Христина Димитрова е млад човек, библиотекар в НЧ „Просвета” с. Лясково, област Смолян. Член е на дружеството на СБП в родопския град. Има една издадена книга с разкази и втора е под печат. Със своя разказ „Гердани”, тя взе участие в конкурса за Националната литературна награда „Николай Хайтов” – 2021 г.

ГЕРДАНИ

/по действителен случай/

1.

Наричаха ги герданите. Странно и нетипично име за трите огромни вълкодава. Първата среща с тях оставяше дълбока следа в съзнанието на човека. Грамадни жилести овчарки, с карвясали очи, целите черни, само с по един бял гердан на шията, рунтави завити на кравай опашки. Колчем ги видеше някой – човек или звяр – тръпки го побиваха от тях, не семееха ни едните, ни другите да припарят до саята. Надушеха ли вълк, гонеха го дорде го не удавят. Преди време, когато един каракачанин минал през нашенско, предложил цяла дизия чанове за тях, но Расим дума не давал да се издума. За какво са му чанове и злато – неговата корава душа не ще музика и чанове – кучетата бяха душата му. Дали защото само пред тях успяваше да се открие и да се смири никой не знае, но се знаеше, че този суров и буен човек даваше открито обичта си само на тях – герданите. Решеше гъстата им козина, милваше ги като деца и само тогава топлина изпълваше очите му и смекчаваше суровите му черти. Както казват лясковци – душа даваше за тях и я даде. Може би злощастният край на прочутите гердани донесе и неговия край.

Горд човек беше Расим, твърд като камък, с буен нрав, който не рядко се взривяваше като барута в пушката му. Кипнеше ли дивото в него, никой от домашните не смееше да се мерне пред очите му. Често пъти забягваше в гората с авери – пиеха, крадяха овце от стадата на другите, устройваха угощение за тяхна сметка и, разни такива хрумки на хайманите на селото. Но гората не привличаше Расим само заради зулумите. Той бродеше из нея, защото я обичаше. Тя го привличаше с невидими нишки, примамваше го и му говореше. Подухне ли лек пролетен ветрец – тя му запяваше песен, льохне ли летния бриз – сякаш с нежна ласка изтриваше потта от челото му, заиграе ли есенникът – съветваше го, а завие ли студеният северняк, като строга майка го мъмреше за поразиите, които е извършил. И той виновно скланяше глава пред величието на майката природа.

Като поотраснаха с двамата му братя и баща им се поразболя, реши да раздели стоката и имота между синовете си, та да нямат крамоли помежду си. За да се не гледат на криво, хвърлиха чоп. На Расим се падна имота на Габерък. За първи път се почувства собственик на нещо свое. Тогава строи челядта си, измазаха колибата, направиха стръга за овцете, позкърпиха кошарите. Измени се животът на Расим – по-рядко забягваше в гората, вече аверите идваха при него. Занизаха се дните, овцете наедряха, агнетата растяхя, но Расим все не беше доволен, все нещо го глождеше от вътре. Една мисъл не му даваше мира – меракът за хубаво куче. Купуваше и продаваше, вземаше и разменяше, но все не можеше да случи на куче да му напълни окото.

Тази нощ повече от всякога не можеше да заспи. Чул бе че баща на съседното село Чукуркьой ще продава кучета от новото си кучило и искаше да купи едно. Прочути бяха кучетата на Таушан ага, не само че пазеха къщите и стадата му, но и със злия си нрав. А и каматни бяха пущините – огромни бели песове, на сиви и черни петна, вирнали рунтави опашки, а лапите им като дланта на човек. Час по час Расим поглеждаше към луната, нетърпеливо чакаше да се съмне. Въртеше се на коравия миндер и псуваше на ум. Не дочака зората, стана по тъмно още, преди да са пропели първи петли. Изсули се тихо от колибата, нарами малка торба с прогюма за изпът и изкара малка кадифена торбичка от пазвата си. Отвори я и се загледа в нея – това бяха единствените скътани пари вкъщи, с които смяташе да купи куче. Преболял ги беше. Въздъхна и прибра кесийката в пояса.

