Продрум ДИМОВ
До такъв обезпокояващ извод стигнах, след като се запознах с второто издание на книгата на бургаския писател, поет, драматург и ярък публицист СТОЯН ГЕОРГИЕВ. Името на този изключително ерудиран автор се появява официално в родния литературен свят през първата половина на 90-те години, когато /през 1994 г./ излиза на бял свят дебютното издание на сборника му с разкази „Горчив коктейл“ в столичното издателство „Бард“. Всъщност Стоян Георгиев проявява неукротим афинитет към художественото слово още от ученическите си години в родния Бургас, когато прописва първите свои стихове и разкази. Но литературните му интереси се задълбочават през студентските му години и с постепеннното му творческо узряване започва да публикува във вестниците „Свободен бряг“, „Другата аудитория“, „Десант“… Не закъснявват и неговите творчески изяви по страниците на списанията „Везни“, „Море“ и др.
През 2002 г. той предлага на читателите своята „Митническа сага“, която разтърси нашата общественост и с крещящата си актуалност беше един своеобразен „хвърлен камък в блатото“. С не по-малък интерес се посрещат и следващите му заглавия: стихосбирката „Дух мой“ и пиесата „Хаос“ от 2004 г., както и първото издание на сборника му с разкази и новели „Тайното послание“ (2010 г.), които показват нарасналите му професионални възможности.
Надниквайки в творческата лаборатория на Стоян Георгиев, оставам с непоклатимото впечатление, че авторът броди със завиден пиетет и из дебрите на историята на българската литература. Плод на тези негови изследователски усилия са чудесната му монография „Енциклопедистът Богоров“ (2020) и книгата за творческия път на Петко Росен „С пулса на народа“ (2023).
Връщайки се назад, трябва да отбележа, че през последните две десетилетия Стоян Георгиев успя да настрои своето талантливо перо и на поетическа вълна, като остави зад гърба си стихосбирките „Анна“ (2021), „Странен пантеон“ (2022) и „Любов – загадка и мечта“ (2022), които дават представа и за забележителното му присъствие в света на мерената реч. Но той никога не е оставал безразличен към вземащите все по-заплашителни размери негативни социални явления, които не престават да гнетят и раздират съвременното ни общество. И затова те резонират болезнено в обезпокоената му душевност и намират художествено-естетическо отражение не в една и две негови книги. А това безспорно го нарежда сред най-чувствитените ни литературни творци, които настъпателно разкриват пагубния характер и опасна обществена същност на т. нар. „демократични промени“, довели страната ни до тотална разруха.
Именно тази тревожна гражданска позиция Стоян Георгиев прокарва съзнателно и добронамерено и във второто допълнено издание на „Тайното послание“. А връщането му към тази проблематика не е случайно, а предизвикано от гражданската му съвест, която не оставя на мира критичното му писателско перо.
Трудно бихме открили друг наш автор, който така угрижено и с такова себеотдаване да настройва своите рецептори и да анализира случващото се в днешната грозна действителност, оставила на произвола на съдбата онеправданите наши съврменници, превърнати в жертви на безотговорни и бездуши държавници и политици. Инак как да си обясним унизителното поведение на млада жена в разказа „Вечер с проститутка“. Изхвърлена на улицата от върлуващата безработица, тя е заставена да погазва семейната си чест, да продава тялото си, за да осигури прехрана за своите деца. От тези страници извира непоносима горест. „Сутрин – пише Ст.Георгиев, – когато Петър Мижев отиваше на работа и пак гледаше усмихнатите разголени момичета по страниците на списанията от съседната будка за вестници, той изпитваше дълбока погнуса от техните излети и лъскави тела. Отвращаваше се, защото знаеше, беше вече сигурен, че те са една голяма лъжа, огромната, лустросана лъжа, която като октопод беше впримчила целия свят в прегръдката си.“
Думи – жестока присъда на днешния безчовечен ден.
От тягостната атмосфера, която гнети безмилостно обедняващите семейства, писателят ни прави съпричастни на драмата, разиграла се сред представители от различни социални слоеве на разстроеното ни общество в „Епохални открития“. Пред погледа на читателя оживява пъстронравна галерия от разнопосочни личности, настанили се в претъпкано купе на пътуващ нощен влак. Разноезичието на компанията в морален, културен и битов план характеризира облика на разговорите между събеседниците. И, разбира се, доминират политическата и нравствена апатия, умората от фалша и лицемерието, които властват в обществото ни. И като капак на всичко е нахлуването в купето на Пешо Бивола, току-що излязъл от затвора, който покачва негативно градусите на всеобщото отрицание с досадната си бруталност. За щастие, в тази разнородна среда случайно е попаднал и мъдър селянин, който сръчно опровергава и отхвърля всяка недомислица, изсипана от надутите му събеседници. Това е единственият положителен герой, към когото повествователят не може да скрие своите симпатии.
Писателят е непримирим в неотстъпните си намерения да търси светлината, която още плахо мъждука във все по-сгъстяващия се мрак. Той ни напомня Диоген, който е грабнал фенера, за да се добере до нейните спасителни зари. И ми се струва, че я открива, все още неугаснала в своя разказ „Тайното послание“, който неслучайно е кръстник и на цялата книга. В него ни завладява поведението на бедна и овдовяла стара жена, отделяла от скромния си залък, за да спести нещичко и да го изпрати на своя син и на милите си внучки, за да ги зарадва с обичта на благородното си сърце. Осиротялата старица излива болката си, тлееща с години в срадащата й пареща гръд пред таксиметровия шофьор Антони: „Тежки времена настанаха, мойто момче, мизерия, разбойници, продажни политици… Видя ли боклука – ето на такъв боклук ни превърнаха и нас: озлобиха ни, обезвериха ни, заблудиха ни. Няма вече любов между хората, няма милост и състрадание. Всеки себе си гледа и влачи, трупа пари, имоти, сякаш е вечен. Сиромахът от глад ще умре – другият банани хвърля; свястната жена се трепе да изхрани семейството си, а някоя наконтена кокона скача от мъж на мъж като катерица… И туй всичкото го наричат демокрация, ама че работа…“
Тази дълбоко искрена изповед едва ли се нуждае от коментар. Тежките преживелици, нейната доброта и загриженост, обич към хората правят този разказ своеобразен апогей на тази забележителна книга.
Общувайки с „Тайното послание“ на Стоян Георгиев, ние се убеждаваме в творческите усилия на автора да вниква в самите отчайващи дълбини на днешншя безперспективен социален организъм, изтъкан от ненаситна алчност, злоба и осъдително пренебрежение към безбройните творци на блага.
Подчертана творческа сполука за Стоян Георгиев е умението му да подбира най-парливите сюжети, като ги интерпретира със зрял професионализъм. Иначе едва ли би ни поднесъл такава внушителна галерия от правдиви и убедителни образи.
Всичко това нарежда Стоян Георгиев сред най-ревностните и ярки творци в съвременната социално-гражданска художествена литература.
8 декември 2024 год.