Георги Н. НИКОЛОВ
Преди тридесетина години и българската литература получи своята „демокрация“. Това за шепа зарадвани грешници значеше, значи и сега, отрицание на всичко стойностно, читаво, безсмъртно и замяната му с ерзаци, спазарени на килограм от някой прочут духовен битпазар. Впрочем, кой себеуважаващ се културен лилипут ще вземе днес да се прехласва пред архаичния Вазов, привърженика на комунизма Ботев, плебея по рождение Смирненски, терориста Вапцаров? Пред строителя Пеньо Пенев, пред поетите от Априлското поколение и други талантливи, но родолюбиви творци, които си губят времето с истините за битието ни, вместо да печелят пари и напомпана слава като ругаят страната си, българите, историята и културата им. Да обичат народа, националните традиции и патриотичния пантеон, съграждан векове с кръвта на плеяда именни и безименни герои? Или пък, ако си чиновник с пост, нима ще пропуснеш да ги изгониш от школските учебници и да ги замениш съгласно указанията, с чужди примери, щото били „европейски“? Както се казва, друго време – други песни…
Такива дрезгави песни вият без умора авторите, неуспели да сломят съществуването на СБП след печалния вододел на 1989 г. Те би трябвало да минат за новите влъхви на следмодерна, авангардизма и експеримента и да ни смаят с дълбоките си текстове. А пред скрибуцащата им лира да прекланят глава и дивите зверове, както някога са я прекланяли пред Орфей. Стремежът е ясен: демонстративно да се загърбват радетелите на ненужния вече хуманизъм, добротворчеството, хармонията и напредъка народен.
Днес се внасят кули от слонова кост за обиталища на нарочените апологети – да има къде на спокойствие да се отдадат на пъпосмотрителство, несмущавани от проблемите на живия живот. Хем е удобно, хем сито, хем добре платено. Затова е привлекателно и за младите подражатели – кандидати да се вредят на някоя проектно-грантова хранилка. Внушава им се нездравата идея, че преди тях не е имало истинска литература – те са първите, единствените, неподражаемите, недостижимите. Който не е в кохортата им, значи или е против тях, или е архаизъм, естетическото мислене не е негова работа и затова няма да му сипят в копанката финикийски трошици от нечия задгранична фондация, или друга (не)ясна в щенията си структура.
Пръв критерий за признаването днес в литературния живот, според иженарицаемите радетели на словоблудството, е пълното послушание и изпълняване на указанията отвън, сиреч да копираш и да имитираш „световните“ автори, които ти посочват и да нагодиш писмовната си физиономия по техен образ и подобие. Разбира се и усърдно да хвърляш в браздите на литературната нива вместо хлебни зърна семената на плевели!
Оказва се обаче, че за тяхно неудоволствие у нас не е отмряла, не ще отмре – напротив, живее по правилата на естественото съществуване и се развива активно стойностната литература. Литературата, посветена на човека – привидно незабележимият, скрит в сивотата на делника, улисан в собственото си оцеляване посред хаоса на днешния ден човек. Но това е наистина привидно, защото той носи в себе си цяла вселена от страсти, надежди и копнежи за по-добро бъдеще, за хармония между света на душата и външния свят. Пази ненакърнимо синовната си обич към родината и бащиния край, тачи паметта на неизброими отминали поколения, завещали му моралните скрижали за нетленните стойности на битието. Той става на крака под звуците на националния химн и целува трицветното знаме, учи децата си на признателност към героите и им сочи верния път в живота. За него са песните на цяла плеяда утвърдени съвременни творци, които – макар и с различни убеждения и творчески нагласи, съжителстват и работят заедно в Съюза на Вазов и изпълняват призванието си без публични демонстрации и борби за постове и награди. Това са факти, които лесно може да се проверят в специализираните издания и в мрежата, където творбите им се радват на завидно читателско внимание. Колкото и да се тръби, че – виждате ли, никой не четял днес такава литература. Съблюдавайки завещанията на своето вековно естетическо наследство, СБП отстоява достойно независимата си позиция и взима отношение по всички важни за страната и народа ни проблеми. И е напълно в духа на тези високи традиции именно идейно-тематичната приемственост да е гаранция за дълговечността на Съюза, неговата жизненост и творческо бъдеще.
Ето защо не вярвай, драги читателю, когато от малкия екран или от някое многострадално радио, или пък от страниците на прочутата ни преса с цвят на цитрусов плод, някой се пеняви и разглаголства, че сме имали само двама-трима „значими“ писатели (и то току превалили студентската възраст), а помисли кой, по какъв начин и защо ти го втълпява така безапелационно и гръмогласно! И дали тия шумотевици и фалцети не идват от тъмната страна на луната с мисия, твърде далечна на художествената словесност.
Българската литература е свидетел на много трусове. Справяла се е с безчет мераклии и опити да я яхат и насочват по обратни на високото Й призвание пътища. В нейната светая светих никога не са били и няма да бъдат допуснати търгашите, отцеругателите и продажниците – примирие, снизхождение и примирение с тях е невъзможно. Тя, както и нейният велелепен език принадлежат единствено на народа ни, служат и ще служат единствено нему и никакви заклинания, лъскави станиолени „ценности” и наставления няма да я отклонят от пътя на България.
