search
top

ХИПИПРОТЕСТ СРЕЩУ ФАЛША НА ДНЕШНИЯ ЖИВОТ

Чавдар ДОБРЕВ

 

През нощта на 14 срещу 15 декември 2020 г. се самоуби талантливият поет Стефан Кичев, само на 23 години. Поет искрен и драматичен, с дързост да се противопостави (макар и отрано обезкуражен) на безвремието, в което са се формирали самият той, както и  неговото  поколение.

За Кичев  доскоро бях по-скоро чувал, отколкото да го познавам като автор. Знаех, че е надежден млад творец, който пише модернистична поезия. Че като форма, а и като смисъл творбите му са повече или по-малко сполучливи, че е краен експериментатор, който епатира с парадоксални откровения своите читатели.

От биографичните данни, поместени във в. „24 часа”  на 16 декември 2020 г. във връзка с преждевременната му смърт, се убедих допълнително, че така наречените „меценати” на лъжедемократичната култура наистина са искали да „купят” младия талант, а сегашните властимащи (заедно с чуждестранните фондове и фондации) са го ухажвали с похвали и награди, опитвайки се да притъпят сетивата му за съвременните обществени катаклизми.

Вестник „24 часа” помества два текста на младия литератор – поемата „Гноен вик” и „Писмо до Георги Марков”. Тези произведения показват, че Кичев е притежавал респектиращ творчески потенциал и въображение, пориви да открива нови зони на личното АЗ, умения да съчетава оригиналните си аналитичните сондажи с прозренията на зрял изобразител. Срещат се при него и увлечения, обясними за творчеството на младите „майстори на перото”: на места твърде буквално пренася матрици от познатата хипипоезия, в стремежа си да предизвиква публиката, завива към крайности, които говорят обаче и за дълбоките разочарования, обзели  един в същността си мечтател за съвършенство на човешката ни общност („Моята душа е чиста и оголена” – признание на Кичев)

На гореспоменатите „меценати” вероятно им е харесвало, че Кичев изживява като вечен закон объркаността и хаоса на дните и годините,  дадени му от Бога, че се мята като птица в клетка, че протестът му се разпростира тотално, обхваща и близкото, ненавиждано от тях, социалистическо минало на страната ни. Неговите „учители” са се къпели във възторг от прекалено свободното интерпретиране на любовта в творбите на Кичев; от разкрепостеността, с която фиксира изблиците на подсъзнанието – неологизми, цинизми, „неконтролирани” от разума квалификации, предизвикателни провокации. Техниките на постмодернистичната поезия са представлявали за тях знак, че трябва,  длъжни са да обсебят дарованието на стихийния бунтар.

Всъщност, според мен, Кичев със закъснение от осем столетия сътворява българския образец на магическото писане на радикалната младеж от 60-те години на ХХ в., възкресява нейното шокиращо поведение и навици, придава нови измерения на „хипикултурата”, която тогава роди шедьоври, както в литературата, така в музиката или в изобразителното изкуство на епохата. И той като познатите представители на  хипикултурата търси своето Елдорадо в архитиповете на древна Индия. И той се прекланя пред емблемата-химн Шабад. И той открива в наркотиците изцеление. И той в дъното на душата си иска да се обичаме като братя, да  не се съпротивляваме на злото с насилие, да станем „скитници на нежността”, да постигнем състоянието  Нирвана…

Само че този копнеж на Кичев по живота, изпълнен с предчувствия за щастие, търпи поражение, губи все по-определено шансовете да се сбъдне в реалността. Всичко, което се случва около младия поетq го опровергава – дисонансите, несправедливостите, несвободите.

В  поемата „Гноен вик”, посветена на любимото момиче Лора, той не скрива отвращението си от нравите, порядъка и принудата, сред които съществува. И което също е важно, не се примирява с отчуждения свят на пошлостта, себичността и приспособяването. В този план неслучайно  дискредитира правилата на добрия вкус, дава изрази на сексуалната си  освободеност, на миражните си представи за разбирателство и толеранс към другоячемислещите, към хората с различна сексуална ориентация. Дълбоко в себе си, през девет планини в десета, стига и до някакви прозрения относно бъдещето общество, пристан на свободата, на съзвучията, на мира. В последна сметка Кичев остава верен на логото на хипитата: „Мир, любов, свобода”.

Дотук с контурите на естетическия експеримент. По-нататък става действително напрегнато. Кичев, отхвърляйки недемократичните прийоми и практики отпреди 1989 г., надделял над примирителната философия на хипикултурата, разкрива как днес, в съвременната социална и етическа ситуация, човекът и човечеството, българската младеж и българският народ са попаднали в плен на едно ново варварство, на един лошо гримиран обществен ред. Днешните ни властници – внушава авторът –  нищо лошо не са забравили от миналото, но и нищо светлоструйно не са прибавили към него.