2.

Зората целуваше върховете на вековните борове и събуждаше многогласния птичи хор, когато Расим влезе в Чукуркьой. Не беше трудно да се намери къщата на агата – най-голямата в селото, с тьонинки бели кумине, с дванайсет ката пенджуре, с гюмюшени порти и алтънени халки. Расим приближи портите и се ослуша. Освен гърленото ръмжене на овчарките, не се чуваше никакъв шум. Седна на тревата и зачака. След близо час от къщата започнаха да се разнасят обичайните шумове на събуждащо се домакинство. Изправи се и почука на портите – един, два, три, четири пъти. Чу се леко скърцане и отвътре се подаде рошавата глава на едно ратайче и го загледа въпросително.

-Тук ли е Таушан ага?

-Тука.

-Търся го за алъш-вериш.

Без да си дава труда да му отговори, ратаят трясна портата под носа му и го остави да се чуди дали въобще ще каже на господаря си.

Таушан ага тъкмо довършваше поредното парче баклава, когато ратаят му каза че го чака един абанджия.

-Оти?

-Алъш-вериш – беше отговора.

Агата надигна натежаващото си тяло и с бърза стъпка, изненадващо за неговото телосложение, заситни към портата.

-Добър ден, ага!

-Какъв си и що щеш тук? – грубо отговори агата, виждайки го по закърпените дрехи или нечий ратай, или му губят времето.

-Овчар съм, ида за куче.

-Кой ти е господар?

-Сам съм си господар, ага.

-Ти ли бе, ти ли бе, парцаливнико – забесня агата, – ти ли си си господар? Едни здрави шалвари нямаш на голия гъз. Голтак! С тебе ли ще правя аз алъш-вериш? Ай сиктир от тука или ще насъскам кучетата и помен няма да остане от тебе, мекере такова!

-Човек заради едното име живее ага, заради едната чест. Ти стъпка моята като плява сред просо, заради това, че имаш злато, но то не е всичко. Не ща от твоето кутило, дори да ми го харизаш, защото кучето мяса на господаря си. Аз и от боклука да взема куче ще е по-добро от твоите.

Агата се засмя тънко и посочи съседното бунище, където се въргаляха три наскоро родени, крастави и слаби кученца. Не личеше дали цвета им по рождение е черен, или просто са го добили от мръсотията на бунището.

-Че вземи ги, айол, та си ги отгледай. Крастави мърши като тебе. – и с ряз затвори портата.

Добалня на Расима, сърцето му натежа от мъка и болка от унижението, което получи. Приближи до кученцата, наведе се и посегна към тях. В този миг едното се отдели и се наежи към ръката на Расим.

-Ще стане куче от тебе – каза той и отново посегна. В следващия момент тънките, остри зъби на кучето се забиха в ръката му и оставиха четири кървави резки по тях. Той се отдръпна и вдигна тоягата към него. Това, което го смая обаче, беше, че палето, вместо да се свие или да побегне, оголи зъби и се приготви за бой. Расим се усмихна. Най-неочаквано беше намерил това, което търсеше отдавна – куче по негов мерак. Наведе се и с няколко резки движения успя да напъха трите кучета в чувала, а него – в една голяма кошница, вързана за мулето. Нарече кучето Шейтан /дявол/, а на другите щеше да даде име по-късно. Яхна мулето и, преди да потегли към къщи, тук, на бунището пред аговата къща в Чукуркьой, даде клетва пред себе си, че скоро цялата околия ще говори за неговите кучетата . Прибра се по обяд на саята и още от вратата завика на жена си.

-Рамзино, къде си, мари? Скоро да нахраниш кучетата, че гладни прегладняха!

Жена му, стройна, висока планинка, позавехнала от раждането на шесте им деца, се появи откъм колибата и, щом зърна кучетата, замъмря:

-Гръм дано ги убие и крастите, то ние няма какво да ядем, кучета досурнал в къщи!

