Един разговор на Георги НИКОЛОВ със Златимир КОЛАРОВ за ръкописа на сборника с разкази „ТЯ…“, който предстои да бъде преведен на гръцки и издаден в Кипър.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Приятелю, в послеслова си към книгата „Тя…“ споделяш, че поставяш Жената по-високо от Мъжа в личната си градация на моралните ценности и убедително обясняваш защо. Значи ли това, че вече не можем да говорим за „силен“ и за „слаб“ пол?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Биологично е доказано, Георги, че силният пол е жената, преценено от продължителността на живота при двата пола, мъртворажданията на мъжките и женските плодове, устойчивостта на болестни въздействия и много други, незабележими в ежедневието, но реални факти и детайли. Това еволюционно е напълно оправдано – жената зачева, ражда и се грижи да опази и съхрани живота, жертвайки често спокойствието, сигурността и себе си, нашата роля в процеса на създаването на живота е доста по-скромна. Както казвам в послеслова на сборника с разкази „Тя…“, който ти цитираш – „…Мъжът воюва и убива, Жената ражда и се грижи, мъжът отнема животи в битките, Жената дарява живот и в мир, и в битки.“. Когато мъжът воюва, не означава, че закриля, което отчасти би оправдало агресивността и яростта му – виждаме го при всички войни от миналото и сега! Това определя Жената като по-висше творение в очите ми от мъжа. Поради това категорично се определям като феминист и негодувам срещу унижението, агресията и всяко посегателство върху независимостта и свободата на Жената под каквато и да е форма! Някъде четох, че културата на една цивилизация се определя от отношението й към жените. В тази насока виждаме колко съвременни „цивилизации“ са несъвършени, ретроградни и третират жените като „втора ръка“ хора. Това им дава формулираното от тях псевдоморално основание да властват над жените, да ги експлоатират и унижават. Така, естествено, в отговора си стигнах и до Истанбулската конвенция и до истеричните спорове, които се разразиха в нашата страна, за която имам свое ясно и категорично виждане, подкрепено с факти, различно от ширещото се мнение, както и за причината за разразилите се спорове, но няма да го споделя сега. Обект е на дълъг разговор, може би на друго интервю.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Всички разкази в сборника са несъмнено раждани след наблюдения на реалността. В тях пулсират личното страдание, нравственият катарзис, обичта към ближния, любовта като безценен дар… Това вид изкупление ли е, налагано им от съдбата, или просто така се е случило?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Трудна е съдбата на Жената. Винаги така е било. От край време е трябвало да оцелява, да се грижи и опазва близките и децата си от суровия и жесток мъжки свят, в който властват агресията, алчността, властта, задкулисието, ненавистта, парите… Единственото, което може да изплати безбройните жертви на Жената е любовта, обичта на ближния, сигурността за скъпите й хора. Тя друго не желае, това за нея е смисълът, катарзисът. В тази насока нелепо ми звучат религиозните трактовки за първородния грях на жената. Сътворили са ги схоластици, женомразци. Не мога да разбера как разделят майката от блудницата в Жената! Защо в своят майка виждат отдадената любяща майка, а блудницата в другите жени?… И всичко казано дотук – връщам те към първото изречение на въпроса – е почерпано от десетилетия наблюдения в болницата и живота на хиляди женски постъпки, съдби и драми. В болницата, пред страданието и страха, хората разкриват без да го съзнават всичко скрито в душите им, затрупано под пластове етични норми, възпитание, комплекси, в болницата хората са такива, каквито са в същността си. За професионалиста лекар и писател не е трудно да ги разчете. И всичко, с което съм се срещнал и видял затвърждава в мен преклонението пред Жената – никой не е способен на саможертва като нея!
