, поставящ в неприятно положение почтения му баща. От гледна точка на нравите и правилата на същите тези обикновени хора, сред които сме и ние, неговите постъпки нарушават нормите и преминават границите на допустимото, разрешеното и моралното. Но Ботев не може да бъде измерван с тези правила и норми. Защото, пак по думите на прот. Сергей Булгаков за Пушкин, „ключът за разбиране на целия живот на Пушкин (в случая на Ботев – б. р. П. А.) е за нас именно неговата смърт, най-важното събитие и самооткровение в живота на всеки човек, и по-специално в този трагичен край“.
Не е задължително да разберем и осъзнаем, че един човек е гений и че съдбата му е да изкупи своя и чуждия живот, поради което и смъртта му може да е трагична. Хора сме и когато сме затрупани от лични грижи, обща обърканост, сложни отношения, враждебност, борби и проливане на кръв, не е трудно да грешим и да не дооценяваме живеещите около нас. Най-трудно се преценява геният, когато си почти постоянно с него и го гледаш пред себе си и си вярваш, че го познаваш. Най-важното е да можеш да го анализираш, когато вече за всички е ясно кой е той и какво носи в себе си. И какъв е бил животът му, както и неговата смърт.
В живота и смъртта на гения се събират характерът на целия народ, националният дух, природата на нацията и същността на социалната душа. Тях трябва най-вече да изучаваме, а не да повтаряме едни и същи думи и характеристики, за да демонстрираме уважение и преклонение пред великите ни сънародници. Те не са излишни, но са недостатъчни и слабо характеризират облика на гениите.
Уроците на историята и поуките на нациите се носят и изразяват от гениите. По-точно, от техния живот, творчество, смърт. Геният Христо Ботев изразява в поезията си духовния подем на народа, водещ непримиримата си борба за свобода и свободна държава. Всичко е подчинено на тази борба. Реалностите са други, но ние трябва да приемем твърденията на великия поет, защото в крайна сметка състоянието на един народ, съществуващ в условията, в каквито съществува българският, се определя и изразява от неговата интелигенция и политическите и духовните му водачи. Народът или по-точно обществото, което вече се е формирало в българския свят, може и да не осъзнава в пълна мяра цялата сложност на политическата ситуация и на повелите, които историята му е дала. Но интелигенцията, водачите му и особено литературата му ги изпълнява. Те са ги възприели веднага, щом тя ги е формулирала достатъчно ясно и точно.
Тази повеля е просмукала цялата поезия, както и публицистиката на Христо Ботев. Има и други идеи, които владеят народа, защото той е длъжен да изпълни още много и различни исторически повели и цели, за да приключи влизането си в Модерната епоха и се превърне в нация, която се бори за себе си.
В това състояние за българите всичко се променя. Най-вече осмислянето и възприемането на смъртта. Интересно е, че тази тема така активно и с цялата си същност на поет, публицист и мислител разработва един съвсем млад човек. Той е млад като личност, но като поет е на възрастта на народа и нацията, на целия български свят и за да изразява техните идеи, е събрал в творческата си същност всичкия техен исторически опит и еволюцията на мисленето им.
Буржоазната идея за човека без Бога, която става типична и за Българското възраждане, е изразена най-ясно и категорично в поезията и публицистиката на Ботев. Тази идея обсебва цялото общество, изпълва го с нова сила и енергия, прави го много действен и непримирим. Идеята се олицетворява и въплъщава от силната и героична личност, отдала се изцяло на борбата и революцията. Тя желае революционна промяна и работи за нея. Нищо не е в състояние да я спре или дори да я усъмни в нейната правота и святост. Безбожникът не се страхува от нищо – дори и от смъртта. Затова и нищо не го спира, за да се бори за свободата на целия народ – не за себе си.
Дори и любовта е обречена да бъде щастлива, ако е увенчана със смърт. Но тази смърт не е просто край на живота. В „До моето първо либе“ Ботев я натоварва със значения, които досега не е получавала:
Там… там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!
Стихотворението „Обесването на Васил Левски“ обема цялата нравствена философия на смъртта, оформила се в българския свят през Възраждането. Тук нагнетяването на трагизма, типичен за цялата поезия на Ботев, достига до краен предел – до степен дори на отчаяние. Можем да си представим в какво състояние е бил Христо Ботев при известието за залавянето и обесването на йеродякон Игнатий (Васил Левски). И какво значение и авторитет е имал великият Левски за българската революция и нейните водачи и участници.
Сега смъртта не е вече „мила усмивка“, защото е отнела най-великата надежда на българската революция за успешен край. Васил Левски е нейният най-висок нравствен смисъл, но и най-големият неин ум и стратег. България е имала „един свой син“ и сега той е мъртъв. Няма кой да милее за нея и да събира хората за нейната свята свобода.
Каква надежда е възлагала национално-освободителната революция на онова, което е замислял и вършил Васил Левски. То не може да се измери. Затова е тази неутешима скръб, предизвикана от отчаянието на народа.
Думата „смърт“ не се употребява в това стихотворение. Тя е заменена със синонимите „на чий гроб там тъй грозно грачеш“, „черно бесило“, „гарванът грачи грозно зловещо“, „зла песен“, „скръб на сърцето“. Всъщност, всяка дума тук е синоним на смърт – толкова силна и безутешни са мъката и скръбта. Осиротял е народът и не знае как от тук насетне ще продължи да живее.
Можем да си представим какво е било на водачите и участниците в национално-освободителните борби. Левски е не само техен най-важен и умен организатор, но и техен символ, олицетворение и превъплъщение. Ударен и унищожен е самият смисъл на революцията. Загубата е необратима.
Ботев никъде другаде не е изпадал в такова състояние, както се е случило при смъртта на Левски. Той няма и друга подобна творба, в която да вее такава безнадеждност. Не само защото са били близки, а поради същността на всичко, за което е говорил и писал Васил Левски, заради организаторския му талант и енергията на неговия революционен дух, чистотата на мисълта и разума му. Но и чистотата на неговия нрав и всеотдайността му в работата с народа.
Друг като него е нямало. И няма да има!
В това стихотворение смъртта е реалност, която трудно се преживява. Защото след йеродякон Игнатий в тази реалност и в борбата за свобода идва Христо Ботев
Каузата, на която се е посветил поетът, както и повелята, която е получил българският свят, ще преодолеят и тази скръб, за да се възстановят и продължат борбата до нейния свещен конец.
И така да придадат смисъл на смъртта, която оправдава живота и свободата на новия българин!