Христина Радомирова е родена в гр. Стара Загора, където и понастоящем живее.
Нейни стихове са публикувани в редица литературни издания, звучали са в ефира на радио Стара Загора. Една от творбите й е отличена на Варненския национален конкурс: „Любовта, без която не можем“. Има редица публикации и в Интернет пространството. По някои стихотворения са създадени песни, а също така и пише текстове по поръчка. През 2016-та година получава наградата „Гран При“ за поезия от Михаил Белчев.
Издала е стихосбирките: „Надежда на заем“, „Понякога се случва да съм птица“, „По безкрая на краткия миг“, „Акорди от звездите“, „Дъх на сътворение“, „Да си жив“ — в съавторство с Костадин Костадинов, „Да бъде обич“, „Напук на всички невъзможности“ — поетичен фотоалбум, съвместно с фотографа Георги Неделчев.
НЕ МЕ Е СРАМ
Ах, тази моя пролет полудяла…
в горещите ми вени връхлетя!
И толкова съм вишнева и бяла
с най-шеметния устрем на кръвта!
И няма как от себе си да скрия —
животът е такъв безценен дар.
А всеки атом в мене е стихия
на хвърления от съдбата зар.
Да, луда съм. Но много ми приляга!
Да си призная хич не ме е срам!
Аз сутрин ставам, вечер пък си лягам,
прегърнала нестихващ ураган!
ШАШАВ СТИХ
Наздраве да си кажем, ей така —
за всичките ни хубави моменти,
за блясъка в очите ни сега,
дори за клюките некомпетентни.
А виното с тръпчивия си гъдел,
направено с ръцете ти — магия,
душата ми разплита като възел…
Ха! И кой ми казва да не пия!?
Та аз от щастие се тъй напих,
че стъпките ми вече се преплитат
и с ритъма на този шашав стих,
вълшебник ли си, искам да те питам.
РАЗМИСЪЛ
Понякога тъгата е красива –
досущ като на фотошоп.
От чужди погледи сълзите скрива,
но пипнеш ли я, удря като ток.
И не гася изригнали вулкани,
а пускам лавата да потече…
Пък след това, което ще остане,
с криле на птица ще ме отвлече!
ИЗБОР
Моля, някой най-сетне да спусне завесата –
крайно време е циркът безумен да спре!
Този свят е кошмарно обсебен от бесните,
а тръбата Господна отдавна зове…
Днес е време на избор, на онзи, съдбовния –
да бъдеш свободен или да си роб.
Че под тебе е адова бездна отворена,
а над тебе десница подава ти Бог.
МОЯТ ДОМ
Ходи ми се в непристъпни дебри,
пие ми се живата вода,
дишат ми се небесата ведри,
язди ми се дива свобода!
Иска ми се птици да прегръщам
и над всяка земна суета
да издигна светлата си къща –
моят дом от спомен и мечта!
ЩУРОТИЯ
Не през цъфналата ръж,
драснах право през просото…
Заваля усмихнат дъжд
подир стъпките ми боси!
Вятър духна с порив див
и в косите ми се втурна…
Липов клон със жест игрив
шапката ми прекатурна!
А пък аз така си знам —
моят свят е щуротия!
И е толкова голям,
че не мога да го крия.
НА ШАПКАТА МИ ДРЕМЕ
Допивам чашата на екс.
Минавам още за момиче…
Мелодия. Забравен текст.
А мислите ми – неприлични.
Танцувам с пъстри хвърчила.
Ха-ха! На шапката ми дреме
за някакви си правила.
Защо? В това безумно време!…
Любов съм и съм земетръс.
Заключена в кафез вселена,
за полет насъбрала хъс!
Затуй на шапката ми дреме!
ЛЮБОВ ЛИ Е…
На юли горещият пламък
във вените мои пламти…
И става безумен и палав,
когато до мене си ти!
Тогава избухват пожари,
които не искаш да спреш.
И търсим безрелсови гари
с неистов от жажда копнеж.
Не влизам в шаблони и релси –
такава харесваш ме, знам.
Любов ли е, значи е смелост,
в сърцето ми вдигнала храм.
ОБРАТНО БРОЕНЕ
Отброявам се с дългите седмици
и с безкрайните дни, часове,
със самотните клисави делници
и минутите — в мен векове…
Отброявам се с вялите сутрини
и с кафето ми с мисли по теб,
с тишината, в която заслушана,
дращя някакъв блудкав куплет…
Отброявам се в скучните вечери…
Халба бира против самота…
С всяка глътка по-малко далече си…
Щом заспя, ще отмине нощта.
И когато след края на времето
миг едничък сбере вечността,
ти с първичния взрив на вселената
ще почукаш на мойта врата!
Обич, твоите стъпки дочакала,
всяка липса превръща в трамплин.
Че от болка с мнозина съм плакала…
Но от щастие само с един!
СЪЛЗА
Понякога боли до лудост,
душата ти когато не разбират,
уж близки, ала всъщност чужди…
От тази болка страшно се умира!
Преди над мен да бъдеш съдник,
обувките ми трябва да обуеш
и с тях по моя път да тръгнеш.
Та чак накрая мъдро да ми дуднеш…
Когато паднеш с мойте стъпки
и с мойте рани после се изправиш,
сърцето ти, когато с кръпки,
трепти от обич, въпреки че страда…
Ела ми, съднико, тогава…
Сълзите ми под твоите клепачи
най-ценният урок остават
как болките си наши да изплачем!