Червена пелена се спусна пред очите на Расим след нейните думи. Стигнало му беше днеска от обиди, че и артък му беше останало. Вдигна ръка и я стовари върху жена си, и още веднъж, и още веднъж, и още, и още. Болката и обидата се отприщиха в него като буен пролетен поток, който помита всичко след себе си. Когато се опомни, Рамзина лежеше възнак с разкървена уста и вдигната пред лицето си ръка. Децата в колибата плачеха. Пробуден от вцепенението, Расим хукна към гората с пушка на рамо. Вървя без посока, докато му отмаляха краката и в гората стана тъмно като в рог. Лунните лъчи тук таме проблясваха като сребърни косми между гъстите клони на дърветата. Той седна под близкото дърво и започна да прехвърля обърканите си мисли. Болката и обидата бушуваха в гърдите му, но той, простият селянин, не знаеше друг начин, не намираше толкова думи да ги изрази, да изкара отровата от душата си. Затова и посегна на жена си. Дълбоко във себе си той разбираше ,че е сгрешил и от това му ставаше още по болно. Загърна се с абата си и се върна назад във времето…

3.

Слънцето отдавна беше изгряло, когато Расим се върна на саята. Закъснял беше да пусне овцете и те проблейваха начесто. Жена му шеташе около колибата. Приближавайки я, той ѝ подаде китка горски ягоди.

-На! За децата. – Рамзина взе ягодите, погледна го с големите си черни очи и рече:

-Хавая си си губил времето, те и сами щяха да си наберат – думите на Рамзина се забиваха като дебели шишове в сърцето му. Не бяха тия ягоди за децата, за нея бяха, че му беше болно, дето я удари. Той въздъхна, обърна се и тръгна към колибата натъжен – не беше се отворило Рамзининото сърце за него – дори и след шест деца и десет години заедно. Погледна към кучетата, които стояха скупчени до колибата, а по-малките деца ги бяха наобиколили и се опитваха да ги докопат. Шейтан отново беше настръхнал и оголил зъби бранеше братята си, коитто ръмжаха приглушено до него.

-Шейтан – извика Расим – палето вдигна глава, разпознало името си.

Той клекна и посегна да го погали. То следеше кръвнишки движението на ръката, а ръмженето не спираше да клокочи в гърдите му, докато неговият стопанин рошеше черния му кожух. Расим погали последователно и другите две кучета, давайки им имена – Осман и Караман.

Занизаха се дните в обичайния ритъм. Расим обграждаше с обич и грижи герданите, а те избуяваха все повече и повече, надминавайки по ръст всяко куче от околността. Нравът им беше зъл и не признаваха никого освен стопанина си. Който да минеше покрай саята, минаваше със страх. Лясковци често негодуваха срещу трите огромни овчарки и сайбията им, а Расим от страх да не стане някоя беля се принуди да им сложи по едно чанче, да се чуват отдалече, че идат.

Беше студена есенна нощ, яркото лице на луната обливаше в сребро Габерък и рисуваше причудливи сенки. Расим неспокойно се въртеше в постелята и не можеше да заспи. Чул беше днес в селото, че в шумата се навърта глутница вълци, а той преди два дена беше продал старите кучета и разчиташе на младите и неопитни гердани. Досега те бяха влизали в битка само с кучета и по-малък дивеч. Познаваха миризмата на вълците, гледали бяха как старите кучета се давят с тях, но бяха вързани, че се страхуваше да не ги удавят. Мили му бяха. Докато Расим прехвърляше мислите си наум в тишината, откъм арифовата сая се чу лай. Герданите заръмжаха и се разшаваха около колибата, той стана и излезе.

-Расимеее, вълциии – чу да вика Ариф.

