Несъмнено Никола Радев е превъзходен прозаик. Той е сред малцината ни национални белетристи, които дават облика и създават престижа на съвременната българска проза през последните десетилетия. Макар че творчеството му респектира, около неговото име не се шуми много. Но той вероятно е наясно, че в последна сметка между литературната стойност и популярността на писателя като правило почти винаги има пълно разминаване.
През 1999 година в списание „Факел“ излязоха откъси от книгата на Никола Радев „Когато Господ ходеше по земята“. И за неизкушените стана ясно, че това е рядко талантлива книга, смесица от неподражаем автентичен хумор и трагични страници от живота и битието на най-великите руски класици и на големи имена от съвременната руска и българска литература.
Никола Радев е възпитаник на Московския литературен институт „Максим Горки“ и разказва главно случки от пребиваването си в него. Освен това изразява своите и други гледни точки и преценки за творчеството на редица руски гении и за някои от най-големите български поети, писатели и литератори. Епизодите, в които главен герой е самият автор, се родеят с най-високите образци от нашата автобиографична литература от „Житието…“ на Софроний Врачански, „Записките…“ на Захари Стоянов, до „Преди да се родя…“ на Ивайло Петров. Мисля, че в това твърдение няма преувеличение. И който прочете „Когато Господ ходеше по земята“, сам ще се убеди в неговата обективност.
В книгата са разказани десетки епизода и няма нито един маловажен, случаен или незначителен. Текстът в някои от случките е толкова приятен, свеж, сочен и въздействащ, че читателят неволно се връща да ги препрочете.
Анекдотите в „Когато Господ ходеше по земята“ така умело са вплетени в общото повествование, че естествено и неусетно са станали неразделна част от художествената тъкан на книгата и съвсем не изглеждат като външно и изкуствено привнесени, нагласени и ненужни. Защото едно е, когато разказваш анекдот самостоятелно като такъв, интересен сам по себе си, а съвсем друго е, когато той трябва да стане органична част от целия текст. В такъв случай е много по-сложно и трудно, защото е необходимо високо писателско майсторство, за да се постигне тази текстова симбиоза. Точно това е постигнал Никола Радев в книгата. Анекдотите са станали същностни и неотделими от общия дух, от художественото майсторство, с което е изградена творбата, органични елементи от нея, те придават и част от нейната полифоничност. Защото са допълнени, доразказани и доусъвършенствани, емоционално уплътнени и доукрасени, което значително е повишило художественото им въздействие.
Част от разказаните случки са от изпитите на студентите – техните дяволии и дяволъци. В „Който търси, знае“ Хаджи Расим обръща билетите един по един, а професор Ерьомин го наблюдава изумен и заключава разбиращо, великодушно и опрощаващо: „Значи! Щом търси, той все пак нещичко знае!“ Зад шеговития тон при внимателен прочит ще открием стаена социална и нравствена болка, нежност и обич към човека.
Основната линия в книгата са епизодите, свързани с руските класици – Пушкин, Лермонтов, Гогол, Достоевски, Толстой, Тургенев, Чехов, Горки, Леонид Леонов и т.н. Никола Радев разказва известни, не толкова известни и някои направо непознати случки от живота и писателската им дейност и съдби. Тук преобладава високата трагика, характерна за тези колоси на руската и световна литературна класика. Животът на всеки от тях е драма, която почти винаги преминава в трагедия, или е на границата на трагедията. Щастието непрекъснато ги подминава, без да ги докосне.
В този смисъл „Когато Господ ходеше по земята“ носи и чисто познавателен характер с оригинални авторови оценки, както и оценки и спомени за известни наши живи и мъртви класици. Тези оценки са ценен влог в литературно-критическата литература за тези класици. Никола Радев не крие симпатиите, обичта и пристрастията си към поета Иван Динков и литературния критик Иван Пауновски, които са сред главните персонажи в книгата. Той говори със симпатия и разбиране за тези значителни наши национални творци, както и за някои други. В книгата се мяркат Есенин и Маяковски, Федин и Паустовски, Залигин и Шукшин, Евтушенко и Вознесенски и много други. Книгата не само доказва богатата ерудиция на своя автор, но Никола Радев в случая е сътворил един завладяващ художествен свят.
