Анжела ДИМЧЕВА
Диана Саватева. „Градът – любовна карта”, издателство „Бряг”
Вечната „градска тема” се проектира в талантливото писане на Диана Саватева – бих я нарекла „лястовицата на Бургас”, толкова е витална и всеобемаща човешките и природни хоризонти нейната поезия. Така е органична симбиозата между нейното житейско и творческо присъствие в топоса на най-поетичното гнездо на България. Без излишен шум около личните й писателски изяви, тя години наред работи неуморно за общия културен дух на Бургас.
Стихосбирката „Градът – любовна карта” се откроява със собствен почерк, иновативна метафоричност и оригинална афористичност, вписвайки името на Диана Саватева редом до такива изявени поети като всепризнатия учител в поезията Христо Фотев, странника Биньо Иванов, криптографа на поетическата енигма Николай Кънчев. Защо казвам всичко това? В този тънък поетически свитък са събрани не някакви думи, събрана е светлината, която подрежда лирическата героиня и й нашепва тайнства, че „всичко случващо се е хубаво”: болката е лекарство, изпитанието – озарение, невидимото – надежда. Само лазерното око на родèн поет би провидяло битието като изплуване:
Виждам през тънката водна мембрана
небето – смачкан погрешка лист
после разгънат отново
Всичко произлиза от любов, но и всичко загива след любов, преминавайки през катарзиса на страданието. В цикъла „Ореолът на болката” няма да прочетем вайкания и въздишки към отминалата любов, но ще видим „пияните листа / изпили / чашата на есента/ до дъно търкалят отчаянието си”. Така подсъзнателно авторката внушава безсмислието на казаните и отлетели думи за любов, останали като „могили укротени листопади”. За нея птиците са хоризонт, защото полетът осмисля небето. Следователно човекът би трябвало да осъзнава себе си като етически хоризонт.
Диана Саватева владее свободния стих и очарова читателя с ефекта на поантата: почти всяко нейно стихотворение изгрява в края чрез философски синтез в два-три реда, който не само изяснява тезата на творбата, но и извежда афористичен еквивалент, оставящ незаличима следа в съзнанието на читателя. Нима ще забравите някога тези фрази?
………
Куршумът вече няма
минало
………
Не е трудно да избягаш
Трудно е да задържиш
страстта към бягството
……..
Светът е заплетено кълбо
с много краища
……..
Всеки бряг е
пресечна крива
на три стихии
Поетесата е структурирала книгата си в пет цикъла: „Ореолът на болката”, „Памет за щастие”, „Незаличимо”, „Думи, освободени от гравитацията”, „Безкрайна поема”. Но привидната тематичност нека не ни заблуждава: „Градът – любовна карта” е калейдоскоп с преливащи цветове, емоции, послания. Но внимание! – „Тук целувка, там ухапване”… Авторката движи читателя по вътрешната улица на болката, красотата, самотата и благодарността, в едно неопределено време: ту пълнолуние – ту изгрев; ту буря – ту цялото минало на всички човешки сезони… Никой друг поет не е успял да изрази време-пространствения континуум по този оригинален начин: „Времето / се разпадна на безброй / разстояния”. Горчивината от неслучилата се среща е като вятъра, който „разпилява пясъка от мислите”. Лирическият „аз” притежава милион траектории и е богат с тяхната непредвидимост, с дългата глътка кафе и думи-илюзии. Микровселената враства в космически координати, където съзираме непреднамерено разтваряне, авторефлексия, която постига своята истинност.
Диана Саватева коленичи пред природните стихии – те са нейни братя. С еднаква обич тя приласкава в сърцето си морето, лист от папрат, гларуса, който се разхожда с нея, изгрева – „пожълтяло паспарту”, мъглата-ореол.
Поетесата вярва, че написаните думи не изчезват никога от картата на света – „душата им остава да кръжи над белега от съществуването”. За нея липсата е мъдрост, а присъстващият елемент невинаги е значещ.
В цикъла „Думи, освободени от гравитация” е събрана изключително силна философска мисъл, която под формата на фрагменти разказва за драмата на анализираща жена в 21 век. Но това не са високомерни констатации, а красиви пейзажи от търсено-видяно-вечно, вдълбани в родовото съзнание на българката с типичните елементи от етно-битовата ни характерология: селският прозорец, ябълката, виното, ключа, прага на пустия дом, сгушеното коте сред лехите, клюмналите слънчогледи край пътя… От един такъв денотат, от един случаен природен знак Диана Саватева изгражда морално-естетически парадигми, с които ни казва, че „победата и пораженията са в една координатна система”, а „всеки ден е безценен”. Очевидното е спектакъл, а истинското изкуство запечатва изплъзващите се сенки на значещото в йерархията на света и единосъщието на всеки човек.