Кучешкият лай се усили и герданите профучаха край него, развели руннтавите си опашки. Изненадан и ядосан, че не може да остави овцете и да тръгне след тях, Расим остана до кошарата, гледайки как герданите връхлитат върху купчината от кучета и вълци. След кратка схватка, уплашени от неочакваната подкрепа, вълците удариха на бяг. Осман и Караман ги последваха, а на хармана до колибата останаха да стърчат две фигури – Шейтан и грамаден дебеловрат вълк. Двата великолепни звяра застанаха един срещу друг, огрени от лунната светлина, дебнейки се. Шейтан налетя първи и след секунди двамата смъртни връгове се затъркаляха на земята в люта схватка. Виждаше се, че вълкът беше по-опитен от кучето и на няколко пъти се опита да го захапе за гърлото, но Шейтан налиташе отново и отново, издебваше и освирепял забиваше зъби, където свари, по тялото на вълка. Расим се взираше напрегнато и отправяше поредната молитва към всевишния когато изведнъж всичко замря. В краткия миг, докато чакаше Шейтан да се изправи, Расим забрави да диша.

-Шейтане – кучето обърна глава, късо излая, сякаш да кажи „Добре съм”, подуши въздуха и хукна да догони своите братя. На сутинта, на път за село Ариф мина през расимовата сая, кучетата лежаха уморено на сянка и следяха с кървавите си очи новодошлия.

-Ашколсун, Расиме! Имало е за кина да ги гледаш – посочи кучетата Ариф и хукна към селото да разкаже за нощните патила.

Търкаляха се годините като зърната на броеница, децата растяха, стадото се множеше, герданите все така пазеха шумата от диво, а славата им се носеше и по околните села, където ги бяха виждали да следват подгонените вълци. Един ден в селото се чу, че каракачанин, минавайки през Габерък, видял герданите и поискал да ги купи, а същата вечер Ариф дойде на расимовата колиба.

-Слушай Расиме, в село разправят, щял си да продаваш герданите.

-Оти, да не си мющерия? – рече Расим и се подсмихна. Ариф се загледа в прашните си боси крака и отвърна:

-Мющерия, зер. Пратиха ма овчарите да ти река – селото не дават герданите. Кой ще брани шумата? Ако речеш ще ги откупим. То у фукари хора пари и злато няма, ама секи ще даде по нещо – кой овца, кой коза, кой аба, кой вълна – ще сберем.

Ариф обгърна с поглед трите грамадни песа и рече само:

-Аз кучета за даване нямам.

В края на есента Расим се разболя. Снагата му тежеше и сякаш мечка беше седнала на гърдите му. Усещаше, че трябва да слезне в село да почине, ама годината беше лоша, сушава и се навъртя една глутница в ниското – през вечер нападаше стадата. Всеки ден той отлагаше с надежда, че ще му мине, докато една вечер Ариф не го намери проснат до колибата и не го закара в селото. Лежа Расим цяла неделя, водиха му врачки и баячки, знахари и билкари, докато го вдигнат на крака. Стадото остави на по-малкия си брат Сафет и триста пъти му заръча:

-Ако дойдат вълци да не пускаш кучетата едно по едно. Чу ли? Да ги пуснеш заедно. Шейтан ще ги води.

На седмата нощ глутницата нападна расимовия егрек. Така и никой не разбра защо – от инат ли, напук ли, Сафет пускаше кучетата едно по едно и гледаше как вълците налитат върху тях – първо Осман, после Караман, а Шейтан, беснеейки с пяна на уста, успя да скъса здравия синджир, събори Сафет на земята и връхлетя да помага на братята си. А в селото Расим спеше и сънуваше герданите.

4.

Расим тъкмо беше седнал на двора под ябълката и си мислеше как след четири-пет дена ще може да се върне на саята, когато го чу да вика.