Не само трагиката, но и хуморът в тази книга, както дълбоко философските, драматични и трагични размисли и страници, така и иронично-сатиричните моменти ни задържат в зоните на високото изкуство.
Четири от епизодите са посветени на Лермонтов, на неговото творчество и съдба. Трагедията на гения, на гордия дух, погубен от мизерника, нищия духом, отношението на обществото, царя, властта към него. Никола Радев стига до фундаменталния извод и заключение, че по отношението към гениите се съди за морала на властта и обществото, за неговото състояние и ценностна система. Защото и Пушкин, и Лермонтов загиват по идентичен начин, погубени от посредствени негодници и мерзавци. В късите изречения с акценти и синкопи ще открием дълбоки наблюдения и проникновения върху произведенията на Лермонтов, тънки анализи и оценки, прозрения и щрихи към творчеството му.
Няколко от епизодите са посветени на колоса Достоевски. Разказът се занимава със звездните моменти на гения, но и с бездните, драмите и трагедиите, които преживява. Геният е неуловим, непредвидим. А прозорливи критици като Белински веднага предусещат за какъв колос става дума („Пророчеството“). Впечатляващ е краят на „Петрашевците“: „Достоевски е каторжник четири години в Омската тюрма. След това е на редовна военна служба в Семипалатинск още четири години. Две след това – без право на Москва и Питер. Прибират го на двайсет и осем, освобождават го на трийсет и осем. Една шеста от живота му.“ В тези четири изречения е концентриран толкова невероятен промисъл и обобщение! Те отпращат мислите в посока на екзистенциални разсъждения изобщо за съдбата на гения. Ако бе живял в охолство и нормално, по-добре ли би писал Достоевски, и изобщо би ли написал безсмъртните си творби?! Аз лично нямам еднозначен отговор… По-скоро смятам, че без тези лични унижения, без ужасната нерадостна съдба, Достоевски не би бил Достоевски.
В разказите си Никола Радев достига до забележителни психологически наблюдения и проникновения, които са на нивото на творците, за които става дума. Много фини разсъждения срещаме и в епизодите, посветени на Чехов. „Чисто чело“ е проникновен размисъл за Чехов на най-високо литературно равнище, достойно за таланта на великия писател. Откриваме щрихи и акценти, които достигат до самата същност на писателското майсторство и магия.
Изпълнени с дълбок подтекст са великолепните епизоди, свързани с имената на Г. П. Стаматов, Станислав Сивриев, Ивайло Петров, Николай Хайтов, Стоян Бойчев, Кольо Георгиев, блестящи са страниците, посветени на Иван Динков и Иван Пауновски, проникновени са разсъжденията за някои български писатели и словата му по повод на юбилеи или кончината им.
„Когато Господ ходеше по земята” е поглед от първо лице на българския писател Никола Радев преди всичко към Русия, историческата Ј съдба и най-вече за литературните Ј гении. Въпреки драматизма и трагизма от книгата лъха свобода, нещо жизнено, епикурейско, хедонистично, витално и бохемско извира от творбата. Дионисиевото начало, Бакхус са на много страници от книгата. Образно и картинно е описан славният руски запой в „Приятели“: Такъв запой освен всичко друго е и смислен, а не безцелен, за наливане, защото всякога е придружен с проникновени разговори за литературата и творчеството. Смелият и смислен натурализъм при Никола Радев достига до концептуалност. Ефектните сцени са съчетани с високата ефективност на словото на писателя. Никола Радев умее блестящо да нажежи очакването на читателя, да предаде с малко на брой и сдържани щрихи едно разтърсващо описание на човешките страсти, страхове и пороци, както и на духовната извисеност. В тази книга, както е във всяко истинско изкуство, битът преминава в битие, навсякъде битът е одухотворен.