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Как мислиш – мъжката половина от читателите ще възприеме ли твоите послания, или ще ги отрече с твърдението, че всички преодоляваме перипетии в отредената ни орис?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Перипетиите не трябва да бъдат „препъни камъни“ по пътя, Георги! Винаги ги е имало и винаги ще ги има. Те са удобен аргумент за оправдаване на слабостта от малодушните, слабите и страхливите. Силните и благородните не коментират перипетиите, те анализират безпристрастно ситуацията, устремени към целта, преследващи успеха и възхода. Възхода в личен и социален план. В този аспект, мисля си, логично е тези, които приемат посланията в книгата да са от вторите, защото посланията са безкористни, хуманни – много читатели, включително и ти са ми го казали, а които ги отхвърлят да са от групата на малодушните, страхливите и слабите. Казвам това не, за да оправдая евентуалните слабости на книгата, или да възвеличая автора, а, за да провокирам скептиците и резервираните да се замислят за себе си, за другите, за всички. И дано достигнат, не до посланията на книгата, а до общочовешкото разбирателство и всеотдайност, без които не може да съществува хуманността.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Може ли въобще да говорим за равенство между мъжа и жената, или това е спорна тема, обречена да съществува докато свят светува? И в кръга на тъжната шега приемаш ли твърдението, че любовта на жената минава през сърцето, а на мъжа – през стомаха?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Мъжете и жените не сме еднакви физически, психически, емоционално, просто сме различни не като същност, а като изява – двете половини на чудото Човек, който не би могъл да съществува без някоя от двете си съставни части. Ако говорим за равенство между жената и мъжа, то е в еднаквата отговорност, която носим към нашите дела, към нашите и чуждите деца, към другите край нас, към природата, изобщо към света. И всяка от двете човешки половини трябва да отдаде максималното от себе си, съобразно своята индивидуалност, в опазването на децата, природата, света… Така, отсъдено по делата ни, ще бъдем равни. Другото е безсмислено говорене. Относно правата – категорично трябва да бъдем равни на всички нива от старта до финала – в семейството, в работата, в обществото. Равенството означава зачитане на правото на другия да реализира своя избор, да избере посоката и пътя, ако е възможно да му се помогне, ако не може да му се помогне, да не му се пречи. Относно сърцето и стомаха – сърцето на жената е ранимо, крехко, разбиращо, добро и прощава великодушно слабостите на мъжа, една от които е зависимостта ни от стомаха.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Патриархално ли е все още обществото у нас през ХХI век? И какво не му достига, за да се отърси от вехтите си предразсъдъци?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Предразсъдъците не винаги са лошо нещо, Георги, когато са израз на изкристализирали в годините морал и етични норми, например. Имаш предвид закостенелите, схоластични предразсъдъци. Те са обречени – особено сега в динамичния и бързо променящия се и развиващ се свят. По естествен начин хората се отърсват от тях и вървят напред. За съжаление, наред с ретроградните предразсъдъци, много и от добрите класически патриархални представи за света, за отношенията между хората, между младите и старите и много други се рушат. Много често главоломно, в много случаи и безвъзвратно. Това, неминуемо опошлява света и хората. Както казах в миналото си интервю с теб, настроен съм носталгично патриархално. За, съжаление, наивността и красотата на онова отминало патриархално време не може да се върне, да се повтори, просто животът стана друг – задъхан, забързан, безкомпромисен в голяма степен. От това губим всички – от децата, които все по-малко имат детство заради задължения, техника и компютри, до възрастните, които сме изтрили детството и детето в душите си, устремени към призрачни химери – просперитет, власт, влияние, пари… Цената на тази наша неразумност е висока, защото несъзнателно убиваме най-ценното в душите си – детската наивност, искреност и чистота.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
Ако можеш, от какво би спасил и предпазил героините си в сборника „Тя…“ и с какво би ги възнаградил?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Бих ги възнаградил с любов. Мисля, че дарената любов прави всяка жена щастлива, любвеобилна, силна, жертвоготовна. Любовта я окриля, въодушевява, разкрасява. Изпълва живота й с красота, със смисъл. И в най-щастливите моменти някъде дълбоко в душата й, скрито зад лъчезарието на любовта, се таи и сърцето й се свива от стаената тревога да не я изгуби. В тези моменти, водена от изначалния инстинкт да я запази, Жената става още по-трепетна, всеотдайна, любвеобилна, състрадателна към посестримите си, ревнива към съперниците си. И това прави Жената и любовта й още по-красиви. Да не забравяме, че да разцъфне Жената като цвете зависи в голяма степен от нас – мъжете. Любовта липсва за много от героините в сборника с разкази „Тя…“ – или е отлетяла, или изобщо не е дошла, или животът е взел любимите им хора и ги е оставил сами на пътя. Въпреки това те превъзмогват болката и мъката и съхраняват силата и любовта си, както са го правили техните прародителки хиляди години и това е направило Жената витална, силна, свирепа, когато закриля близките от посегателства, непреклонна, когато устоява любовта си. Относно предпазването, бих предпазил героините си от забрава – забравата наранява тежко нежната женска душа, жадуваща за ласка, петимна за взаимност.
ГЕОРГИ Н. НИКОЛОВ:
И накрая на нашия разговор: трябва ли да се опитваме да разгадаваме необятната, енигматична женска вселена, или просто да се подчиним на нейния непреодолим зов?
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ:
Много е вълнуващо и красиво да се подчиним на зова на Жената! Да й дарим любовта, мечтите, живота си… Както и обратното, разбира се – жената да дари на мъжа душата си. И няма нужда да разгадаваме вселената на другия, да надзъртаме в светлите и тъмните й дебри, да гадаем какво има там, какво се крие в безбрежните пространства, непознати дори за самата нея, трябва просто да й се радваме и наслаждаваме, да я чувстваме и съпреживяваме, да й се отдаваме и да се радваме на взаимността й – това, мисля, е най-висшето благо за душата. Защото е в името на живота, сътворен от любовта ни с нея, животът, който ще ни надживее в нашите и в децата на нашите деца…