-Герданите, герданите, вълци удавили герданите, аго Расимее, вълци удавиха… – шумна плесница заглуши последните думи на момчето. Расим за миг онемя, усети как всяка частица на тялото му се отделя и затанцува свой лудешки танц, завихряйки огромна вихрушка. Той грабна пушката и, викайки името на брат си, затича. Не разбра, не усети как стигна до Бърце, там изтощеното му тяло напомни, че започва да губи малкия си резерв от сили. Напрегнат до краен предел, настръхнал като див звяр, падайки и ставайки се добра до саята. Гледката, която се откри пред него, опустоши душата му. Той падна на колене и едри сълзи се затъркаляха по измъченото му бледо лице. Пълзейки достигна до Осман, погали разкъсаната му козина, целуна го, прегърна го, съблече клашника и го зави с него. Довлече се до Караман, прегърна нахапаното му тяло, залюля го в ръцете си като дете, съблече елека си и го зави с него. Сърцето му бясно бумкаше в гърдите, сякаш искаше да се откъсне и да избяга далече, далече оттук. Мъката яростно ръфаше душата му, както вълците бяха ръфали неговите гердани. Причерня му. Затвори очи, събирайки сили и кураж да намери Шейтан. Повдигна се и се огледа. Докъдето стигаше погледа му, нямаше и следа от кучето. Надежда светна в опустошената му душа, допълзя под големия дъб и напрягайки сетни сили извика:

-Шейтан, Шейтан, Шейтан – вече шепнеше той, когато от близкия букак, окървавен и жестоко ранен, с провиснал заден крак се подаде Шейтан. Угасна и последната искрица надежда у Расим, той прегърна кучето и заплака с глас като дете. Изведнъж запя:

Защим йе мене да живам

На сая денньо лъжовна

На сая динньо лъжовна

Га немам …

-Ех, Шейтане, къде са твойте братя, Шейтане? – вдигна пушката и стреля.

Куршумите учучиха един клон, който се спука с трясък и се оплете в останалите

-Шейтанееее… – протяжният вой на Шейтан продължи вика му. Расим усети, че нещо се скъса в гърдите му, лека мъгла затрептя пред него и в нея се раздвижиха две черни точки. Той стисна още по-силно Шейтан и зашепна :

-Османе, Османе, тука, тука! Караман, тука, Караман! – точките се приближаваха и добиваха очертанията на кучета.

-Шейтане, те са, те са, Шейтане. – Расим усети как става и тича към герданите, лек и спокоен като дете.

Ужасяващ вой разтърси мерията около Габерък – воят на Шейтан, който съпровождаше отлитащата расимова душа. Цяла неделя Шейтан виеше, овцете блееха, а вятърът удряше счупения клон на дъба, сякаш някой сече с огромна брадва. Седем дена, седем дена никой не посмя да наближи саята от страх. Едва когато блеенето на овцете заглъхна, виенето на Шейтан стихна, а поваленият от вятъра клон спря да „сече”, от съседните егреци решиха, че Расим най-накрая се е примирил. Приближавайки саята ги посрещна ужасна смрад, а гледката, открила се пред очите им се носеше години от уста на уста. Расим лежеше под дъба, стиснал пушка в едната ръка и прегърнал Шейтан с другата, а овцете лежаха скупчени в егрека – всички спяха вечния си сън.

Погребаха Расим в ден свъсен и студен, с накамурени черни облаци, забулващи слънцето. Овчарите заровиха герданните отляво на колибата и струпаха голяма камара камъни, че да не се затрие гробът на пазителите на шумата, тези които спасяваха и техните стада.

Нощта беше тъмна, без луна, без звезди, черни облаци настръхнали като герданите шетаха в небето. Ариф излезе от колибата и се загледа в съседната сая – нямаше го Расим, нямаше ги герданите. Натежал от мъка и безсилие той сви ръце около устата си и извика:

-Ееееей Расимееее – гората поде ехото и отговори – е-е-е-е-е. Ариф запя:

-Защим йе мене да живам … – отляво се чу:

-Герданииииии – после отдясно:

-…на сая динньо лъжовна… – отзад някой извика

-Ееееей Шейтанеее – гората отвърна – не-не-не – сякаш и тя отричаше този жесток край. Небето най-накрая заплака, небесните гердани пуснаха своите сълзи, защото тази вечер овчарите се прощаваха с Расим и кучетата. Тези корави лясковци, на които им се налагаше да крият и сълзи, и мъка, и тъга, дадоха воля на болката си, отдавайки почит на своя приятеля и техните незаменими гердани, за които и до днес се носят легенди в Лясково… Как Расим душа даваше за тях …. и я даде.