Юлий ЙОРДАНОВ
Кръстьо Стоянов Пишурка е една от симпатичните фигури в нашия обществен и културен живот до освобождението. Работил около двадесетина години на учителското поприще, тоя заслужил българин е дал първия кадър на идейни борци за духовното и политическото освобождение на България. Най-характерното във всестранната дейност е желанието му да възроди културно сънародниците си и чрез просветата да пристъпи към политическата свобода. За осъществяването на своите задачи този родоначалник на духовната култура в Лом не е оставил област, в която да не е надникнал. Ту преводач, ту автор, Пишурка е оставил ред свои оригинални и преводни съчинения. Неговата плодовитост е изумителна за времето си.
През живота си Пишурка многократно е имал сблъсъци с османските управници. Седем пъти е арестуван и затварян в крепостта „Бабини Видини кули”, използвана от завоевателите за затвор. Освен заради „театрото”, което мекеретата-чорбаджии смятали, че подбужда народа за бунт срещу властта на султана, един от арестите е заради гостуването на Георги Раковски в дома му в началото на Кримската война. Тогава властниците го обвиняват в подмолна дейност срещу държавата, но жителите на града се застъпват за него и го спасяват от репресии.
Струва ми се, че тежненията, оказвани от османлиите, покоряват тялото на Кръстьо Пишурка и то лека-полека започнало да се сломява и поболява. Но…както се вижда, те не сломяват духа на будителя. Наред с учебните и читалищните дела, той се отдава и на поетичните си влечения. През 1849 година в брой 65/17 септември на в. „Цариградски вестник”, отпечатва първото свое стихотворение „Песн за Ломското востановено училище”.
Валерия Тарашоева – главен уредник в отдел „История на България през XV-XIX век” на Регионалния исторически музей във Враца твърди във в. „Конкурент” от 29 януари 2015 г.: „Една от първите си поетични творби Кръстьо Ст. Пишурка съчинява като учител и в родната си Враца и под надслов „Един ученик моли отецът си да го остави на наука, е публикувана в. „Цариградски вестник” на 28 октомври 1850 г.”
Отново „Цариградски вестник”, дописник на който е Пишурка, съобщава в броя си от 24 ноември 1856 г., че той е превел от сръбски език в стихотворна форма „Аделаида алпийската пастирка” и търси спомоществователи за издаването ѝ. Още на 1 декември същата година вестникът започва да издава в подлистника си този превод на Пишурка, посветен на „новозаведеното” читалище в Лом, където той решава да постави „театро”, като побългарява „Многострадална Геновева”. Наред с читалищната си и театрална дейност, Пишурка, не прекъсва и своите книжовни и литературни занимания. Така през 1864 г. издава в Браила „Сбор от български песни”, а в 1871 г. във Виена излиза „Куткудячка или разни морални стихове и приказки” и „Буквар за изучаване на българския язик за дятцата”.
През този период създава стихотворенията си „Славей”, „Плач Вратци”, „Стихове на светаго Димитрия”, „Погребението на Петракия Видинца” и „Песен горчиво издишам”, „Ново побратимство”, „Митр младо козарче” и Песен за „Днес ся вси драго веселат” и много други, отпечатани в „Цариградски вестник” през 1849-1850 година. За него критиците казват: „…талантът му е съвсем скромен, стихотворенията са лишени от качества и са сред типичните стихоплетски изяви на просветителския (даскалски) тип поезия“ и „… дори произведенията му да не се отличават с особени художествени качества, те постигат целта си – просвещаването на обикновените българи, които с интерес и увлечение ги четат, за което свидетелстват многобройните спомоществователи на книгите му от всички краища на страната.“
Въпреки изпитанията и несгодите, Пишурка е автор и на лична поезия, като оставя след себе си забележително книжовно наследство на България. Преводите и компилациите, които той нарича „побългаряване”, включват „Аделаида, алпийската пастирка“, издадена в Белград през 1857 г., „Опелото на Исуса Христа“ в Русчюк от 1869 г. Издава „Момина китка или книга за секого“ във Виена през 1870 г. и последния му преводен труд „Рахилин плач“ в Белград от 1872 г.
