РАННА ЕСЕН
(диптих)
1.Сливане
Сред облаци-вълма и рехава мъглица
се рея като кленов лист.
Красиво е, и есенна тъга изпълва
въздуха кристално-чист.
Не се учудвам и не е за първи път
да има власт над мене този миг.
Да ми дарява плод, да вкусвам сладостта,
привлича ме по-силно от магнит.
- Безпокойство
Вече трябваше да се науча на ред.
Да не мрънкам като капризно момиче.
Есента е красива, има още цветя.
За зрялост е време.Тя му прилича.
Отговорно да гледам на важни неща,
да съм за тях пригодена.
Благодарна да вкусвам хляба свещен,
да не угаждам никому примирена.
Без ресто да вляза и прекомерен захлас,
без драма, излишна подробност.
Сезонът е тъжен, не гледам назад.
Дали да го спра е възможно?
Пътят пред мен поставя въпрос
Без ресто навлизам в тревожен сезон.
През цялото време си спомням за друго,
парченца от пъстър балон.
Притихвам за кратко, щом още го виждам –
на Лятото сторвам поклон.
КРЪГОВРАТ
На времето чекръка и без мен
ще се върти в еднопосочен ход.
Ще има, както винаги, войни
и ще се ражда пак живот.
Заченат е светът във грях
и се тресе в ентропия.
Началото е край, а краят е безкрай –
на промисъла – смях и вопъл.
ИДВА ЗИМА
Страхувам се от зимата.
Навярно е нелепо, женска суета,
щом други преди мен са минали пъртината.
Така е с всичко живо. Неизбежност. Яснота
и изначално този ред непреодолим е.
Едно е важно, може би,
и щом приема
забавената скорост на мечтите,
очите ми – отворени широко,
да изгледат отзад-напред
и черното, и бялото на дните.
Ще трупа сняг и ябълков цъфтеж.
Ще търся смисъл във среднощното си бдение.
От спомени във бурния водовъртеж,
опасно е вода да не погълна и да се удавя.
Смирена сетне като пилигрим да разчета
забравените и изречени на глас желания.
И думите край мене да кръжат –
в пирует и бяло одеяние.
***
От тежките прокоби няма мърдане.
И клетви суеверни – зла съдба.
Дори да носиш талисман,
не си безсмъртен.
Не те спасява на челото и звезда.
Обреченост. Застига те в засада,
когато си най-весел и успан.
Угасват лампите под празнична аркада,
затишие пред ураган.
Проклятието родово те помни
и търси уязвимия ти ген.
Като змия отровна се провира
а ти застиваш угнетен.
Отсрочка, ако има, тя е кратка –
засяда в гърлото ти залък сух.
На масата сложѝ ва банк заблуди, болка.
И себе си най-вече, да не играеш сам.
***
Понякога се случва и така –
когато си поспрял и уморен,
да те настигне бялата тъга,
и безпричинно да попаднеш в плен.
Разнищваш и заплиташ ден след ден
съмнителни победи и разрухи.
Обърква и баналният рефрен,
че всичко ново е по стари ноти .
Какъв е смисълът от моя глас
за песен и от друг изпята.
Да радва пак след дъжд дъга,
камбанен звън да бие в небесата?
Прииждат думите и в мараня,
разкриват си лицето и потулват пътя.
До утре трябва да ги задържа –
да пренощуват на душата ми в приюта.
ЛЯТНО РАВНОДЕНСТВИЕ
Мислите отпреди,
по-чисти от юнска росица,
прелитат като пчели
към слънчогледова пита.
Срочен е полетът, къс,
по-друг е дори невъзможен.
Дългият слънчев лъч
за крал е ръкоположен.
Лятото отпреди,
по-скъпо от златна парица,
спастрих в пазва за дни –
хляб от зряла пшеница.
Мислите днес кръжат
в мараня от заблуди.
И небето, и земята са тук,
само аз и пчелите сме други.
ОГОРЧЕНА
Ще отмине като летен дъжд –
бръска леко
и за миг изсъхва на асфалта.
Няма смисъл от стрехи, от гари.
Отведнъж –
влакът бърз за път е глупава метафора.
Ще изтръскаш ситната росица
по косите, скулите покрили.
Идват нови дни,
не е беда,
че си припознала празник
в делниците сиви.
Всичко е пред тебе,
предстои
да провидиш светъл лъч в мъглата.
Но защо в зениците гори
облаче от нежност ядна
или влага за разплата?
ДОКАТО КРОТКО СПИШ
През тебе виждам, сякаш си стъкло.
Дори да спиш, картината е ясна.
Не е комедия, сладникав филм,
измислица с финал прекрасен.
По-многопластово е, в рамка от Добро,
където багрите се сменят и преливат.
Нюансите са нишки на кълбо –
и надделяват, и се омотават,
в ъгли замръкват и се сливат.
При всички простосмъртни е така –
да си приписваме магична сила –
да вярваме докрая в чудеса,
да си плетем ръкави от коприва.
От мислите красиви, за беда,
поникват семенца отровни и невидими.
Съмнения за вярност, правота
обичаме ли истински или презираме.
Докато спиш, в просъницата аз,
блажено се усмихвам призори.
В кристалното кълбо – Луна –
провидила съм спомени-мечти.
НЕНАУЧЕНИ УРОЦИ
Преди от облака да си скроя хвърчило,
ще трябва много да помисля:
кой ден е днес, дали ще завали
и летният порой мечтата да удави,
или в легена плитък да излиска?
Преди да заиграя с острата игла
по тънка паяжина или строгост на ъглите:
конеца нито дълъг, нито къс да преценя –
със възел здрав ли да е в края,
или да е невидим за очите.
Обратното се случва. И макар да се заричам,
не давам лесно вяра на пророци.
Една и съща кръв във вените ми тича,
червена и в неделя, и във делник.
Причини – сто или една единствена –
прастари ненаучени уроци.
***
Благословено да е детството, което
все още топли като слънчев лъч.
Как сляпо вярвах във вълшебства,
в победа на доброто всеки път.
Там всички бяхме истински герои
като във филм – на края покосен
злодеят се предава доброволно
и чакаме задружно утрешния ден.
Тогава прошката вървеше по петите ни –
крадци на джанки, а понякога и зли.
Преписвахме един от друг мечтите си
и вярвахме във светли бъднини.
Благословено време. Лъч отминал,
но скътан в облачния ден.
До края няма да го пусна,
дори дъждът да се излива върху мен.
