Христина  Димитрова е родена в с. Лясково, Девинска община. По образование е психолог и педагог. Работи в читалище „Просвета – 1942“, където е ръководител на СФГИНТ „Лясковчани“,  с които печели редица златни медали и  награди, включително и специалната награда на Европейската асоциация по фолклор на Световен шампионат. По нейни текстове любителските състави към читалището са представяли с успех и признание редица постановки.   Автор е на сценария за късометражния филм „Лясково – природна забележителност през четирите сезона на годината“, реализиран по проект „Глобални билиотеки“, а легендата „Овньо льо, вакъл, каматан“ по неин текст печели първо място на Националния събор на овцевъдите през 2015 г.

Започва да се занимава с литература и писателска дейност през  ученическите си години. От тогава са и първите ѝ публикации в местни печатни издания. Нейни стихове и разкази са намерили трибуна в социалните мрежи, в сайтовете „Откровения“ и „Стихове. БГ“. Първата ѝ самостоятелна книга „Гердани“ е издадена през 2020 г. С нея участва в конкурс за Националната литературна награда „Николай Хайтов“. Неин разказ е отпечатан в сп. „Проглед“ (2022)  – издание за литература, изкуство и култура на Дружеството на писателите и Клуба на дейците на културата в Смолян.

Няколко нейни легенди и приказки са публикувани в две издания на РЕКИЦ „Читалища“  в гр. Смолян.

Първата ѝ стихосбирка „Чаша слънчев залез“ излезе от печат през 2023 г., посрещната с голям интерес от публиката в Смолян.  През  октомри 2022 г. участва в Националния празник на поезията в Смолян. Най-голямото ѝ признание дойде от СБП, който публикува на официалния си сайт нейния разказ „Гердани“.

Под печат е  третата ѝ книга –  сборникът с разкази и легенди „Ех, лъжовен свят…“.

ПАЯЖИНА

Заплитат мислите ми паяжина тънка,

за основа слагам лунните лъчи,

сърдито вие вятъра отвънка,

а гората снежна ледено мълчи.

Първа нишка – изумрудено зелено

със златни пръски, като твоите очи.

От нея се издигат устремено

в платното вековечни планини.

Втора нишка – кърваво червено,

потича след зеленото като река,

разплисква се и ражда огнен залез,

и грейва жълтото със мека топлина.

Четвърта нишка – малко синьо,

дълбоко като бездънното море

и конче бордо за старо вино

да гони болката от тъжното сърце.

Доплитат мислите, а утрото ги гони,

остават само още две бои,

петли пропяват, магията развалят,

остават черното и бялото сами.

НЕ НИ Е ПИСАНО

Блуждая в нищото, безпаметна и лека.

Въздишка съм и стон, и тишина.

Вихрушка ме обгръща. Отлитам надалеко.

Връщам се, когато ме желаеш във съня.

Промъквам се със тихи стъпки,

докосвам плавно твоята душа,

по тялото се стичат нежни тръпки

със тях изтривам твойта самота.

Нереална съм и съм магия,

творя вълшебства в твоето сърце,

като дива, огнена стихия

до зори бушувам в твоите ръце.

Завлича утрото недосънувани картини,

като хищен ястреб крачи пак деня.

Изричат устните – „Трябва да ми мине!“,

а сърцето знае – живее за съня.

Поредно разминаване в безкрая!!

А крачка ни е нужна само

и думи две изречени на глас,

но мълчат устните – стиснати здраво.

Нека да горим! Не ни е писано на нас!!…

МОДА

Уших си рокля от мъгла

и здрач добавих

(малко за разкош),

а теб облякох в тишина

(със цвят на тъмна нощ)

и после те забравих.

Свалих дъгата,

изтрих ѝ цветовете.

В шепа вятър

разтворих от тъгата,

изгасих звездите,

сетне и луната.

Забраних си цялата вселена!

И после тихо зваля

в небето, във очите и в сърцето.

Превърнах се в тиха, спокойна река,

но дълбоко и тъмно е моето дъно!

***

Такава съм, буйна и несъвършена

и знаеш, малко лудичка дори,

отказвам да прекроявам себе си,

за да пасна в нечии очи.

За тези кройки скъпичко платих,

почти миниатюрна вечност разпиляна,

какви ли не отрови пих,

превърнах се в кървяща рана.

А ти стоиш на прага на сърцето ми,

ни вътре си, ни категорично вън,

разплискваш ноти във душата ми,

събуждаш спомени от стар рефрен.

Не стой на прага, вънка остани,

след теб вратата ще затворя

и този път след стотиците преди

лишавам те от главна роля!