Личност, съчетала в себе си ерудиция, дарование и находчивост, Пишурка привнася забележителен влог в националната ни култура. Макар че творчеството му се посреща с възхищение и служи на училището и читалището в Лом, то попада под прицела на Любен Каравелов: „нямате право да прекроявате чуждите произведения… нашият обичай да побългаряваме каква да е книга без да упоменеме чие е тя съчинение… е чисто шарлатанство или хайдутлук” – пише той, визирайки „Изпаднал търговец или смъртна жертва” и „Момина китка или книга за секого”.
Пишурка, обаче не му остава длъжник и му отговаря, че добросъвестно е посочил автора и, вероятно раздразнен от факта, че тя отново е „побългарена от френски, както и „Куткудячка или разни морални стихове и прикаски”, „написана само за петлите и за кокошките, защото българите не разбират още птичия език”.
Още в предисловието си към „Аделаида Алпийската пастирка”, за чието издаване лептата си дават 99 спомоществователи от Враца и 51 от Оряхово, Пишурка изказва съжалението си, че „За българската просодия или наука за стихотворения още ни един от нашите учени стихотворци не напечати никоя книга, по която сички ония, които обичат да пишат на стихове, да могат да ся ръководят” и моли да не го „осъждат за неприятностите и грешките”. Пригаждайки към българските условия на живот много от чуждите творби, Пишурка преследва една основна цел – пробуждането и просветяването на българите.
Христо Ботев взема на подбив Пишурка: „музикословеснейшият г. Пишурка за честта на музите и на неговата „госпожица правда” и „мадам куткудячка”. Най-известната критика на Христо Ботев за стиховете на даскала от Лом е популярното стихотворение
ЗАЩО НЕ СЪМ?…
Христо Ботев
Защо не съм и аз поет,
поет като Пишурката?
Ех, че ода бих направил
на баба си на хурката!
Защо не съм и аз поет,
като Сапунова трети!
Че запял бих, че възпял бих
на владиката конете!
Но защо не съм Владикин,
да напиша чудна драма –
за жабите, за мишките
и боят им с цар Радана?
Защо не съм и Войников,
плодовит, прочут списател,
да съставя и молитви
на нашия цар създател?
Защо не съм и Пърличев,
да преведа Илиада;
но с такъв превод, за който
и лобуд да ми се пада?
Но защо не съм Славейков,
да заплача, да запея:
„Не пей ми се, не смей ми се,
от днес вече ще да блея?“
Но защо не съм и Вазов,
„вярата“ си да възпея:
че ще стане вълк овцата,
а певците като нея?!
Наистина, иронията на Ботьова силно жегва Пишурка, макар в това стихотворение поетът-революционер да бичува и други създатели на стихоплетството. И, засегнат от обидни слова, той се брани, изповядвайки: „Аз съм тражил утешене у Шилера и Байрона, тражил съм и у Волтера, у Петрарка и Милтона”. А колко ли негови съвременници са знаели имената на тези великани на духа?
Без капчица съмнение считам категорично: Пишурка не заслужава Ботевия присмех!
Впрочем, вероятно и други изследователи заемат тази позиция, защото те дори виждат сходство във вижданията на Ботев и Пишурка. На неочаквана близост обръща внимание Иван Пауновски в статията „Ботев и Пишурка“. Критикът възкликва: „Ще каже някой – на, доживяхме да сравняват Ботев с Пишурката и комай да намекват, че се е влиял от него. Да се е влиял подражателски – няма как. Но и при Пишурка срещаме теми, които са вълнували нашия немил-недраг хъш.[…] Очевидно е, че при повечето съвпадения личи полемика и, че Пишурка е само един от онези, с които Ботев е полемизирал.“
Всъщност „съвпаденията“ са няколко и отново говорят преди всичко за общ език, за общ набор от изразни средства, с които си служи българската поезия от това време. Трудно може да се аргументира някаква по-дълбока полемична насоченост. В поне един от случаите жанрът (молитва) определя и сходните изразни средства. Азбучна истина е, че „Моята молитва“ на Ботев преобръща жанровия модел и полемизира с присъщите му идеи, но едва ли конкретно със стихотворението на Кръстьо Пишурка.
