ХАРИ СПАСОВ /СТИХОТВОРЕНИЯ

НИЕ

 

Ние сме сила, ние сме мощ,

кой ви разказа за бедните хора?

Строги, сурови, с живота на нож,

кой ви излъга за слабите хора?

 

Ние сме буря, ние сме нощ,

кой ви прошепна за плахите хора?

Твърди, железни, излети от грош,

кой ви подучи за лесните хора.

 

Ние сме живите в мъртвия кош,

храбри деца на безсмъртна Аврора.

Ние сме сила, ние сме мощ,

ние сме новите слънчеви хора.

 

 

 

 

ПЕШКА 

 

Аз съм пешката в стария шах,

по полето игрално ме местят.

В ход безумен и със замах

падам жертва при първия страх.

 

Да отстъпвам назад нямам право,

все напред или само встрани.

Тъй сърцето ми стана кораво

и смъртта гледам право в очи.

 

И изглеждам им толкова бавна,

неспособна на подвиг дори.

Бройка само в битката славна,

лесно паднала – няма следи.

 

Аз съм пешката – винаги черна,

отстоявам победи, войни.

Имам сила даже безмерна,

цар спасявам в тежко реми.

 

 

 

СЪЛЗИТЕ НА МАМА

 

Обиколих света непознат,

срещнах истини, болка, измама.

Бях безумен и жаден за свят,

не послушах съвета на мама.

 

Обиколих широкия свят,

срещнах подлост, лъжи и измяна.

Бях наивен, но бях и тъй млад,

не разбрах страховете на мама.

 

Обиколих морета, земи,

търсех щастие, радост, промяна.

Бях мечтател и бях без очи

да не видя сълзите на мама.

 

 

 

 

СТОЛЕТНИЦИТЕ

 

Те нямат табели на свойте врати,

които да славят столетен живот.

Два реда домати под стройни липи,

градинка и дюля, надвесила плод.

 

Край печица стара подреждат дърва,

прегърбени, ничком годините носят.

В шепи събрали безсмъртна душа,

за помощ и милост те нивга не просят.

 

Очите им светят – зеници на Бога,

завинаги млади, завинаги топли.

И само едничка стаена тревога

сърцата им сепва, в мислите чопли.

 

Дали ще са живи на другия ден –

да сторят добро, да направят хаѝр.

Да теснат тревичка, да боднат невен,

с обич да галнат столетен чемшир.

 

Те нямат ключалки на свойте врати,

а дюлята жълта, тя сякаш шепти:

„Сполай ви за всичко! Добре сте дошли

в скромната къща, в наш’те съдби.“

 

 

 

ВЪЛШЕБНИЯТ ПОКРИВ

 

Там далече, където е светло

и мирише на прясно сено,

има къща, подпряла небето,

а до нея – зелено дърво.

 

Тя е стара, от тухли сурови,

наредени от мъжки ръце,

а на покрива щъркели нови

всяка пролет разперват криле.

 

Този покрив от моето детство

е вълшебен, червен похлупак.

Там под него е мойто наследство,

завещано от нощния мрак.

 

Там звездите играят на „дама“,

а луната до двайсет брои.

Десет бръмбaра – двама по двама –

маршируват на крак до зори.

 

Наредени на дългите върви,

осем чушки говорят на глас,

а по чамови дървени стълби

се катери узрелият праз.

 

Там са моите детски мечти,

от прозорчето тайно надничат.

Там духът ми свободен лети,

а таванът на сцена прилича.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ИРИНА ВЕЛЕВА /СТИХОТВОРЕНИЯ
Next post Вестник „Словото днес“, бр.16, 2024