Всъщност, както проличава, Кичев е вървял по път на активната съпротива, който го свързва не само със сляпото отрицание, но и с бунта на хипитата от 60-те срещу свирепата война на САЩ във Виетнам, прави го или ще го направи близък до програмните начала, защитени от големия философ Херберт Маркузе, начала на култура, която взривява притворствата, двуличието, статуквото, мрака, жестокостта на капиталистическото общество. Факт е, че Кичев, въпреки ласкателствата на господстващата сега камарила, не се е самопредал – до последния му жизнен миг любим негов поет остава Яворов, наред с Дебелянов и Вапцаров.

Разбира се, поезията и ритмичната есеистика, каквито Кичев създава, могат да имат своите почитатели и убедени отрицатели сред нас. Аз самият изповядвам други естетически възгледи. Но че става дума за млад поетичен талант, струва ми се, не е нужно отделно да доказвам.

А и защо  да се противопоставям на интерпретацията, която младият автор дава в „Писмо до Георги Марков” на неговите „Задочни репортажи”, на гражданското и писателското поведение на писателя? Защо да подозирам младия лирик в принизяване на ”героизма” в живота и литературата, щом се присмива над грандоманските ритуални преклонения пред паметта на Марков от страна на управляващите; над венците и цветята, които  полагат пред паметника му; над користните им опити да  направят от Марков школски изучаван  класик. Но най-впечатляващото е, че  Кичев се солидаризира с изповедта на човешката съвест в „Задочни репортажи”, а не пред парадния героизъм.

И това никак не е малко!

 

„Писмо до Георги Марков

Стефан Кичев

 

На рождените дни на дисиденти или датите на техните убийства се случва нещо, което вероятно би било най-големият кошмар за същите тези дисиденти, привидно получаващи заслужените си почести и признание. Имам предвид всички тържествени церемонии пред окичени с венци паметници, на които управляващи и хора с мерак да са управляващи държат прочувствени речи и говорят за тези хора като за светци. Мъченици, похвално загинали в борба със злото; при това същото зло, с което в момента тези достойни властимащи или властгонещи господа се борят. Борба, в която най-острите оръжия са най-високопарните речи. За този феномен нашият Георги Марков разказва в писмото си до Христо Ботев:

„О, как искам да видя лицето ти на този ден, как отгоре, някъде над облаците, гледаш това човешко наводнение към твоето лобно място, как добре организирани организации, войници, офицери, милиционери, ученици, пионери, комсомолци, партийци, духови музики, ракетни части, обикновени и централни комитети, генерали, поети, министри, писатели, разни деятели – с коли, камиони, автомобили, хеликоптери и пеша отиват да отдадат почит на легендата…“

Днешно време по-голямата част от „отдаването на почит” се наблюдава във фейсбук под формата на статуси или по телевизията, където всеки без да напуска уюта на дома си може да прояви уважение към падналия „в бой за свобода”. И ставайки свидетел на всичко описано, не мога да не си мисля единствено за Георги Марков и да не се обърна направо към него.

 

Драги Георги Марков,

Наслушах се и се начетох на поети, министри, писатели, разни деятели да говорят и пишат за теб като за светец, като за апостол на свободата, чист и невинен агнец. Наслушах се да ти оправдават прегръдката с режима на Тодор Живков, вилата, в която си живял, че дори и сивото БМВ, което си карал из София. Ти не си светец, не си апостол на свободата и не си, за Бога, чист и невинен агнец. Ако човек истински те разбере и прочете твоите задочни репортажи за една задочна (за теб) България, ще вдене, че ти сам си се смятал за лаком страхливец, който е имал от всичко в изобилие – пари, слава, домове за „творчество и отдих“, редакторски постове, безкрайни сметки в кафенета и ресторанти, почивки и пътувания в чужбина – и който лаком страхливец, докато се е наслаждавал на комфорта, е пренебрегвал истинските смелчаги като Константин Павлов, страдали по неразбираеми за него начини. Че ти активно си участвал в дублирането на литературата с псведолитература, дублирането на личността с псевдоличност и дублирането на живота с псевдоживот, както ракова клетка дублира човешка тъкан.

Не мога да търпя как хора, които имат полза да нападат комунизма, но кладенецът на идеите им е пресъхнал, неистово и жадно ровят за останките ти и ги развяват в статуси и речи за твоята значимост. Ходят по телевизията и разказват за теб, сякаш носят на всички ни благата вест, спасителното послание, разказват за твоето убийство и разбираме, че те в момента, появявайки се на екраните на стотици хиляди телевизори с твоето име изписано отдолу, сякаш борят същия злодей, който те уби. И ние зрителите поддържаме шоуто.