Всички стихове на Пишурка са от „Кудкудячка“ (1871) и са публикувани преди визираните Ботеви стихове. Първият пример е близък до настроенията в няколко Ботеви стихотворения, но текстуалната близост е с „Ней“:
Кат те тъга или беда мори,
кат ти се запали гръд без мира.
(„Господ здраве нека дава“)
[…] мен в гърди
силен пламък, яд гори
и гняв ще ме умори.
(„Ней“, 1872) (1, 40)
Към същата Ботева творба отпращат и други стихове на Пишурка:
От нас двама един трябва
днес да издъхне.
(„Бой на петли“)
…ще умре един от нас
ил мъжът ти, или аз!
(„Ней“, 1872) (1, 41)
Втората група аналогии е с „Моята Молитва“:
Боже, кой правда обичаш,
недей ти мен да оставиш!
Недей, боже, мойта младост
с горка тъга да удавиш.
(„Молитва“)
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!…
(„Моята молитва“, 1873) (1, 53)
Освен тебе няма бога;
освен тебе няма правда.
Мойта душа тебе само
единому поверява
в гърдите ми чиста съвест
с твойта правда с’утешава.
Ти никого не си,
който страда оставил…
(„Бог Богов“)
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже –
мене в сърцето и в душата.
[…] а човека си оставил
роб да бъде на земята
[…] а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси.
(„Моята молитва“, 1873) (1, 52)
Разгледаните няколко примера разкриват различни по тип връзки между Ботевата поезия и поетическите опити на неговите съвременници. Те могат да бъдат разглеждани в своеобразна градация. Пишурка е обект на открито отхвърляне и ирония, което не изключва известна тематична и жанрова близост.
Казано най-общо, стиховете на Ботев имат текстуални аналогии у различни съвременници, което говори не толкова за пряко въздействие или цитиране, а за наличие на по-разгърната мрежа от междутекстови връзки, по която може да се съди за акцентите в тогавашната поезия.
„Неочакваната близост“ на Ботевата поезия със стиховете на неговите съвременници несъмнено е важен проблем, който заслужава по-разгърнато изследване, което би било полезно за осмислянето на творчеството както на големия поет, така и на по-„малките“ му събратя по перо. При това сравненията трябва да продължат и да обхванат и Добри Чинтулов, непубликуваните приживе опити на Найден Геров, познатите стихотворения на Райко Жинзифов и Петко Славейков, и т.н.
Гениалната Ботева поезия е очевидно „свръхинтерпретирана“ и днес ни е трудно да гледаме към нея обективно, т. е. за различим, по думите на У. Еко, „това, което текстът казва благодарение на текстовата си кохерентност и на първоначалната означаваща система, на която се основава“ от „това, което адресатите са открили в него благодарение на собствените си системи на очакване“. Убеден съм, че прочитите на Ботев, от една страна, и на Г. Раковски, Д. Великсин, В. Попович, Кр. Пишурка могат да се задълбочат, ако се освободят от въздействията на натрупаните ни очаквания и стереотипи – заключава Иван Пауновски.
Изключителната заслуга на Пишурка е, че той не само съчинява и побългарява, но и разпространява книжовните си трудове из целия Северозапад. Много от чуждите творби той превежда с оглед нуждите на българската действителност. С цялостната си дейност ломският даскал цели пробуждането на българите и тяхното ограмотяване, защото знае, че само просветените съотечественици могат осъзнато да се вдигнат на революция и да се освободят от османските завоеватели. Репресиите, както и тревогите, създадени от критиците, се оказват пагубни върху сърцето на бунтаря от Лом. И… то не издържа – преди век и половина в една нощ той затваря очи завинаги.