Никола Радев чрез детайла неусетно преминава към голямото философско прозрение и художествено обобщение. Защото понякога и най-дребният и на пръв поглед незначителен факт, може да ни подскаже и разкрие такива важни неща и дълбини, които и десетки страници няма да ни разкрият. Много важно място заема психологическият детайл. Чрез описанията той внушава големите и значими идеи за Властта, Свободата, Смъртта, Доброто и Злото, въпросите за същността на предателството, на устоите на личността, на човешкия и писателски ангажимент към живота в неговите комични и трагични явления. И в последна сметка за Смисъла, който в края на краищата се състои в Мисията на човека на словото от присъствиета му на грешната ни земя, чиято главна цел е да остави някаква духовна следа за поколенията – един стих, едно съдбовно изречение, един разказ, една новела или повест, един роман или една мисъл – собственото му прозрение, което за миг го е озарило и ще озари и другите.
В тази книга Никола Радев е блестящ разказвач на истории, и в същото време моралист. Но същевременно моралист, който постоянно се предпазва да размахва назидателно пръст. В остроумната си и артистична проза Никола Радев достига до онези извисяващи ни мигове на разбиране и приемане на Другия – с всичките му слабости, странности и грешки. Писателят тънко и саркастично се присмива на идеологическата ограниченост и политическата слепота. Несъмнена е невероятната дарба на Никола Радев да улавя смешното, да го изобразява, да ни разсмива, натъжавайки ни. Писателят ни доказва, че смехът съвсем не е смешна работа. Хуморът, присмехът и иронията бликат направо от сърцето му. С широк замах и без притеснение той се шегува и подиграва със себе си. А самоосмиването е признак на самочувствие и силен дух. Всичките тези особености са част от несъмненото художествено майсторство на Никола Радев. Както дълбоко философските, драматични и трагични размисли и страници, така и иронично-сатиричните моменти ни задържат във високите зони на голямото изкуство. В дъгата на Никола-Радевата проза от „Когато Господ ходеше по земята” има всички цветове и всеки може да открие в нея каквото търси. В тази литература диапазонът е от долно „до“ до горно „до“. Но макар че книгата е за всички, тя далеч не е за всеки.
Специално искам да обърна внимание на езика на книгата – сочен, метафоричен, експресивен, богат, изразителен, тънък, великолепен със своята интелигентност, просто безупречен. Тази проза притежава висока пластичност и колорит, словото е с отсенки, полутонове и нюанси. Затова са впечатляващи и природните му описания. Никола Радев несъмнено има око и усет за природа. В тези описания е просто в стихията си като писател. Това е така, защото в „Когато Господ ходеше по земята“ Никола Радев е постигнал най-важното – намерил е мярката, което прави и превръща автора в Писател.
Колкото и да сме професионално подозрителни, колкото и да сме обръгнали от литература, от четене на всякакви книги, включително и класика, „Когато Господ ходеше по земята“ властно и неподкупно ни грабва от първата си страница, защото усещаме първичната сила на Словото – онова Слово, за което много по-често копнеем и мечтаем, отколкото срещаме. И това Слово поглъщаме жадно и ненаситно до последното изречение, до последната дума. И ни се иска да продължава, да не свършва. Това е една от редките книги, която ако си прочел, няма как да не я прочетеш отново – подобно приказката – без едно мога, но с едно не мога. Тази бляскава книга е истински пир за душата. В най-общ смисъл тя има сходство с „Елмазен мой венец“ на Валентин Катаев, част от прозата на Паустовски, с „Време под линия“ на Иван Динков. Но определено е съвсем, съвсем различна и физиономична със своята уникалност.
Никак не е случаен фактът, че през 2005 година „Когато Господ ходеше по земята“ получи най-високата литературна Награда на Русия „Михаил Шолохов“. А като знаем ревността и патриотизма в повече на руснаците, можем да сме сигурни в стойността на творбата. Защото такива книги не се пишат всеки ден, не се появяват често в българската национална литература. И не само в българската. Без притеснение определено ще кажа, че това е една от двете най-добри български белетристични книги, с които съм се срещал през последните почти три десетилетия. Това е висока и пълноценна литература в същностния смисъл на понятията с всички шансове за трайно присъствие в националната ни книжнина. Мястото на тази харизматична книга несъмнено е по рафтовете за най-стойностната и представителна българска литература.

Никола Иванов

Из предговора към книгата,
преработено и допълнено издание на едноименното заглавие от 1999 г.