Ти щеше да се надсмееш над нас така, както си се надсмивал над себе си. Защото излизаш отвъд границите на праволинейната правилна позиция на постпреходния антикомунист в България. Позиция, която може да бъде споделяна единствено от роботи, извършващи механични уравнения в главите си, в които уравнения ти – легендата за теб – е търсеното, ценното и решаващо задачата неизвестно. Пиша, защото ти не си робот и нито един брониран костюм, независимо от какъв непробиваем метал, не би могъл да побере, нито да устои на неудържимите напори на твоята човечност.

Преди време се възмущавах как те няма сред всичките писатели, които изучаваме в училище. Докато бях в гимназията се скарах с един учител заради теб, още прясно вдъхновен от твоите думи. Но сега си мисля, че може би не искам дори да си представям в какво готическо чудовище ще те превърне образователната ни система, нито пък да си представям какви букети от клишета ще се пишат за теб в преписваческите сайтове и как ученици ще рециклират тези букети, за да могат да си предадат домашното или представят успешно на някое изпитване.

Ти открито и без задръжки пишеш за скъпата западна кола, която си карал, заплатите от няколкото служби, които безсрамно си прибирал и мерзостта на съюза на писателите, в който угоднически си членувал. Пишеш за себе си също както е писал Александър Солженицин, когато разказва за полагащия му се лакей като съветски офицер, който му е носил багажа, готвил и чистил.

Разбирам те какво си целял да направиш, когато си подел пред микрофона на програмата „Контакти“ изповедта си за една задочна България. Разбирам, че не си искал да допуснеш грешката на Ботев – не си искал да им дадеш легендата за теб, името ти да кънти из радиостанции и непрестанно да се предъвква от ненаситните усти на политици и комсомолци. Не си искал да се разпънеш на кръст в името на правдата – искал си да покажеш, че си недостоен за мъките на Голгота. Да припомниш, че тогава на онзи хълм в Йерусалим е загинало презряно и предадено от света същество, а не доволно и наядено гражданче на малка държава. Може би така си се надявал – ако не сочиш с пръст, ако не назидаваш и морализаторстваш, а вместо това подложиш себе си на парещите болки на нажеженото желязо на съвестта, няма да се роди герой, няма да се роди мъченик, но когато останалите чуем твоите отчаяни викове инстинктивно и ние ще се вгледаме в себе си. Ще се замислим дали сме толкова по-добри от теб? Дали всъщност по същия начин не сме огъвали коляно, когато сме надушвали огромна лична изгода? Дали и ние не сме си предавали принципите? Дали и ние също не сме достойни за мъките на Голгота?

Ако някога се явиш в София като видение, както се явяват в Москва на Булгаков, и успееш добре да огледаш наоколо, неминуемо ще разбереш, че не си успял. Че некадърните на момента са те „употребили“ както ти се възмущаваш, че употребяват Христо Ботев. Не знам какво ще кажеш, как ще реагираш, но едно ще осъзнаеш на момента и то е, че врагът те победи. Уби те с миниатюрна отровна сачма и после ние те превърнахме в изкуствен образ на мъченик. Образ, който може да се надене само от бронзови статуи, но не и от дишащи човешки същества, каквото ти си бил и каквото ти единствено си бил.

„Оттук нататък с твоето име в уста, боготворейки легендата, всички тия власти, и особено сегашната, щяха да унищожават всеки българин, който дръзнеше поне най-бледо да бъде като тебе.“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

One Response to “ХИПИПРОТЕСТ СРЕЩУ ФАЛША НА ДНЕШНИЯ ЖИВОТ”

  1. Иван каза:

    Нищо чудно ,че едно силно болно време като сегашното ще се мъчи,а и успява да направи герой и то митологизиран,индивид като Г.Марков.Той ,от една страна ползвал се от всички облаги по времето на социализма и дружал с върхушката,в един момент се обръща тотално и става просто обикновен предател.А се знае,че е е бил и двоен агент и убийството му е извършено от презавербувалите го англичани,а не от българските служби.Още по—вече,че той с някои свои писания и възхвала на Оруел,визирайки по—скоро недъзите на западното общество,в един момент е станал неудобен и по тази линия.Като за убийството му веднага са обвинени българските служби—много примери има ,че англичаните са майстори на подобни провокации—и Литвиненко и Скрипал и много други.А да се създават герои,на базата на фалшификации и лъжи,говори само за това колко ниско е паднало сегашното време и колко тежки последствия ще има и за в бъдеще,ако изобщо в случая може да се говори за бъдеще някакво,освен незавидно и приключващо най—вероятно…..

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top